Елизабет Адлър
Среща във Венеция (48)

Глава 47

Неспокойна, Преши реши да се разходи. Облече се набързо — дънки, пуловер, ботуши. Навън беше студено и тя облече елегантното вълнено палто, което леля Гризелда й даде. Омота два пъти дългия вълнен шал около врата си, чиито краища неизменно стигаха до коленете й, точно както й харесваше — въпреки че леля й сигурно щеше да каже, че разваля „линията“ на скъпото палто. Слезе във фоайето, а сетне се озова на улицата през сухоземния изход на хотела.

Заразхожда се бавно по тесните улички. Нощният вятър беше леден и тя трепереше от студ. Спомените я връхлитаха на всеки ъгъл. От всеки камък под краката й и от всяка стена с лющеща се боя се излъчваше романтика. Във въздуха се носеше ароматът на кафе и дърва за огрев, на пица, хляб и вино. Ярко осветените витрини на магазините предлагаха милион изкушения, водата в каналите се плискаше във вечен и напевен ритъм. Имаше чувството, че сякаш върви през самата история на човечеството.

Зави зад ъгъла и се озова пред палацо „Рендино“. Краката й я бяха довели тук, без тя дори да осъзнае. Дворецът не беше осветен, както в нощта на нейното предсватбено тържество, малкият площад тънеше в мрак. Преши затвори очи и почувства остра болка на мястото, където беше сърцето й, преди да бъде разбито. После ги отвори отново и видя висок тъмнокос мъж в дълго черно палто да изчезва зад ъгъла. „Бенет!“, помисли си. „О, мили боже… възможно ли е наистина да е той?“ Изтича до ъгъла, но мерна само една старица, която разхождаше кучето си. Сигурно имаше халюцинации. Вероятно видът на палацото беше дал тласък на въображението й.

Върна се бавно до сухоземния вход на сградата, където двамата с Бенет се бяха прегърнали в нощта преди сватбата. Тя си спомни думите си: „Утре, любов моя“. След това го беше целунала. „Утре“, беше отговорил той. А после беше изчезнал от живота й.

Въпреки това, тя все още тайно копнееше Бенет да е мъжът, когото беше зърнала за миг. Искаше й се да вярва, че все още има искрица надежда, че има някакво разумно обяснение за случилото се и че всичко ще бъде наред. Толкова отчаяно искаше Бенет да й се извини, да й каже отново, че я обича, че всичко ще е, както преди. Невъзможни копнежи — тя тръсна глава.