Елизабет Адлър
Среща във Венеция (53)

Глава 52

Тя отвори вратата, облечена в дънки и тениска. Късата й коса стърчеше на всички страни, светлите й очи бяха угаснали в сенки. Изглеждаше изтощена.

Без да каже и дума, тя го покани да влезе, после седна и го загледа как отупва капките от коженото си яке и приглажда мократа си коса.

— Е? — запита го студено.

Сам се запита какво ли се е случило. Издърпа един стол и седна срещу нея. Тя извърна поглед, а той се наведе напред с раздалечени колене и свободно висящи между тях ръце. Лицата им бяха само на сантиметри едно от друго. Когато тя най-после неохотно вдигна поглед към него, той каза:

— Полицията е открила тялото на жена от азиатски произход в канала тази сутрин.

Тя вдигна рязко брадичка и шокираният й поглед срещна неговия.

— Предполагам, че трупът е на Лили — каза той.

— О, мили боже! — прошепна тя. — Знаех, че нещо не е наред. — Присви очи, внезапно станала подозрителна. — Ти как научи?

— Случих се там, когато изваждаха тялото от водата, много рано тази сутрин.

— О, точно така. Случило се е да се разхождаш навън преди зазоряване, когато полицията е открила тялото? И само е възможно това да е Лили? Случайно съвпадение, Сам? Искам да кажа, все още не можеш да намериш съпругата си, но откриваш мъртвата Лили? Какво точно се случи с Лейлани, Сам? Нещо подобно на сполетялото Лили? Или не можеш нищо да признаеш?

Сам сви рамене. Сега знаеше причината за студенината й.

— Очевидно си чула историята, така че защо да си правя труда да ти отговоря?

— Защото имам нужда да я чуя от теб.

— Истината и само истината — каза той горчиво. — Това ще ме преследва до края на дните ми.

— Да — съгласи се тя. — Вярвам, че ще е така.

Той се изправи и застана до вратата. Поколеба се, спря за миг, после се обърна с лице към нея, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на дънките си, загледан мълчаливо в пода. Накрая поде:

— Съпругата ми, Лейлани, беше склонна към депресии. Беше крехка душа, срамежлива и нематериална като водна нимфа, уж спокойна, а само след минута потънала в черната бездна на отчаянието. В онази нощ ме изостави, точно както много пъти беше заплашвала да го направи. Не искаше да бъде повече „грижа, проблем“ за мен, както се изразяваше тя. Какъв „проблем“ питах аз, завладян от гняв, ядосан, че тя не разбира, че я обичам и че само това има значение. Лейлани, обаче, мразеше океана. Страхуваше се от него. Тази беше причината да напусне Хаваите, не можеше да понася шума от разбиващите се вълни. Санта Фе беше нейното островче на спокойствието, а аз егоистично й го бях отнел. Не знам какво се е случило с Лейлани, знам само, че тя не беше там, когато се прибрах от риболов на следващата сутрин. Предположих, че е изпълнила заканите си. Напуснала ме е, за да не ме измъчва повече. Не беше оставила съобщение или бележка, в която да обясни постъпката си.

Вдигна очи и срещна погледа на Преши.

— Тя беше толкова срамежлива и затворена в себе си, че не бих могъл да понеса срама да споделя със света нейния измъчен вътрешен свят. Медиите щяха да си устроят угощение от тази новина. Затова не казах нищо, поех удара. — Сви рамене. — И постъпих правилно. Все пак, виновникът бях аз. Аз я бях отнел от мястото, където се чувстваше сигурна и спокойна, заведох я да живее на място, където накрая тя полудя.

Въпреки явното недоверие на Преши, той звучеше така… победен и страдащ, че сърцето й се сви от болка за него.

— Мислиш, че тя…? — Не можеше да се застави да каже „се е самоубила“.

— Не си позволявам да мисля за това — каза той рязко. — Поне се опитвам. Поне когато съм буден. Това е.

Тя знаеше какво има предвид той. Когато човек е сам, нощем в мрака, спомените се връщат и го преследват, всичките въпроси защо и изречения, които започват със „само ако“.

— Разбирам — успя да каже. Искаше да му повярва, но все още не беше сигурна.

Очите, които срещнаха нейните, бяха като стомана.

— Нима? — запита я безразлично, като че ли вече не му пукаше какво мислят хората. Сви рамене, после се върна и отново седна срещу нея. — Трябва да поговорим за Лили — каза.