Елизабет Адлър
Среща във Венеция (70)

Глава 69

Бенет вървеше по алеята покрай палацо „Рендино“, която свързваше малкия павиран площад с канала. От отворените прозорци на сградата гърмеше музика, фенерите пръскаха мътна светлина в мъглата, която покриваше всичко като сива пелерина, и сякаш увисваше на педя над водата. От време на време от нея изскачаше по някоя лодка, пълна с шумни подпийнали млади хора. Всички носеха маски, всички бяха анонимни. Не можеше да има по-съвършен декор за замисъла му…

Костюмът му беше мантия на средновековен лекар, посещавал жертвите на чумата по време на голямата епидемия във Венеция. Носеше, също така, и „тоягата на чумата“, с която някога лекарите докосвали пациентите си в опит да ги прегледат от разстояние, за да не се заразят самите те. Но тоягата на Бенет беше по-тежка, макар и игриво маскирана с красиви панделки. Не беше много по-различна от онази, която беше използвал при убийството на съпругата си Ана и Лили. Погледна часовника си. Беше изминал почти час, откакто беше говорил с Преши. Всеки момент тя щеше да дойде тук.

Площад „Сан Марко“ гъмжеше от хора. Навред се люшкаха танци. Беше издигната сцена за оркестъра, от огромните тонколони се носеха звуците на тромпет и ехото се удряше в стените на старинните постройки. Целият град се веселеше — веселието заливаше големите площади, старите дворци и дори лодките.

Но тесните странични улички бяха безлюдни. Магазините и ресторантите бяха затворени, мъглата се стелеше като облак, беше толкова гъста, че Преши не виждаше и на една крачка пред себе си. Великолепната й сватбена пелерина се развяваше зад нея. Тя крачеше бързо, токовете на неугледните й ботуши тропаха силно по паважа. По някое време тя спря и се огледа. Виждаше само безлични сиви стени, по които мъглата сякаш лепнеше. Не си спомняше друг път да е минавала по този път, но тази вечер всичко й изглеждаше различно, като че ли самата Венеция се беше маскирала. Тук нямаше веселящи се тълпи и тя, нервна, усили още повече крачка. Сигурна беше, че скоро ще стигне до някое оживено място или до кафе-бар, или пък до магазин, които познава.

Прекоси малък каменен мост и чу стъпки зад себе си. Изведнъж от мъглата излезе средновековен лекар, следван от половин дузина други маскирани мъже и жени. Той й се закани с тоягата си и, ужасена, тя извика. Те отминаха, но присмехът им остана да звучи в ушите й.

Все по-малко сигурна, че постъпва правилно, сега си помисли със съжаление, че не помоли Сам да бъде до нея. Извади мобилния си телефон от джоба на дънките си и набра номера му. Той отговори незабавно.

— Моля те, кажи ми къде си — каза й. — Моля те, Рафърти, просто ми кажи.

— Вървя към палацо „Рендино“. Трябва да се срещна с Бенет там. На бала с маски. Той е облечен като средновековен лекар и носи бяла маска. Мислех, че всичко ще е наред, но сега се страхувам.

Изведнъж, в края на уличката, видя познатия площад.

— Стигнах — каза и облекчението, което изпита, я накара да осъзнае колко е била уплашена. — Сега се чувствам по-добре, мракът на страничните улички ме плашеше.

— Остани там! — нареди й Сам. — Чакай ме. И, Рафърти… каквото и да правиш, не говори с Бенет. И не се приближавай до него. Разбра ли?

— Да — каза тя едва чуто и затвори.

Телефонът на Сам веднага звънна. Беше Гризелда.

— Къде си? — запита тя.

— На път към палацо „Рендино“, тя ще се срещне с Бенет там.

— Не и без мен — заяви Гризелда и затвори.

Преши се поколеба на ъгъла на малкия площад. Питаше се какъв трябва да е следващият й ход, когато почувства две ръце да я обгръщат и усети познатия одеколон на Бенет.

— Ето те и теб, моя прекрасна Преши — прошепна той в ухото й. — Най-сетне.

Тя се обърна в ръцете му и погледна право в ужасяващата бяла маска. Но иззад нея я гледаха прекрасните сини очи на Бенет, гласът на Бенет й казваше колко е щастлив да я види, твърдеше, че е така добра да дойде тук, да му позволи да й обясни… Че би могъл да й обясни всичко, да я защити от убиеца на Лили. Хипнотизирана, тя го гледаше втренчено в отговор.

— Толкова си красива — каза той, — макар да си маскирана, познах те по походката. — Качулката й се смъкна, той я погали по косата. — Но си отрязала разкошната си коса — каза с тъга. — Тя беше първото, което привлече вниманието ми към теб. Помниш ли, казах ти го, Преши.

Тя продължаваше да го гледа втренчено — като малко животно, уловено в светлината на фаровете. Музиката, която долиташе от палацото, звучеше в ушите й. Като че ли не беше самата себе си и всъщност не беше тук, а някаква друга жена слушаше Бенет и отново попадаше във властта на магията му.

Някъде в подсъзнанието си чуваше гласа на Дария. „Трийсет дни на съжалението“, казваше й. „Трийсет дни, в които можеш да плачеш и се вайкаш. А после всичко трябва да приключи. И да продължиш напред. Чака те твоят нов живот…“ А после чу гласа на Сам, който й казваше, че тя не е Прешъс. „Ти определено си Рафърти.“ Да, тя беше силна, беше нов човек. Беше самата себе си, вече не беше парцалената кукла на конци на Бенет. Освободи се от ръцете му.

— Кажи ми онова, заради което дойдох тук. И се надявам то да прозвучи добре, Бенет, защото ти нямам никакво доверие. Искам да знам съвсем точно защо ме изостави пред олтара. И кой уби Лили. Кажи ми истината за себе си. Обясни ми. Слушам.

Пълна с цветя лодка наду сирена, когато мина покрай тях, веселяците в нея започнаха да им подвикват, но Бенет не им обърна никакво внимание, погледът му беше прикован в нея.

— Ще ти кажа съвсем точно защо съм тук — каза той с онзи тих и убедителен тон, с който винаги й говореше. — Разбира се, че те обичам. Казах ти, че изпитах срам. Ще ти разкажа и за Лили. Първо, обаче, притежаваш нещо, от което имам нужда.

Изведнъж сграбчи пелерината и я отметна, втренчи поглед във врата й като че ли очакваше да види нещо. После:

— Кажи ми къде е огърлицата! — каза толкова тихо, че по гръбнака й полазиха тръпки.

Ужасена, тя направи крачка назад. Разбира се! Ето защо той е искал тя да дойде във Венеция. Мислел е, че безценната огърлица е у нея. О, Господи, каква глупачка е била! Отчаяно се запита къде ли е Сам. Огледа набързо безлюдния площад, но не съзря никаква възможност за бягство. Палацото и хората в него бяха толкова близо, но със същия успех можеха да са и на милиони мили оттук.

— Огърлицата не е у мен — каза тя. Трябваше да печели време.

— Напротив. Знам, че Лили ти я даде. — Отново я обгърна с ръце, стисна я толкова здраво, че не можеше да помръдне. — Заради нас е, Преши — каза. — Имам купувач за нея. Ще бъдем богати и ще мога да се оженя за теб без срам. Моля те само да ми кажеш къде е.

— В стаята ми в пансиона — излъга тя.

После веднага пожела да не беше го правила, защото, ако отидеха в пансиона, Сам никога нямаше да я намери. А не можеше да му се обади. Къде, о, къде беше той?

Бенет я сграбчи за ръката.

— Ще вземем лодка дотам — каза и я задърпа след себе си.

Стигнаха до стъпалата, които водеха към канала. Той видя празна гондола, която се приближаваше към тях и пусна ръката й за секунда, за да й махне. Преши не знаеше как, но в онзи миг успя да побегне бързо. Пелерината се развяваше след нея докато тичаше към палацото.

Продължи да тича по тъмните тихи улички. Мъглата сякаш притискаше очите й. Едва виждаше. Не й стигаше въздух и се наложи да спре. И тогава чу стъпки. Обърна се. Сега бягаше край канала, връщаше се по стъпките си. Трябваше да се срещне със Сам в палацото. Това беше единственият й шанс. А дали стъпките на Бенет се чуваха пред нея или зад нея?

Светлините на палацото изникнаха изведнъж от мъглата. Тя извика, но това беше вик на благодарност, и затича към него. Бенет изскочи от уличката. Сграбчи я в смъртна хватка, натисна силно гърлото й. Тя се закашля, не й достигаше въздух, очите й сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите. Той отново й говореше нещо, злите думи изригваха от устата му, най-после казваха истината.

— Не изпитвах нищо към теб, Прешъс — просъска той. — Абсолютно нищо. Разбира се, исках парите ти, но планирах първо да убия Гризелда, за да съм сигурен, че ще ги получиш. После щях да убия и теб. Гризелда успя да ми избяга, но пък когато разбрах, че няма да ти завещае парите си, сам се отказах от плана си. Ти нямаш никакво значение, Преши — каза тихо, с кадифен и галещ глас. — Като всички останали. Не предлагаш нищо, просто още една проба ДНК, потънала в канала. Единствената ти ценност е огърлицата. А сега бъди добро момиче, Преши, и ми кажи къде е пансионът и къде си скрила огърлицата. Или веднага ще те убия.

Думите му попадаха в нея като удари. Всичките мечти от миналото се превърнаха в руини. Не й остана нищо, за което да съжалява, освен за собствената й егоистична глупост. Той никога не я беше обичал. И дори не я мразеше. За него тя беше просто нищо. Той беше убил Лили. И сега щеше да убие и нея.

Гневът й сякаш вкара адреналин във вените й. Проклета да е, ако се остави да умре. Не беше обаче достатъчно силна, за да го надвие и да избяга. Трябваше да мисли бързо. Ако му кажеше къде е огърлицата, той щеше да я убие. Ако не му кажеше, той пак щеше да я убие. Изпаднала в паника, тя се опита да се изправи на крака, но ръката му я стисна толкова силно за гърлото, че не можеше дори да извика. Чу приближаващи се стъпки, тропотът от високи женски токчета по уличката зад тях.

Бенет също ги чу. Обърна главата си за части от секундата… И откри, че гледа в дулото на пистолет.

Там стоеше леля Гризелда, загърната във второто си по ценност палто от норки. И държеше револвер, обсипан с перли. До нея стоеше Мими, цялата в бяло и сребристо, по русата й коса блестяха капчици мъгла и тя много приличаше на отмъстителна харпия. Двете бяха олицетворение на кадър от филм с Джеймс Бонд от шейсетте години. Гласът на Гризелда малко трепереше, когато каза:

— Пусни племенницата ми веднага, или ще те застрелям.

— Хайде. Стреляй. — Бенет постави Преши пред себе си, като държеше ръцете й извити на гърба. — Макар да не знам защо искаш да ме застреляш. Тъкмо казвах на племенницата ти колко много я обичам. Извиних й се и й обясних какво се е случило. Трябва само да ми каже къде е огърлицата и след това е твоя.

Мими гледаше в сенките зад гърба му, опитваше се да печели време.

— Каква огърлица? — запита тя.

Бенет обаче видя накъде е насочен погледа й. Обърна се точно в мига, в който Сам се хвърли отгоре му. Преши освободи ръцете си и падна тежко на земята, Бенет падна върху нея, а Сам — върху Бенет. Гризелда изтича към тях като размахваше оръжието, а Мими Викаше за помощ.

Преши не беше сигурна какво се случи после. Беше притисната с лице към земята, дъхът не й достигаше, дробовете й бяха сякаш напълно празни, чу викове, които се смесваха с музика и шум от тичащи крака. А после изстрел.

„О, мили Боже, леля Гризелда го е убила!“

Изправи се на крака и видя Гризелда да гледа втренчено дулото на пистолета, от което излизаше дим, Мими беше запушила ушите си с длани и пищеше, а Сам тичаше след Бенет.

Той беше стигнал до канала, но Сам беше непосредствено зад него. Там чакаше празна лодка, завързана за пристана, украсен със синя панделка. Бенет се опита да скочи в нея, но се подхлъзна, падна и удари главата си. Изправи се на крака, залитна, после падна гърбом във водата.

Преши, заедно с всички останали, изтича към канала. Студената черна вода се диплеше на малки вълнички. Сивата мъгла се стелеше над нея, обвиваше я като покров. От Бенет нямаше и следа.

Съвършеният нещастен случай.