Елизабет Адлър
Среща във Венеция (4)

Глава 3

Шанхай

Лили живееше в историческата част на Шанхай, известна като „френската зона“, в стара къща в колониален стил, оцеляла благодарение на нейните усилия да се противопостави на разрушенията на изминалите години.

В края на деветнайсети и началото на двайсети век този район бил населен с френски дипломати, бизнесмени и предприемачи, но след Революцията за него настъпили тежки времена. Сега той се връщаше към живот, отново бяха отворили врати магазините, изисканите ресторанти и баровете, в алеите се спотайваха дискретно шик бутици, пешеходците се тълпяха по широките булеварди, от двете страни на които растяха огромни дървета.

Къщата на Лили беше сгушена в тясна алея между нощен клуб и заведение за китайска юфка и беше истинско старинно бижу, украсено с частен двор. Покривът беше от нови червени керемиди, прозорците бяха замрежени със зелени щори, широката веранда я опасваше от всички страни.

Къщата беше собственост на семейство Сонг от няколко поколения и беше единственото, което бащата на Лили не беше успял да проиграе на комар. Тя беше едничката сигурна котва в хаотичния живот на семейството — непоклатимо наследство, което никой не можеше да отнеме на Лили. Баща й беше изгубил всичко останало на игралните маси в Макао и беше оставил съпругата си сама да се бори за своето оцеляване. Но Лили беше замесена от друго тесто. Тя беше решила, че ще успее на всяка цена, още когато беше съвсем малка.

Майка й, първородна дъщеря на семейство Хенеси, беше проявила неподчинение към родителския авторитет и бе избягала в Шанхай с комарджията, непоправимия плейбой Хенри Сонг. Семейството й не й проговори никога повече. Докато бащата на Лили играеше около масите, майка й се опитваше да изкарва прехраната като продаваше евтини копия на антики. Успяваха някак си да преживяват. Когато Лили беше на шестнайсет, баща й умря, тя напусна училище и се зае с бизнеса. Майка й умря пет години по-късно. Лили остана сама на света, без да има на кого да разчита, освен на себе си.

Ръководеше бизнеса си с антики от дома си. Изкупуваше повечето от нещата си доста евтино от малки градчета и селца, търсеше семейни принадлежности сред простите провинциални хорица, които нямаха никаква представа за тяхната стойност. Не гледаше на това като на ограбване, а просто като на добри сделки. Неотдавна, след едно прииждане на Жълтата река, ерозирало големи територии, банди крадци бяха открили гробниците, скрити в старите селца и тайно и незаконно ограбваха съкровищата на своите прадеди.

Лили беше суеверна и това донякъде й тежеше, но тя скоро успя да се отърси от излишните чувства, тъй като намери нов и изключително доходен източник. Купуваше от крадците, които предпочиташе да нарича „снабдители“, а после продаваше на частни колекционери — предимно швейцарски банкери — както и на хора, които представляваха богатите колекционери. Прикритие за всички тези незаконни сделки беше легалният й бизнес, възстановяване на антики. Тя изработваше и продаваше също така традиционните статуетки на Буда, сувенири от времето на Мао и известните пластмасови воини на Ксиан, с които снабдяваше туристическите магазини.

Паркира черния си джип във вътрешния двор и натисна електронния бутон, който автоматично затваряше вратите след нея. Към алеята гледаха охранителни камери, защото офисът й беше разположен в самата къща и понякога изнасяше скъпоценностите направо от там.

Макар сградата да беше решена във френски колониален стил, градината беше изцяло китайска: с езерце, в което плуваха златисти рибки, китайският традиционен символ на успех и пари, и един семпъл шадраван, чиято вода спокойно се изливаше над розовите лотосови цветчета, с аромат, който изпълваше въздуха.

Там обичаше да седи привечер, когато имаше свободно време, с чаша вино и в компанията единствено на мислите си и на малката птичка. Тя нямаше мъж в живота си, защото просто нямаше време за подобен род сложна връзка. Цялото време на Лили беше посветено на правенето на пари.

Мери-Лу Чен излезе на терасата, като прекъсна мислите на Лили.

— О, ето те и теб, Лили! — извика тя. — Преди няколко минути се обади някакъв мъж. Не пожела да остави името си. — Усмихна се на Лили. — Нов приятел?

— Ха! — Лили поклати презрително глава. — Никакъв шанс. Но мисля, че знам кой може да бъде.

— Помолих го да остави номера си, но не пожела да го даде. Каза, че ще се обади пак след половин час.

Лили се усмихна широко.

— Добре — каза. Сега със сигурност знаеше, че е швейцарецът.

Мери-Лу Чен беше най-добрата й приятелка, работеше с нея и й беше съучастничка в съмнителните сделки. Познаваха се толкова отдавна, сякаш от цял живот. Бяха единствените различни от другите в китайското училище заради европейския произход на майките си. Семействата и на двете бяха бедни. Това на Лили заради комарджийството на баща й, а на Мери-Лу заради мързела и неумението на баща й да ръководи бизнеса. Докато растяха, и у двете се разгаряше обща амбиция: да бъдат богати. Независимо как щяха да го постигнат, те щяха да бъдат богати.

Мери-Лу беше красавица, с гладка порцеланова кожа и огромни, леко издължени очи с цвета на кехлибара. Носеше гъстата си черна коса, прибрана в традиционния нисък китайски кок, а бретонът се спускаше ниско над удивителните й очи. С високите си скули и деликатните си черти, отначало се беше опитала да пробие във филмовия бизнес, но се оказа, че няма актьорски талант. Разбира се, имаше много предложения за участие в „други“ видове филми и, при надвисналата над главата й бедност, тя се изкушаваше. Лили я беше спасила от това. Тя я въведе в бизнеса и сега двете приятелки работеха заедно, макар и да живееха отделно.

Мери-Лу имаше модерен апартамент на „Бунд“, най-елегантната улица в Шанхай, с изглед към река Хиангпу. Беше заобиколен от офис сгради, подобни на палати, изискани ресторанти и барове, луксозни жилища. Апартаментът беше малък, на третия етаж и сравнително най-евтиният в сградата, но тя го беше обзавела екстравагантно с модерни мебели, внесени от Италия. Пазаруваше дрехи последна мода от най-елегантните бутици и, за да си позволява този доста скъп начин на живот, имаше и свой бизнес, неизвестен на Лили: тайно търгуваше с крадени бижута, на които подменяше скъпоценните камъни.

Мери-Лу не вярваше в морала и скрупулите. Когато си бил толкова беден, колкото беше тя, си склонен да си пробиваш път в живота, както намериш за добре. „Богата на всяка цена“, беше мотото й. Не дължеше вярност на никого. Дори и на Лили.

Последва Лили в къщата, обувките й шумно затракаха по полирания бамбуков под.

— Колко пъти трябва да ти напомням да се събуваш? — възкликна Лили раздразнено. — Знаеш, че така внасяш мръсотията. Зад вратата има чехли.

— Извинявай, моля те!

Макар да беше възпитана като китайка, Мери-Лу не спазваше стария обичай да се събуват обувките при влизането в къщата. Каза си, докато изпълняваше молбата на Лили, че май е станала повече западноевропейка от нея.

Къщата беше аскетично обзаведена с твърд на вид диван, два стола от чамово дърво и маса във формата на олтар, истинска антика, лакирана в червено. Върху нея се мъдреше статуетка на Буда. Имаше още красив дървен поднос, върху който горяха ароматизирани свещи, и ваза с хризантеми. И една снимка в рамка на майката на Лили. Но не и на баща й, когото тя ненавиждаше. Дори когато той беше на смъртно легло, Лили не беше намерила сили да му прости за това, че беше съсипал живота на семейството, оставяйки го на практика без никакви средства.

Като се изключат столовете и античната маса, в дома на Лили имаше много малко антики, нямаше скъпи и красиви вещи, нито мекота, нито уют. Спалнята беше единственото помещение, издържано в класически стил — огромно китайско брачно легло, също лакирано в червено, цветът на успеха и щастието. То беше вградено в стената, имаше дървен таван и щори, които го затваряха напълно, като го превръщаха в отделно помещение. И в него, Мери-Лу знаеше, Лили спеше сама. Беше сигурна, че нито един мъж не е минавал през вратата на спалнята, не е лягал в леглото до нея и не е любил голата Лили докато и двамата не изпитат сладко изтощение. Както обичаше да прави Мери-Лу със своите любовници.

Помогна на Лили да прибере кашоните с пластмасовите воини в мазето, а после Лили я отпрати да изпълни някои поръчки. Мери-Лу предположи, че Лили иска да остане сама, за да проведе телефонния си разговор. Имаше чувството, че става нещо, от което тя е изключена. И това не й харесваше.