Елизабет Адлър
Среща във Венеция (42)

Глава 41

Малко по-късно стиснаха за довиждане ръката на усмихнатия собственик с обещанието, че отново ще дойдат, после излязоха в сивата светлина на студения късен следобед. Този път не се разходиха бавно по моста, а забързаха през лабиринта от малки улички към апартамента на Преши.

Тя спря до портата, която водеше към вътрешния двор, и се обърна да го погледне.

— Благодаря ти за прекрасния обяд — каза. — Забавно беше.

— Да, изненадващо, но точно така. Благодаря, че прие поканата ми, Рафърти. Беше ми много приятно в компанията ти.

— Добра компания за самотен човек — усмихна се тя и осъзна, че го е пронизала, защото той е точно такъв.

Той й хвърли дълъг празен поглед, после се обърна и се отдалечи. Отново беше казала погрешните думи и се почувства ужасно неловко. Извика след него:

— Чуй, не можеш да прекараш нощта в онази ужасна дупка. Защо не се качиш горе? Ще пием кафе, ще слушаме музика и може би ще погледаме телевизия. Каквото и да е, но така по-добре ще убиеш времето до полета. — Той се спря, погледна я, очевидно се колебаеше. — Без задължения и ангажименти — добави тя и му се усмихна подкупващо с надеждата, че ще приеме поканата й, защото също е самотен.

Той се върна назад.

— Благодаря ти.

Докато прекосяваха двора, портиерът излезе от малката си стаичка на приземия етаж.

— Дойде пакет за вас, мадмоазел Рафърти — каза. — Специална доставка. Куриер и то в неделя. Сигурно е много важно — добави със сумтене. — Казах да го оставят пред вратата ви и, естествено, се подписах.

Изненадана, Преши му благодари. Не очакваше нищо, но ето го пакета, всъщност сандъче с размери около деветдесет на шейсет сантиметра, адресиран до нея. Повечето от етикетите бяха написани на китайски, но успя да прочете, че пратката идва от „Антики Сонг“ в Шанхай.

— Трябва да е от Лили — зачуди се тя и отвори вратата, а Сам внесе пакета вътре.

Остави го на пода в кухнята и Мяу дотича да види какво е това. Котките обичат сандъците и кутиите, вътре в които могат да скочат, да се свият, да се скрият. Тя подуши подозрително пакета, после седна на задните си крака и загледа с очакване Сам. Чакаше той да го отвори, а Преши трескаво отваряше и затваряше чекмеджета докато накрая не изрови една отвертка.

— Умирам да узная какво има вътре — каза.

Сам се зае с отварянето, а тя отиде да направи кафе. Подреди чашките върху черния лакиран поднос и се сети, че той го харесва със захар, затова наля и мляко в малката каничка. Отиде във всекидневната, сложи разпалки в камината и загледа как димът се вие преди да се разгори, за да добави дърва. Хрумна й, че това е една съвсем домашна сцена в неделя следобед. Чу как сандъчето се отваря и бързо се върна в кухнята. Беше го отворил, и развиваше кафявата хартия, в която беше опакована пратката.

— О, побързай! — извика тя, развълнувана. — Чувствам се като на Коледа!

Сам свали хартията, но под нея се разкри още един пласт.

— Трябва да е нещо специално — каза той.

Беше керамична статуетка и Преши веднага отбеляза, че е фалшификат, точно копие на известните китайски произведения на изкуството от Ксиан. Погали я с длан и видя знака на производителя.

— Защо Лили ще си прави труда да ми изпраща нещо такова? — запита, силно озадачена. — Продават ги в магазините за сувенири по целия свят. Готова съм да се обзаложа, че можеш да ги купиш и тук по булевардите, където северноафриканците продават какви ли не неща. Разноските по транспорта им са по-високи от тяхната стойност. О, както и да е…

Тя сви рамене, взе статуетката, отиде във всекидневната и разчисти място за нея върху лавицата. Но я постави в края, зад другите украшения, за да не бие толкова много на очи. После огледа редицата снимки на лавицата и смръщи вежди.

— Странно — каза, взе една и погледна зад нея. — Къде ли е сватбената снимка на дядо? Тя винаги е стояла тук, до тази на леля Гризелда и Мими.

— А тя имаше ли някаква стойност? — запита Сам.

— Само за мен. Рамката е от сребро, но само икономката ми влиза тук, а тя работи при мен от години. Имам й пълно доверие. Разбира се, снимката не е нещо, което забелязвам всеки ден. Тя е просто… Ето, досега дори не бях забелязала липсата й и нямам представа от колко време не е на мястото си. — Сви рамене и реши да престане да мисли по този въпрос. — О, добре, надявам се, че ще се появи отнякъде. Както и да е, да си пием кафето, какво ще кажеш?

Тя отиде за таблата, а Сам закрачи из стаята и заразглежда различните скъпи предмети, пръснати небрежно наоколо, а котката душеше подозрително по петите му. Той седна на дивана, а тя скочи на страничната облегалка и го загледа, без да премигва. В отговор и той я изгледа внимателно.

— Винаги ли се държи така?

— Името й е Мяу. Не помниш ли?

Преши остави таблата на табуретката пред него. Вече се смрачаваше и тя дръпна завесите, за да изолира студеното сиво небе, сетне наля кафето в чашите.

— Предполагам, че обичаш котки? — Подаде му чинията с дребни сладки, купени от „Ладуре“, известната сладкарница малко по-надолу по улицата. — Опитай, вкусни са, ненапразно са световноизвестни. И се опитай да бъдеш мил с Мяу. Тя просто не е свикнала с мъжете.

Сам забеляза как тя се изчерви, когато осъзна как се е изложила на въпроси от типа защо, по-точно, защо апартаментът й не е посещаван от мъже. Спаси я звънът на телефона.

— Обзалагам се, че е леля Гризелда, която иска да разбере защо още не съм в Монте Карло — каза тя и отговори.

Но този път беше Лили. Преши не знаеше дали да се радва или просто да изпита облекчение.

— Лили! — възкликна. — Най-после! — Удивена, добави: — Започвах да мисля, че не съществуваш. — В другия край на линията настъпи тишина. — Лили? — запита Преши, все така озадачена. — Там ли си още?

— Защо каза това? — запита Лили. Звучеше раздразнено, тревожно.

— Казах какво?

— Че не съществувам.

— Ами, първо не дойде, после дори не се обади, а и никога не съм те виждала — засмя се Преши. — Но сега си тук и значи всичко е наред. Сега знам, че те има все пак.

— Прешъс, ти не разбираш. Скоро може и да не съществувам. Следят ме. Някой иска да ме убие.

— Какво? — Гласът на Преши се извиси толкова високо, че чак звънна в тавана. И двамата — и Сам, и котката — наостриха уши. Котката я загледа втренчено, а Сам се преструваше, че не дава ухо на разговора.

— Ето, коте.

Той протегна ръка с намерението да отвлече вниманието й, но котката го изгледа с презрение, после извърна глава така, сякаш знаеше, че я манипулират.

— Умна котка — каза той.

И точно в този момент чу Преши да възкликва:

— Да те убие! Какво искаш да кажеш, Лили? Защо някой ще иска да те убие?

Сам изостави всички преструвки и се заслуша.

— Не мога да говоря по телефона — каза Лили.

— Но… къде си? И кой те следи? — Преши хвърли тревожен поглед на Сам. Той поклати глава, смръщил вежди, очевидно озадачен.

— Във Венеция съм — каза Лили и, при споменаването на този съдбоносен град, по гръбнака на Преши полазиха тръпки.

— Но аз мислех, че ще дойдеш в Париж.

— И аз. Затова те помолих да ми резервираш стая в „Риц“ под твоето име. Мислех, че той няма да узнае накъде съм тръгнала, че няма да успее да ме проследи. Реших, че никога не би ме потърсил във Венеция…

— Спри само за минутка — каза Преши, объркана. — Първо помисли, а после ми кажи за какво точно става дума.

— Говоря за убийство, Прешъс.

— Убийство? — Очите на Преши щяха да изскочат от орбитите. Мислеше само за идването на Лили и за това, че тя може би иска нещо от нея. — Но защо някой ще иска да те убие?

— Имам нещо, което той иска и е готов да ме убие, за да го получи. А това засяга и теб. Прешъс, ти може да си следващата в списъка му.

— Какво?

— Аз съм в голяма опасност. Имам нужда от помощта ти. Трябва да дойдеш тук незабавно. Моля те, моля те, умолявам те да се срещнем във Венеция. Само ти можеш да ми помогнеш…

— Лили, не мога просто…

— Но трябва.

Преши долови неподправен ужас в гласа й.

— Отседнала съм в хотел „Бауер“ — продължи Лили. — Ще те чакам там. — Последва дълга пауза и после: — Има нещо общо с мъж, който познаваш. Бенет.

Лили затвори и Преши долови характерните звуци за свободна линия. Беше шокирана. Обърна се и погледна Сам.

— Що за разговор между отдавна изгубили се братовчедки беше този? — погледна я той.

Тя се отпусна върху един стол, стиснала длани между коленете си.

— Улових страха в гласа на Лили — поклати тя глава, съвсем изумена.

— Какво точно каза?

— Че някой я следи. Че иска да я убие, защото тя разполага с нещо, което той силно желаел. Каза, че аз мога да бъда следващата. И иска да се срещна с нея във Венеция възможно най-скоро. Каза, че е във Венеция, защото решила, че той никога няма да я потърси там.

— И каза ли кой е той? — запита Сам. Преши поклати глава и той добави: — Разбира се, че не е казала, никога не казват.

— Имаш предвид лудите хора. Но аз ти казвам, Сам, тя не звучеше като луда. Ужасена е. Освен това — добави тихо, — каза, че засяга и мъж, когото познавам. Името му е Бенет. Канехме се да сключим брак, но той ме заряза пред олтара. Във Венеция. Само преди два месеца.