Елизабет Адлър
Среща във Венеция (65)

Глава 64

Като се върнаха в хотела, решиха Преши да се обади на Мери-Лу и да я покани на по едно питие, за да може Сам да я поразпита. Срещата уговориха в бара „Облак 9“.

Мери-Лу пристигна, обгърната в облак скъп парфюм, изглеждаше блестящо. Над чашите, тя ги увери, че ще се постарае да потърси в къщата някакви документи, макар искрено да се съмнява, че такива съществуват.

— Аз, разбира се, ще продължа да се занимавам с бизнеса — добави докато отпиваше от обичайното си мартини с три маслини.

Преши си помисли, че наистина изглежда зашеметяващо в семплия черен костюм и с дългите лъскави обеци от черен кехлибар.

— Не се тревожи — усмихна й се тя. — Не бързай. И ти желая късмет с бизнеса.

— Благодаря.

Мери-Лу скромно наклони глава и огледа предпазливо голямото помещение. Нямаше как да е сигурна, че Бенет няма да реши внезапно да се върне в Шанхай и да се появи тук изневиделица.

— А огърлицата? — запита Сам и забеляза как чертите на Мери-Лу изведнъж застинаха.

Тя първо отпи от питието си, после каза:

— Страхувам се, че не знам нищо за никаква огърлица. Лили не носеше много бижута.

— Говоря за огърлицата на баба й — каза Сам, целейки се в мрака, но с надеждата да улучи. Изглежда имаше известен ефект.

— Страхувам се, че ще се наложи да оставя това на мис Рафърти — каза Мери-Лу. То няма нищо общо с мен.

Не след дълго Мери-Лу се извини, че трябва да си тръгне и се сбогуваха. Загледаха я как прекосява уверено вече претъпкания бар.

— Мис Чен! — извика Сам след нея. Тя се обърна. — Може ли да ви запитам нещо?

Тя кимна.

— Разбира се.

— Вие били ли сте някога във Венеция?

Очите й се разшириха.

— Съжалявам — отвърна тя тихо. — Никога не съм била в Европа. — Обърна се и продължи да крачи уверено.

— Лъже — просъска Сам. — И се питам защо.

Преши се питаше същото. Но си задаваше отново въпроси и относно Сам. Той толкова много й помагаше. Писателят, спуснал се по следите на интересна история? Започваше да изпитва по-топли чувства към него, може би дори да го харесва. При други обстоятелства, разбира се, може би щеше да е възможно да се получи нещо между тях.

Същата вечер, като не знаеха какво друго да правят и за да се развеселят и да усетят атмосферата на Шанхай, вечеряха в клуб „Ухампоа“, известното на всички изискани шанхайци място. Избра го Силви заради съвременната китайска кухня, която предлагаха там. Докато коментираха впечатленията си от Мери-Лу, те хапваха от крехкото месо на змиорките и от „пияното“ пиле, от пушените яйца и от задушеното свинско „Су Донгпо“. След това поръчаха двойно сварени китайски круши с бадеми, сребърна гъба и лотосови семена. И чай, един от четирийсетте вида, които предлагаха тук.

Силви обяви храната за превъзходна и отиде да поздрави готвача, Джереме Леунг, и да му каже, че ще опита някои от идеите му във „Верлен“.

— Е? — запита Сам и погледна Преши през масата.

— Е… какво? — Тя го погледна изпод клепачите си.

— Все още ли мислиш, че съм убиец?

Тя се изчерви силно, бузите й се сгорещиха.

— О, аз никога… Искам да кажа, аз не… — заекна тя и млъкна.

— Не ме лъжи, Рафърти. През цялото време подозираше, че аз имам нещо общо. И, предполагам, все още не съм ти дал основание да промениш мнението си. Така ли е?

— Да — кимна тя. После добави: — Но пак те харесвам. — И, както винаги, думите идваха право от сърцето й.

Сам все още се смееше, когато Силви се върна. Обаче Преши казваше самата истина. Въпреки всичко, което беше против него, тя го „харесваше“.

А после нямаше какво повече да правят в Шанхай, Мери-Лу продължаваше да е загадка, Лили беше погребана до майка си и на следващата сутрин летяха към Париж. Преши се надяваше, че братовчедка й ще почива в мир. Макар да предчувстваше, че няма да е така. Не и докато тя не откриеше истината.