Елизабет Адлър
Среща във Венеция (7)

Глава 6

Няколко дни по-късно Мери–Лу посети един от онези бижутери, известни с майсторлъка си да режат диаманти. Работилничката му се помещаваше на втория етаж на порутена малка сграда в бедняшки квартал, притисната между евтин салон за масаж и мръсен магазин, в който комарджиите можеха да си купуват лотарийни билети с надежда за голямата печалба. Сградата беше скътана зад вход с двойни стоманени врати. Беше почти незабележима в тясната улица, осветена от множество ярки неонови светлини и табели, оповестяващи наличието на долнопробни барове и чайни, от които се носеше миризма на пържена змиорка, овчи мозък и ориз. По тротоарите се мотаеха окъсани мъже, отдавна преследващи късмета в живота, някои от които доста пияни; други клечаха, подпрели гръб на стените на сградите, пушеха и гледаха с празни погледи пред себе си, от време на време плюеха горчиво и тихо псуваха.

Мери-Лу сбърчи отвратено красивото си носле. Не обичаше да идва тук. Знаеше, че привлича вниманието с екзотичния си външен вид, затова винаги се обличаше в дънки и тениска и не слагаше бижута, дори и часовник. Но се страхуваше за колата си, макар да беше малка и евтина. Нищо не беше в безопасност по тези улици и това я изнервяше, особено като знаеше какво крие в джоба си. Два диаманта, всеки един от които четири карата, откраднати от богато семейство, току-що срязани от бижутера и загубили част от стойността си. Но така никой не можеше да ги проследи. Бе използвала парите на Лили и беше сключила сделка с крадците — сега диамантите бяха нейни. Можеше да ги продаде и да прибере печалбата.

Сложи тъмните си очила и излезе на улицата. Беше оставила колата си пред сградата, но сега на нейното място бе паркирал един стар камион. Тя изръмжа ядосано, завъртя глава в двете посоки и изгледа обвинително уличните безделници. Те я изгледаха в отговор с усмивки на уста, а един дори се изплю в краката й.

— Исусе!

Тя отстъпи назад, отвратена, и почувства как токчето й закачи чужд крак. Мъжка ръка я обхвана през талията и тя изкрещя. Около нея се събираше тълпа, всички я гледаха, без да премигват, усмихнати. Побесняла от гняв, тя се обърна рязко и понечи да удари силно в лицето мъжа, който я държеше. Той хвана ръката й, преди да е успяла да замахне.

— Внимателно — каза й. — Така можеш да нараниш някого.

Вдигна поглед нагоре и видя най-привлекателния мъж, когото някога беше виждала. Висок, широкоплещест, дългокрак, тъмнокос, със сериозни сини очи, чийто поглед я пронизваше като с ток. Тя го познаваше. Или по-скоро знаеше кой е. Сравнително неотдавна смъртта на богатата му съпруга беше главна новина в медиите в продължение на няколко седмици.

— Познавам те — каза тя, смръщила вежди.

— И аз бих искал да те познавам — каза той. — Но само ако не ме настъпваш и удряш.

Мери-Лу го погледна в очите и й се стори, че това трая цяла вечност.

— Окей — рече накрая.

Той пусна ръката й.

— И така, какво е станало?

— Някой е откраднал колата ми.

Той кимна.

— Не съм изненадан. Тук биха откраднали и зъбите от устата ти. Винаги трябва да имаш бодигард със себе си, така той ще стои до колата докато ти си свършиш работата.

Не я запита защо е тук. Тя също не зададе въпрос. Присъствието в този район бе дискретно — всеки пазеше в тайна „работата“ си.

— Колата ми е малко по-нататък — каза той. — Какво ще кажеш да те закарам, така ще можеш да се свържеш с полицията и да съобщиш за кражбата.

— Мислиш ли, че ще има полза? — възрази тя горчиво, с което го накара да се засмее.

— Е, това е само кола. Предполагам, че е била застрахована.

— Да — мрачно поклати глава тя, — но ще мине време и ще се изпишат куп документи, преди нещата да се уредят.

— За красива жена май си истински циник — отбеляза мъжът и направи знак на бодигарда да й отвори вратата.

Мери-Лу влезе в маскировъчно-зеления „Хамър“. Той заобиколи и седна до нея.

— Накъде? — запита.

Тя се обърна да го погледне — дълго и пронизващо.

— Към най-близкия добър бар — каза с гърлен шепот.