Елизабет Адлър
Среща във Венеция (64)

Глава 63

Имаше едва пет-шест души на погребението на Лили и трима от тях бяха Преши, Силви и Сам. Преши беше облякла бялото палто на Валентино, дадено й от леля Гризелда, а Силви — старото си бежово палто от „Бърбери“. Сам беше облечен в черно, защото нямаше други дрехи. Другите опечалени бяха Мери-Лу Чен, великолепна в дългата си китайска рокля от брокат и загърната в няколко вълнени шала, падащи около тялото й като кимоно; Бен, бизнес приятелят, с когото Преши беше разговаряла по телефона; и един крехък старец с дълга брада и развяваща се коса, облечен в избеляла сива роба.

В храма запалиха тамян и тънки ароматни пръчици и загледаха как димът се извива нагоре. Казаха им, че така ще помогнат на духа на Лили в неговото пътуване към рая. По пътя към гробищата зад ковчега вървеше малка група платени оплаквачки, които удряха тимпани и пееха тъжната песен на мъртвите, следвани от няколко раздърпани бездомни малчугана, които се смееха неприлично, и едно улично псе. Преши си помисли, че това е най-самотното погребение, на което е присъствала.

По красивото лице на Мери-Лу се стичаха сълзи, тя беше навела тъжно глава. След погребението деловият приятел на Лили отиде да стисне ръката й и да й поднесе съболезнованията си, после бързо си тръгна. Тя стоеше до гроба, старецът беше до нея, но двамата не разговаряха. След няколко минути той отиде до групата на Преши, поклони се и стисна ръцете на всички.

— Запознах се с Лили съвсем наскоро — каза им. Брадата му се поклащаше при всяка дума, старите му очи бяха пълни с мъка. — Бях приятел на майка й. Преди да умре, тя ми повери нещо, което трябваше да предам на Лили на четирийсетия й рожден ден. А този рожден ден, както може би знаете, беше само преди няколко месеца. Отидох да видя Лили. Дадох й огърлицата. Разказах й нейната история и я осведомих за стойността й.

Те го гледаха втренчено.

— Огърлица?

Той кимна.

— Не е някаква обикновена огърлица. Тази има история, която е почти толкова ценна, колкото и самото бижу. — Потрепери заради студа и каза: — Но сега не е време да разговаряме за бижута. Сигурен съм, че ще намерите огърлицата на баба си сред вещите на мъртвата, когато ви бъдат предадени.

Сложи визитната си картичка в ръката на Преши.

— Аз съм на ваше разположение, мис Рафърти — каза с достойнство. Поклони се и се отдалечи по алеята между капещите тъжно дървета, обвити в мъгла.

— За каква ли огърлица говори той? Какво ли искаше да каже с: „огърлицата на баба ви…“? — каза Преши. — Дали има предвид онази от снимката?

— Изчезналата снимка — каза Сам.

— О… — възкликна тя, осъзнала какво има предвид той и спомнила си, че Бенет беше единственият човек, когото беше допуснала в апартамента си.

— Към нас идва Мери-Лу — измърмори Сам. — Просто се дръж естествено.

Естествено! Преши вече не беше сигурна какъв е смисълът, който хората влагат в тази дума. Мери-Лу вървеше към тях с гъвкавата си походка, подобна на походка на пантера. Усмихваше се скръбно, докато Преши й представяше останалите. Тя попи сълзите си с кърпичка и тихо им благодари, че са дошли.

— Двете с Лили бяхме приятелки още от деца — заобяснява тя. — Две отхвърлени от другите полукитайчета в китайското училище, затова между нас, естествено, веднага се зароди връзка. Сега нещата са различни, едва ли има значение кой си самият ти и кой е партньорът ти. Времето не стои на едно място, нали знаете — добави с колеблива усмивка. — Ще бъда доволна, ако се върнете с мен в къщата на Лили, за да изпиете по чаша чай.

Бяха наели кола с шофьор. Караха мълчаливо зад тази на Мери-Лу до къщата на Лили. Когато пристигнаха, тя беше без шаловете и изглеждаше спокойна и много красива в дългата до пода бяла рокля.

— Посрещам ви от името на Лили — каза с нисък гърлен глас и, макар че беше покрита от главата до краката, Преши отбеляза, че е изключително секси. Кос поглед към Сам потвърди, че той беше забелязал същото.

Двете със Силви седнаха на ръба на ниския твърд диван, но Сам предпочете да остане прав. Мери-Лу сервира чая със специални кръгли кифлички и сладки пасти, след което седна на стола от чамово дърво срещу тях.

— Натъжих се като видях колко малко са опечалените — каза Преши. — Надявах се, че Лили има повече приятели, които да се сбогуват с нея.

Мери-Лу сви рамене.

— Казах ви, че беше самотна. Не обичаше да се среща с хора, живееше за работата си.

— Изненадан съм, че производството и продажбата на сувенирни копия може да означава толкова много за някого — каза Сам и отпи от чая си. Китайският чай започваше много да му харесва.

Мери-Лу изведнъж доби объркан вид.

— Наистина изглежда малко странно. Но и двете — и аз, и Лили — сме израснали в бедност. Беше обсебена от желанието да прави пари, мистър Найт, независимо по какъв начин.

— И вие ли сте обсебена от същото? — Погледът му се спря на пръстена с петкаратовия диамант на пръста й.

Тя сведе великолепните си кехлибарени очи към него.

— Разбира се. Не намирам за приятно да бъдеш беден.

— Лили трябва да е оставила значително наследство тогава.

На лицето й се изписа раздразнение — толкова кратко, че беше като едва доловима сянка.

— Не съм ровила из нещата на Лили, мистър Найт. Но светът й беше много малък. Това, което виждате тук, е всичко, което тя има. Доколкото знам — добави.

— Но тя би трябвало да има адвокат, който да се грижи за делата й, да е подготвил завещанието й.

— Китайците не споделят този вид проблеми с никого. Те се грижат сами за своите си работи. Не съм чувала да се е обръщала към адвокат, а работя с нея от много години. Знам, обаче, че има сейф в спалнята. Ако е искала да запази нещо в тайна, предполагам, то ще е там. Знам още къде държи ключа. Лили непрекъснато сменяше мястото му — добави с полуусмивка, — но винаги забравяше къде го е скрила, затова винаги ми казваше. В момента трябва да е под пуловерите й в гардероба. — Изправи се и каза: — Може би да отидем и да видим?

Последваха я в спалнята, Мери-Лу извади ключа изпод пуловерите и го подаде на Сам.

— Отворете го вие — каза и отмести дрехите, за да разкрие сивата метална врата на малкия сейф.

Вътре имаше много малко неща. Няколко ценни бижута и куп документи, написани на китайски. Мери-Лу им ги прочете.

— Това са нотариалните актове и другите документи за къщата — каза тя. — Тя принадлежеше на семейството на баща й. Майка й я наследи от баща й, а последната наследница е Лили. Разбира се, в момента цената й е доста висока.

— А банкови сметки или сейфове в банка? — Сам я гледаше твърдо, но Мери-Лу не трепна.

— Има, разбира се, делова сметка. Свободен сте, мистър Найт, да претърсите цялата къща за други документи и ценни вещи. Лили беше само на четирийсет години, нямаше семейство и не очакваше да умре. Не мисля, че въобще се е сетила да остави завещание.

— Какво, тогава, ще се случи с нейната собственост?

Мери-Лу сви рамене — движение, толкова грациозно, колкото и заучено.

— Ще я наследи най-близката й жива роднина. Която, предполагам, е мис Рафърти.

Преши я погледна, изненадана.

— О, не мисля… Искам да кажа, вие сте най-добрата й приятелка и би трябвало да я наследите.

— Да говорим за това по-късно — прекъсна ги доста рязко Сам. — Сега би трябвало да преровите къщата, за да видите дали няма нещо друго. Документи, свързани с банкови сметки или трансакции, други книжа, свързани със закона, изобщо такива неща.

— Разбира се. — Мери-Лу ги изпрати до вратата. — И отново ви благодаря за онова, което сте направили за Лили. Истинска трагедия е да се удавиш във Венеция. Все още не знам защо е била в този град.

Върнаха се в колата и Сам мрачно процеди:

— Разбира се, че е знаела.

— Знаела какво? — Преши и Силви го гледаха сащисано.

— Защо Лили е във Венеция. Знаела е, защото също беше там. Бяхме в един и същи самолет от Венеция до Париж.

— О… мили… боже… — прошепна Преши. — Мислиш ли, че тя има нещо общо със смъртта на Лили?

— Защо, в противен случай, е била там? И знаеш ли още какво? Мисля, че всичко това има нещо общо и с легендарната огърлица на баба ти.