Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Meet Me in Venice, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Силвия Ненкова, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Елизабет Адлър. Среща във Венеция
Английска. Първо издание
ИК „Калпазанов“, София, 2008
Редактор: Милка Рускова
Коректор: Никола Христов
ISBN: 978-954-170-253-6
История
- — Добавяне
Глава 43
Сам взе колата на Преши и отиде да наеме автомобил, а тя се обади на лелите си. Знаеше, че двете старици буквално се надпреварват коя да се добере до слушалката. Този път явно стигнаха до нея едновременно.
— Здравейте, лели — каза тя с усмивка. — Ще бъдете доволни да узнаете, че все пак реших да дойда да ви видя.
— Кога? — запитаха те в един глас, после Мими остави Гризелда да говори.
— Ще тръгна веднага, ще шофирам през нощта. Ще съм при вас утре по обяд.
— Но, Преш, не можеш да изминеш този целия път сама.
— Не съм сама. Ще доведа със себе си и един мъж.
— Какъв мъж? — Леля Гризелда звучеше доволна.
— О, американски писател, когото срещнах снощи в „Ла Купол“.
Чу леля си Гризелда да вика на Мими:
— Снощи пак се е запознала с мъж в „Ла Купол“.
А после Мими извика в отговор:
— Започва да й става навик! Надявам се този да е по-свестен от първия!
— Да, и аз. Поне да е човек, на когото може да се има доверие — каза леля Гризелда. — Както и да е, колко ще останеш?
— Не знам, възможно е веднага да хванем полет за Венеция. Но определено ще се видим. — Трепна, прииска й се да не беше споменавала, че ще ходи във Венеция, защото сега щеше да й се наложи да обяснява от край до край всичко. Е, може би не всичко, но поне да предложи някакво сносно обяснение.
— Тя ще лети до Венеция! — чу леля си Гризелда да обяснява, шокирана, на Мими. — С новия мъж. — После, на нея: — Но защо трябва да ходиш там?
— Заради Лили. Полетът й беше отклонен. Тя е във Венеция и има нужда от мен. Много е важно. — Преши се поколеба, после реши да пусне „бомбата“: — Каза, че имало нещо общо с Бенет.
— Искаш да кажеш, че Лили познава Бенет?
— Знам само това, което ми каза тя.
— Но възможно ли това да е същият човек?
— Кой знае? Затова и трябва да отида във Венеция, да разбера.
— Чакай минутка.
Преши чу леля си Гризелда да се съветва тихо и настоятелно с Мими, после тя се върна на телефона.
— Окей, ще те очакваме утре. Ще говорим тогава. Обади се като наближиш, ще те посрещнем в Ница. Приготвят много вкусен обяд в ресторанта на хотел „Негреско“. Ще можеш да ни запознаеш с новия си приятел и да ни разкажеш всичко за него.
Беше неделя и Преши знаеше, че Силви си е у дома. Обади й се, за да й разкаже новостите в живота си. Силви слушаше, ужасена, докато Преши й разказваше историята на Лили и предаваше репликата й относно Бенет.
— Не можеш да отидеш — каза твърдо. — Не трябва. Забранявам ти.
— Всичко е наред. Има кой да ме защити — каза Преши. — Ще го взема със себе си.
— Кого!
— Сам Найт. Срещнахме се вчера в „Ла Купол“…
— О, Господи! Преш, ти да не би да си полудяла напълно? — Силви почти крещеше. — Нима никога не се учиш от грешките си? Срещаш някого и още на следващия ден той ще пътува до Южна Франция с теб, ще ти помогне да разследваш някаква лунатичка, която казва, че познава Бенет, а в същото време някой иска да убие и нея, и теб… Господи! Луда ли си, Преши Рафърти, или какво?
— Обещавам всичко да е наред — успокои я повторно Преши. — Сам е леко загадъчен, признавам, но е мил човек. И е един от любимите писатели на Дария. Искам да кажа, той не е като Бенет, известен човек е, така че какво нередно може да има около него? Освен това — добави тя, сякаш сега й беше хрумнало, — той е женен.
Чу Силви да надава тих стон.
— Значи, сега си се забъркала с женен мъж! И той ще дойде с теб, за да разберете какво има Лили да каже за Бенет? И кой е човекът, който иска да я убие? Кажи ми веднага, Преши Рафърти, нима това ти звучи като нормален житейски сценарий?
Преши се изкикоти.
— Звучи точно като сюжет за една от загадките, писани от Сам Найт — каза тя. — Сега, като се замисля, вероятно това е една от причините той да предложи да дойде с мен. Писателят, спуснал се по литературна следа.
— А на мен ми се струва, че иска да те съблазни.
— Ако е така, сигурно е заради новата ми прическа. А пък аз в момента не се поддавам на ухажване. След случилото се, не мога дори да си помисля за мъже.
— Колко време ще отсъстваш? Искам да дойда с теб. — Силви звучеше истински ужасена.
— Няма нужда, ще се върна след два дни.
— И къде ще отседнеш?
— Там, където и Лили. В хотел „Бауер“.
— Хм… Обаче вземи единична стая — продължаваше Силви. — И обещай да ми се обадиш, когато пристигнеш, окей?
Преши обеща и затвори. Напъха Мяу в специалния пътнически кафез, въпреки протестите й. Недоволната котка се завъртя вътре няколко пъти, преди да се успокои и настани. И в този момент Сам се върна с взетата под наем кола.
— Какво е това? — гледаше подозрително кафеза.
— Мяу, разбира се.
— Искаш да кажеш, че котката ще дойде с нас?
— Мяу е навсякъде с мен. А и какво мога да правя с нея по това време в неделя? — Той я изгледа гневно, раздразнено, и тя каза: — Нека изясним нещо, Сам Найт. Където и да отида, Мяу е винаги с мен. Ако не ти харесва, знаеш какво да направиш.
Той изви очи към тавана, но не каза нищо, така че тя взе кафеза с котката и тръгна към улицата, където беше паркирана колата.
— Ето. — Подаде му котешкия кафез.
Сам изстена, но се подчини. Тя остави своя сак до малката чанта на Сам, която той пътьом беше взел от хотела си. Понечи да седне зад волана, но той я хвана за ръката.
— Не — спря я, отведе я до вратата от другата страна и я отвори. — Ще карам аз.
— Но аз познавам много добре пътя — възрази тя.
— Обаче аз нямам представа какъв шофьор си. — Той се настани зад волана, хвърли й кос поглед и й се усмихна. — Добре, Рафърти, ще се сменяме — предложи великодушно.
Тя тъкмо се канеше да закопчее колана си, когато през главата й мина мисълта за топлата франзела и вкусното сирене, оставени на масата в кухнята.
— Почакай — каза и слезе от колата.
Изтича обратно през вътрешния двор, после нагоре по стълбите, взе ги от масата заедно с две чаши, чинии и ножове и бутилка вино, после изтича обратно.
— Просто в случай, че ни застигне някоя снежна буря и не могат да ни спасят — поясни тя, сложи всичко това на задната седалка, преди отново да се настани до него отпред.
Сам мълчаливо следваше даваните му указания за посоката. Не беше лесно да се излезе от Париж, но в края на краищата се озоваха на магистралата. Преши си помисли, че се усеща особена интимност между двама души, които пътуват в тъмната студена нощ. Прерови чантата си и намери диск на Зукеро, любимият й изпълнител напоследък. Зукеро беше италиански изпълнител и едновременно с това композитор, чиято смесица от класическа музика и поп й напомняше за отдавна отминали лета в Южна Франция, за клубовете, които посещаваше в компанията на лелите си. Скоро клепачите й се притвориха унесено и не след дълго тя потъна в сън.
Събуди се след два часа и й бяха необходими няколко секунди да си спомни къде се намира. Хвърли бърз поглед към профила на Сам, чието внимание беше изцяло погълнато от пътя. Изглеждаше сериозен, дори суров, и тя осъзна, че на практика не знае нищо за него, освен че е писател и че има къща в Аутър Бенкс. Спомни си предупреждението на Силви и изведнъж стана подозрителна, запита се защо ли той си беше направил труда да тръгне с нея. Но после се успокои с мисълта, че се отегчил от чакането на полет за Ню Йорк.
Реши все пак, че е привлекателен в тесните си сини дънки и черния си пуловер. Хвърли му още поглед изпод мигли и отбеляза широкото му чело, острата кафява коса, твърдата брадичка с наболата брада — все още не беше успял да се обръсне. Дори очилата със златните рамки бяха малко старомоден шик. Май започваше все повече и повече да й харесва.
Музиката беше спряла, беше тихо и спокойно. Тя продължаваше да мисли за него.
— Разкажи ми за живота си — обади се тя в тишината.
Той обърна глава дотолкова, че да може да я погледне.
— Мислех, че спиш.
— Спях.
Той замълча.
— Извинявай — добави тя. — Не искам да си пъхам носа там, където не ми е работа. Просто съм любопитна.
— Тя се казва Лейлани — отговори той. — Срещнах я на едно от онези авторски турнета, които организират PR отделите на издателските къщи. Бях в Санта Фе, подписвах автографи на книгите си. Лейлани влезе, завъртя се наоколо, заговорихме се. — Сви рамене. — След три месеца вече бяхме женени.
— Колко романтично.
— Да. — Замълча, концентриран в пътя.
— Как изглежда тя?
Той мълча още известно време, накрая каза:
— Мургава красавица. Наполовина хавайка, дълга черна коса, златиста кожа, грациозна и нежна. Художничка е, затова й харесва да живее в Санта Фе. Там живеят много художници. Купихме къща малко навътре в пустинята. Само ние двамата и кучето ми, немска овчарка на име Цент. Лейлани рисуваше, аз пишех. За нея това беше идеално, но аз копнеех за мириса на океана. Липсваха ми реките, които текат бавно през блатата, въздишките на тръстиките, шепота на тревата, раздвижвана от вятъра. Липсваха ми крясъците на морските птици, натрупването на сивите облаци ниско на небето, копнеех за блясъка на слънцето и отражението на лъчите му в океанската вода. Всичко това е в кръвта ми и ми беше необходимо, за да постигна спокойствие на ума и душата, за да извлека енергия за книгите си. И така, макар да мразеше океана, Лейлани се съгласи да се преместим. И купихме моята къща-мечта на плажа.
— И оттогава живеете там.
— Имам и апартамент в Ню Йорк, на „Гремърси Парк“.
— Прекрасно — отбеляза Преши и се запита защо той е в Париж без красивата си съпруга Лейлани. — Имате ли деца? — запита, вместо да зададе въпроса, който всъщност я вълнуваше.
— Не.
Въздържа се да запита защо е така, замисли се за завръщането му в Ню Йорк и за посрещането, което Лейлани ще му устрои.
— Предполагам, ужасно ще се радваш да я видиш отново — каза.
Той спря колата пред едно крайпътно заведение.
— Време е за кафе — каза.
Преши остави Мяу да излезе от пътническия кафез и изискано да се изпишка в специалната си тоалетна. После я върна обратно в затвора й и я понесе със себе си в кафенето. Седнаха и започнаха бавно да отпиват от горещата напитка, да похапват от хляба и сиренето, да разговарят за Лили и ситуацията, но без да стигнат до някаква определена хипотеза.
Върнаха се при колата и тя заяви, че е неин ред да шофира. През следващите часове цареше тишина, Сам дремеше. След това ролите отново бяха разменени. Накрая стигнаха до автомагистрала Дю Солей, която се виеше по крайбрежието. Подминаха отбивката за Сен Тропе, Преши се обади на леля си и уговориха среща в „Шантеклер“ в Ница след половин час.