Елизабет Адлър
Среща във Венеция (28)

Глава 27

Бенет знаеше, че мълвата се носи из града, подхранвана допълнително от догадки за това кой е собственикът на огърлицата и каква е стойността й. Също така знаеше, че в световните зали за търг е невъзможно да се продадат крадени бижута, които имат музейна стойност. Само частен колекционер, обзет от мания да притежава известното зловещо бижу, би бил готов да плати милиони и после да го държи скрито, да го изважда, само когато е сам, да му се любува и да си спомня произхода му. Както правеха някои небезизвестни колекционери на крадени картини, пазещи ги в тайна зад плъзгащи се панели с електронни бутони, за които знаеха само те. За тях нямаше значение, че само те могат да се радват на скритите там съкровища.

Никой не знаеше по-добре от Бенет колко странни могат да бъдат хората. А колекционерите винаги са били рядка порода. Макар и не чак толкова рядка — той имаше няколко идеи.

В момента, обаче, беше прекалено опасно да се опитва да продава. Нито един купувач не би захапал. Знаеше, че Лили трябва да играе на сигурно, да пази тайната. Нямаше начин да се опита да продаде огърлицата точно в този момент.

Междувременно той щеше да се придържа към по-лесния от двата варианта да забогатее. Щеше да пътува до Венеция, за да се ожени.

Мери-Лу направи безброй опити да се свърже с Бенет и да поднови връзката си с него. Накрая, обзета от отчаяние, отиде да го потърси във фитнес залата на „Мариот“, но й казаха, че мистър Юн отсъства. По-късно успя да научи от управителката, че е заминал за Европа.

— За да се ожени — добави тя с усмивка.

Мери-Лу имаше чувството, че ще припадне. Сърцето й заблъска в гърдите и момичето й донесе чаша вода, накара я да седне за малко. Впоследствие тя нямаше спомен как е излязла от хотела, как е стигнала до дома си. Съвзе се чак в апартамента си, заключила вратата. Стоеше, трепереща, до големия прозорец с кристалната топка и пищеше мълчаливо, вътрешно, разкъсвана от предателството на Бенет. Нямаше никого. Нищо. Не й беше останало и нищо за губене.

Бенет беше прав за Лили. Тя не можеше да направи опит да продаде огърлицата докато не заглъхне клюката. Швейцарците се бяха разколебали и й се налагаше да изчака, преди да се свърже с другия си клиент.

Седеше в красивия си вътрешен двор с пеещия фонтан, а въздухът беше изпълнен с аромата на розов лотос, малкото птиче извиваше трели и за първи път в живота й и се прииска майка й да не беше давала огърлицата на Тай Лам. Тогава не би имала този проблем. Търговията с крадени антики й осигуряваше добри доходи и щеше да се занимава единствено с това. Понякога примамливостта за голямо богатство кара човек да предприема доста рисковани стъпки. Което почти никога не си струва.