Елизабет Адлър
Среща във Венеция (10)

Глава 9

Докато пътуваше с новия си червен „Мини Купър“ през тунела, който свързваше двата района, Мери-Лу мислеше за Бенет по съвсем различен начин. Не го виждаше вече като красавец, който се скита свободен из града, съвършения любовник, на когото не можеше да се наслади докрай. Сега включи разума си и мислеше за него като делова жена.

Усмихваше се щастливо, докато предаваше колата на портиера и влизаше във внушителната „Джин Мао Тауър“, третата по височина сграда в света. Хотелът заемаше етажите от петдесет и трети до осемдесет и седми. Тя взе скоростния асансьор до самия връх, където се намираше барът в стил „ар деко“, от който се разкриваше изумителна гледка над цял Шанхай. Беше толкова високо, че облаците плаваха по небето до самите прозорци. От там и името на бара „Облак 9“.

Огледа се, не съзря Бенет, затова се настани в едно сепаре и си поръча мартини.

— С три маслини — уточни и добави, че обича мартинито много студено и със съвсем малко вермут. Мери-Лу бе жена, която винаги знаеше какво точно иска.

Отпи от напитката и се замисли как да подходи към темата за огърлицата. Тъкмо беше взела решение каква тактика да следва, когато го видя да влиза в бара. Той се разговори с красивата домакиня, която, забеляза с раздразнение, му се усмихваше очарователно. Лично тя го придружи до масата. Мери-Лу забеляза също така, че Бенет се усмихва на жената с онази си дълбока усмивка — и отново изпита силен гняв.

— Съжалявам, че закъснях. — Бенет грациозно седна срещу нея. Не я целуна, не хвана ръката й, а просто уморено се усмихна. — Трафикът е кошмарен — добави.

Мери-Лу не беше срещнала проблеми с трафика, но не каза нищо. Просто изчака той да поръча „Джак Даниелс“ с лед и келнерът да се отдалечи, преди да каже каквото и да било.

— Имам тайна — каза и го погледна право в очите.

— Обзалагам се, че е така. Само се надявам, че не ме засяга.

Запали цигара, без да предложи и на нея. Тя смръщи вежди. Нещо не беше наред.

— Може и да не я споделя с теб — каза тя и демонстративно извади собствените си цигари. Изчака да й предложи огънче, което той стори с иронична усмивка.

— Добре, недей — поклати глава Бенет. — По-безопасно е човек да пази тайните си.

— Ах, но тази те засяга. И е нещо, което ще си особено доволен да узнаеш. — Неспособна да се сдържа повече, тя извади мобилния си телефон и го остави на масата между тях. — Виж снимката — каза тихо. — Мисля, че ще те изненада.

Бенет отпи щедра глътка от уискито, но не посегна да вземе телефона.

— Хайде — настоя тя. — Гарантирам, че ще харесаш онова, което ще видиш.

Бенет въздъхна, взе телефона и натисна бутона. На екрана се появи недотам ясна снимка на огърлицата.

— Господи, всичко тук е размазано! — възкликна той нетърпеливо и някак раздразнено.

— Натисни отново.

Той се подчини и този път огърлицата се появи по-ясно. Той я гледа няколко секунди, после изключи телефона и й го върна.

— Е? — запита, облегна се назад и отново отпи от уискито.

Мери-Лу опря лакти на масата и се наведе напред.

Огледа се, за да се увери, че няма никой наблизо и каза тихо:

— Огърлицата е истинска. И има не само бижута, които струват цяло състояние, но и история и автентичност, които ще привлекат купувачи от цял свят, готови да платят космически цени.

Облегна се в очакване да види нетърпението и удивлението му, обаче той не реагира. Просто я изгледа студено и отново каза:

— Е?

— Нека ти разкажа — каза тя и, чувствайки се като Шехеразада, преразказа историята за императрицата и перлата. — Знам къде е огърлицата — каза накрая. — Мога да я взема още сега или утре или следващата седмица, ако желаеш. Но първо имам нужда от купувач. И тук, мой скъпи Бенет, идва твоят ред.

Триумфална усмивка озари красивото й лице, тя отново се облегна назад и го погледна. Той продължаваше да я гледа студено.

— Предполагам, че е крадена. Искаш да се превърна в твой защитен параван ли, Мери-Лу?

— Не. Искам от теб да ми бъдеш партньор. — Сега тя беше напълно сериозна. — Аз имам стоката, а ти ще намериш купувач за нея.

Не сподели с него третата част от плана си и нямаше да го направи, преди купувачът да се появи и да гори от нетърпение да вземе огърлицата в ръцете си.

Бенет повдигна пренебрежително рамо.

— Нямам нужда от такива сделки, имам си свой собствен бизнес, за който трябва да се грижа.

Тя знаеше всичко за „бизнеса“ на Бенет. Защото се беше погрижила да узнае. Семейство Юн му бяха възложили износа на части за мебели, но с края на брака му идваше краят и на договора. А Бенет харчеше много. Имаше нужда от пари, също като нея. Бяха от едно тесто, идеалната двойка.

— Бенет, тази огърлица може да направи и двама ни много богати. Никога повече няма да ти се наложи да мислиш за мебели. Имам стоката, ти намираш купувача и разделяме печалбата наполовина.

Той пресуши чашата си на една глътка и направи знак на келнера за втора.

— Видях само снимка. Чух само история. Откъде да знам, че е вярна и че бижуто наистина съществува?

— Предполагам, Бенет — каза Мери-Лу и разтърси късата си черна бляскава коса, усмихвайки му се съблазнително, — че ще трябва просто да ми се довериш.