Елизабет Адлър
Среща във Венеция (76)

Глава 75

Сам крачеше по мокрия пясък, където се плискаха вълните, пяната заливаше ботушите му. Беше сам с рева на океана и жалните викове на птиците, реещи се над главата му, с шума от разбиващите се вълни и жестокото припукване на голите клони на дърветата. И непрекъснатият, вечен рев на вятъра. Тук се усещаше истинската дива сила на природата.

Вдигна яката на якето си и продължи да върви. Лейлани я нямаше и никога нямаше да я има. Сърцето му оставаше белязано завинаги. Независимо от събитията занапред, щеше да се наложи да напусне това място, така обичано от него. Животът не би бил същият без нея.

Пред него изплува образът на гадателя от Шанхай, ясен като снимка. „Търся двама души“, беше му казал Сам. „Искам да знам дали ще ги намеря.“ Думите на гадателя отново зазвъняха в ушите му. „Първият човек, когото търсиш, е жена. Отговорът на тази загадка се крие в сърцето ти.“ Този въпрос се отнасяше за Лейлани. И той знаеше, с душата си, че това е истината. И сега се питаше къде беше сгрешил, с какво я беше разочаровал.

Пъхна ръцете си дълбоко в джобовете на якето, изгони всички мисли от главата си и сякаш се сля, сякаш стана едно цяло с бучащата морска стихия. В главата му се блъскаха само ревът на вятъра и тласъците на вълните. Лявата му ръка напипа нещо, скрито дълбоко в гънките на джоба му. Къс хартия. Помисли си, че е някаква рецепта, извади го и го смачка, готов да го хвърли. Но после видя, че хартията е зелена — онази, която Лейлани винаги използваше. Зеленият цвят беше любимият й. Казваше, че го намира за успокояващ. Мерна също, че е написала нещо върху него. Съзря и името си най-горе на страницата.

„Скъпи Сам — започваше писмото, — гледам нашето любимо куче, което лежи до мен докато седя на горната веранда и се опитвам да не гледам към океана, където ти си тази нощ и който, поради любовта си към него, почти можеш да наречеш свой. А кучето е вече старо, Сам. Очите му вече не виждат, дишането му е плитко. Няма желание да живее и не знаеш колко му завиждам за това. Никога не бих могла да «обичам» така, както обичах кучето ти, толкова прямо и безрезервно. Толкова лесно. Чакам сърцето да ми подскаже как, но то е замръзнало в гърдите ми, тежко като олово, влече ме надолу. Чакам тези чувства да се зародят и в мен, дами дадат простото човешко щастие. Да съм така свободна и щастлива като теб тази вечер докато се приготвяше за риболов, чистеше лодката и подсвиркваше весело с уста. Запитах се защо аз не мога да бъда такава. Опитвала съм се през целия си живот, но не съм успяла. Понякога успявах да изгубя себе си в рисуването и тогава бях най-близко до щастието такова, каквото вярвам, че трябва да бъде. Но повечето пъти, Сам, бях просто изгубена. И сега знам, че навярно никога няма да намеря себе си.

Аз не принадлежа на себе си. Ти също не ми принадлежиш. Дори кучето не ми принадлежи. Вече не мога да го понасям. Искам единствено да съм «нищо», Сам. И тази вечер най-после ще постигна целта си. За няколко минути ще стигна до малкото заливче и пясъчната ивица, която се открива само при отлив. Ще седна там и ще гледам как морето идва при мен. Само ти знаеш колко много се страхувам от океана. Казват, че така постъпват страхливците, но моята постъпка е проява на смелост, нали Сам? И тогава, любими мой, най-после ще съм свободна. И двамата ще сме свободни.

Мисля за това колко бяхме щастливи по време на медения си месец в Париж. Онова беше истинско щастие, нали? Спомням си усещането, но сега то е изгубено, скрито под мрака.

Не тъжи за мен, нито за любимото си куче, което, знам, скоро ще ме последва. Ти трябва да продължиш, Сам. Бъди щастлив. Знам, че имаш способността за това, както и за любов. И, повярвай ми, ако знаех как да обичам, щях да обичам теб.“

Беше се подписала: „Лейлани Найт“.

Сам сгъна внимателно писмото. Пусна го отново в джоба си, където сигурно го беше оставила тя с очакването той да го намери веднага, защото винаги обличаше това яке, когато извеждаше кучето на разходка по плажа. Искала е да бъде сигурна, че само той ще го намери и прочете. Думите й бяха единствено за него.

С ръце, дълбоко в джобовете, той дълго се разхожда по плажа докато вятърът не изсуши сълзите му. Като стигна до мястото, споменато от Лейлани, се спря да погледне. Беше отлив и пясъчната ивица не беше покрита с вода. Но вече започваше прилива и първата вълничка стигна до нея и се отдръпна, оставяйки я чиста и празна.

Сълзите отново се събраха в очите му.

— Аз те обичах, Лейлани! — извика той, но само вятърът го чу. — Никога няма да те забравя.