Елизабет Адлър
Среща във Венеция (18)

Глава 17

Париж

След десет дни, верен на обещанието, Бенет влезе, незабелязан, в магазина на Преши и се засмя като видя изуменото й изражение. Само след секунди и двамата се чувстваха така, сякаш изобщо не се бяха разделяли.

Той й даде номера на мобилния си телефон и електронния си адрес.

Той се връщаше в Париж на всеки десет дни. За два месеца се видяха шест пъти. „Седем“, помисли си Преши, ако се броеше първата им среща. А й се струваше, че винаги е бил част от живота й. Вярваше, че се познават по-добре, отколкото влюбени, които са заедно от години.

Когато не се любеха, говореха, безспирно. Нямаше нещо, което Бенет да не знае за нея. Беше сигурна, че и тя знае всичко за него. Познаваше до най-дълбока интимност прекрасното му тяло, начина, по който я люби, знаеше всичко за последните му приятелки, които не бяха толкова много, колкото беше очаквала. Знаеше какви са вкусовете му по отношение на храната, на физическите упражнения, на природата и пътуванията, какво е мнението му за повечето световни събития, за филмите и за книгите. Знаеше също и какво е било детството му.

Бенет й каза, че петгодишен е бил изоставен от майка си, която го отглеждала сама. Прекарал детските си години в Ню Хемпшър, в приют за момчета.

— Бях вече твърде голям, за да бъда осиновен — каза. — Трябваше да преглътна този факт и да свикна с мисълта, че ще живея в държавна институция с други деца. Не помнех майка си, тя просто ме беше захвърлила. Никога повече не я видях. Колкото до баща ми, дори не знам кой е. Може би майка ми също не е знаела, затова и не ме е обичала.

Той поклати глава като да се отърси от лошите спомени, а в очите му имаше студенина, която накара Преши да потрепери.

— Не можеш да имаш много приятели в такава среда — каза той, изпълнен с горчивина. — Единственото, което искаш, е да се измъкнеш. Спечелих стипендия за Дартмаут. Там научих всичко, което има да се знае, за „реалния“ живот, както го наричах. И затова — отново се усмихна горчиво — сега съм този, който съм. Затова съм толкова зает да правя пари, опитвам се да забравя годините, прекарани в мизерия, чувството да си никой, низвергнат от всички. Винаги съм в движение, за да нямам време да създам истински приятелства. Или, може би, съм толкова зает да постигна успех, че нямам време за личен живот и искрени приятели. До този момент — добави и взе ръката й в своята. — Сега имам теб, Преши.

Тя беше влюбена в романтиката на тази връзка: в тяхната първа среща, в раздялата след поредната среща, когато той се обаждаше да й пожелае лека нощ, независимо от часовата разлика. Беше влюбена и в новите им срещи, в завръщането му в Париж, в апартамента на улица „Жакоб“, в очакващите го нейни прегръдки и леглото. Тя споделяше всичко с него — историята на своя живот и на семейството си, на дядо Хенеси и богатата леля Гризелда, на родителите си и малкото, което знаеше за братовчедка си Лили, която никога не беше срещала и която също живееше в Шанхай.

Купуваше му подаръци: рядко издание на поемите на Джон Дон, в които сякаш се казваше всичко, което би могло да се каже за страстта и любовта, специална бутилка вино, ключодържател с Айфеловата кула — „за да ти напомня за мен и Париж“, казано със смях. А той отиваше при нея с шампанско и цветя и я водеше на пътувания до провинцията, където най-често отсядаха в някой огромен замък, превърнат в хотел, и вечеряха като кралски особи, заобиколени от слуги.

„Нима е възможно толкова много романтика да не разцъфти в любов и да не даде плодове“, питаше се Преши докато лежеше в леглото от седемнайсети век с копринените драперии в просторната стая, а луната светеше в рамката на прозореца и къпеше градината в лъчи. Гледаше спящия до нея красив мъж и мислеше, че това е то — Любовта.

Като че ли почувствал погледа й, Бенет отвори очи.

— Преши — каза сънено, — не мисля, че мога да живея без теб. Ще се омъжиш ли за мен? Моля те.

Преши, влюбена във всичко около себе си, в романтиката, в мястото, в самия него — не се поколеба.

— Да — отговори и покри лицето му с целувки.

— Кога?

— Веднага — каза тя със смях. А после: — О, не мога. Трябва първо да се обадя на леля Гризелда.

— Не се тревожи за леля си Гризелда — каза Бенет. — Аз ще направя необходимото. Ще отида до Монте Карло и ще поискам ръката ти от нея.

На следващия ден той се върна в Париж и я заведе на вечеря в ресторант „Жул Верн“ на върха на Айфеловата кула. И там, над шампанското и омарите, тържествено й подари пръстен с огромен диамант, заобиколен от по-малки диаманти. Постави го на пръста й, а останалите клиенти в ресторанта аплодираха и викаха „Браво“.

„Какво би могло да е по-романтично от това?“, чудеше се Преши и гледаше с възхищение годежния си пръстен, който блестеше като светлините на Париж под тях. Но нали Бенет винаги правеше точно това, което трябва.

— Ще живеем тук — реши той. — Ще пътувам до Шанхай, но ще се опитвам да съм по-често у дома. Винаги, когато мога — добави с поглед, който я поглъщаше и предизвикваше тръпки по тялото й. — А утре — добави — ще помоля леля ти Гризелда да ми даде ръката ти. Надявам се да ме одобри — завърши, добил неочаквано несигурен вид, с което отново я накара да се засмее.

— Разбира се, че ще те хареса. Ти не би могъл да се провалиш — отговори тя.