Елизабет Адлър
Среща във Венеция (60)

Глава 59

Другото, което Преши забеляза в стаята си, бяха съобщенията, които я очакваха. Тя се съблече, взе душ, облече халата си, хвърли се на леглото, вдигна слушалката на телефона и заслуша. Първото съобщение беше от леля Гризелда, която настояваше да й се обади и да й каже, че е пристигнала благополучно и да я осведоми за развитието на нещата. Каза, че Мяу е станала пълна господарка на жилището й в тяхно отсъствие и че сега кучетата лежат на пода в краката й, а тя се търкаля мързеливо на дивана и ги наблюдава високомерно.

Второто беше от Дария: „Какво, по дяволите, си търсила във Венеция, как така си се замесила, както ми каза Силви, а тя узнала това от леля ти Гризелда, в смъртта на Лили Сонг? А сега какво, по дяволите, правиш в Шанхай? Каниш се да погребеш бедната жена? Защо не оставиш семейството и приятелите й да сторят това?“ Настъпи пауза докато мислите на Дария се подредят и последва: „Ако въобще има такива. А ако Супер-бейби нямаше едра шарка, щях да хвана следващия самолет. Да, веднага щом състоянието й се подобри, ще дойда при теб, където и да си по света. И за твое добро се моля, Преши, тогава да си в Париж. Толкова много се тревожа за теб, Преши, моля те, моля те, моля те, кажи ми, че си добре.“

Последното беше от Силви. „Леля Гризелда ми разказа всичко“, сетне строго. „Не мога да изразя с думи колко безразсъдно е поведението ти. Защо смяташ, че трябва да се замесиш в случая с тази жена? Нейните проблеми са си нейни, не твои, а ето че сега може би и ти си в опасност.“ И, О, Господи, Силви плачеше! „Ще хвана нощния полет и ще бъда в Шанхай утре. И се надявам, че ще си все още жива. По дяволите, Преши, обичам те, глупаче такова.“

Въпреки силната умора и тревогите, Преши се засмя. Те винаги се наричаха една друга „глупаче“, когато направеха нещо глупаво. Изгаси осветлението и се облегна на възглавниците, опита се да намести удобно гърба си, който я болеше от пътуването, към мекото легло. Ако не беше така уморена, щеше да си направи масаж… Но толкова много й се спеше…

Беше пет часът на следващата сутрин и все още тъмно, когато се събуди. Дръпна завесите и втренчи поглед в проблясващите неонови светлини на чуждия град. Запита се какво ли ще й донесе новият ден. Замисли се за Сам, сгърбен на бара е чаша в ръка, и се запита как ли се чувства той. Дано да е по-добре от нея. Все пак беше изминал целия този път, за да й помогне, а тя със сигурност имаше нужда от помощ. Отново се замисли за минута, после се засмя дяволито. Вдигна телефонната слушалка и поръча обилна закуска за двама. След това набра номера в стаята на Сам.

Телефонът звъня и звъня, после, накрая, сънено:

— Как…?

Преши се усмихна щастливо. Не звучеше чак толкова зле.

— Bonjour — каза.

— Какво?

— Пожелах ти добро утро — отговори тя. — Може би не разбираш френски?

— Исусе! — Чу го да простенва и си представи как се отпуска върху възглавниците със затворени очи. — Рафърти, знаеш ли колко е часът? Пет сутринта. Не е ли малко рано за телефонни разговори?

— Каза да ти се обадя веднага, щом съм готова… така че… Поръчах закуска за двама — побърза да добави. — Тя ще е тук след десет минути, нямаш много време да се съвземеш. Реших да се срещнем, за да обсъдим действията си.

— Аха, днес си олицетворение на деловата жена, така ли? А снощи помислих, че никога вече няма да пожелаеш да ме видиш.

— Също като теб, и аз промених решението си — отговори тя. — Ще се видим след десет минути. — И затвори.

Той се появи след петнайсет минути, едновременно със закуската. Тя го гледаше внимателно докато келнерът подреждаше масата. Косата му беше още мокра от душа, но не беше имал време да се обръсне. Очите му зад стъклата на очилата със златни рамки изглеждаха хлътнали. Алкохолът не му се отразяваше добре.

— Опитай портокаловия сок. — Тя му подаде високата изстудена чаша. — Чувала съм, че действа добре на главоболието след препиване.

Той пресуши чашата и я погледна спокойно.

— Всички си имаме свои собствени начини да се справяме с демоните си — каза. — Моят е алкохолът. А твоят, предполагам, са котките.

Преши се засмя.

— Прав си — съгласи се и изведнъж почувства липсата на Мяу.

Седнаха един срещу друг на масата. Тя наля кафето. Сам не обърна внимание на бекона и яйцата, а си взе топъл кроасан от панерчето.

Тя му подаде малкото кожено тефтерче с адресите.

— Тук са всичките контакти на Лили. Мислех да се обадя на всички. Но после попаднах на тази визитна картичка.

Той прочете.

— Мери-Лу Чен. Адресът е същият като на Лили.

Тя го гледаше, удивена.

— Откъде знаеш?

— Открих номера и адреса. Отидох там снощи да проверя. Къщата е празна.

Не би се сетила за нещо толкова просто, когато всичко й изглеждаше повече от сложно и объркано.

— Предполагам — каза, — че Мери-Лу е била нейна помощничка и лична секретарка, затова трябва да се обадим първо на нея.

Той хвърли поглед на часовника.

— В пет и половина сутринта? Не мисля, че мис Чен ще е особено доволна. Вероятно не започва работа преди девет.

— Окей, прав си. Но аз бях толкова бодра и готова за действие…

— Знам, знам, Рафърти. — Протегна се през масата и хвана ръката й. — Но след случилото се с Лили, мисля, че трябва да сме по-внимателни.

— Говориш съвсем като писател! — възкликна тя, донякъде раздразнено.

— Може би защото някога бях такъв.

— Някога? Беше?

Той сви рамене.

— Като че ли изгубих таланта си.

Тя погледна изпитото му лице и усети съчувствие към него.

— Съжалявам за онова, което казах снощи. За Лейлани. — Завъртя чашката с кафето, за да разклати течността, избягваше погледа му. — Не знам какво ме прихвана, наистина не исках да ти причиня болка. И искам да ти благодаря, че си тук, за да ми помогнеш.

— Всичко е наред. — Той се изправи. — Да се видим тук отново в девет и половина. Тогава ще се обадим на мис Чен и ще видим какво знае тя. — Усмихна й се, вече от прага. — По-добре вземи душ — каза. — Не изглеждаш особено добре тази сутрин.