Елизабет Адлър
Среща във Венеция (58)

Глава 57

Шанхай

Сам предположи, че леля Гризелда няма да позволи на „дъщеря“ си да отседне в някоя дупка, затова след пристигането си на летището в Шанхай започна да звъни най-напред в хотелите с пет звезди. Правилно беше предположил. От „Четирите сезона“ му казаха, че очакват мис Рафърти да пристигне на следващия ден. И, да, имали още свободни стаи. Взе такси и отиде право там.

Веднага щом се настани, поръча да изпратят цветя в нейната стая.

— Нещо екзотично — нареди на цветаря. — Орхидеи и пеонии, такива неща.

Написа картичка: „Добре дошла, Рафърти“, после отиде за половин час в сауната, за да проясни главата си. Сетне облече дрехите си и новото си топло палто и помоли дежурния на рецепцията да потърси в указателя адреса и телефонния номер на „Антики Сонг“ — името се бе врязало в паметта му от колета, изпратен от Лили в Париж. Взе такси и потегли. Атмосферата във френския квартал беше странна смесица от старомоден чар, много шум, оживление, скорост и изгорели автомобилни газове. Но широките булеварди, от двете страни на които растяха вековни дървета, бяха запазили своето великолепие, а тесните улички гъмжаха от малки частни магазинчета и работилници, клубове, барове и чайни, а в тях, за негово изумление, видя малки птички в бамбукови клетки. Къщите, покрити с червени керемиди и живописни като в книжка с вълшебни приказки, се криеха зад арките на порталите, които тук се наричаха shikumen, и образуваха редици, а дървените порти се отваряха към малки вътрешни дворове.

Дъждът заваля, докато той вървеше по улицата, търсейки адреса на антикварния магазин на семейство Сонг. Откри го и направи крачка назад, за да го огледа по-добре. Над високата порта се виждаха червените керемиди на покрива, върховете на няколко колони и веранда в стил „ар деко“. Къщата изглеждаше по-голяма от околните сгради и той предположи, че тя е служила и за жилище, и за бизнес офис за Лили. От едната й страна имаше малък и доста неугледен нощен клуб, а от другата — оживен магазин. Натисна звънеца и зачака. Никой не отвори, но не беше и очаквал друго.

С бързи крачки той се върна на главния булевард и се скри от дъжда в една от чайните. Поръча чай longjing, за който му казаха, че е специалитетът на заведението и няколко понички, пълнени със свинско месо, известни като shenjian bao. Отхапа и трепна, защото се опари с още горещата плънка. Но вкусът беше превъзходен.

Огледа клиентите на съседните маси, които говореха на езика мандарин и който той не се надяваше някога да разбере. От време на време някой от тях поглеждаше към него и се усмихваше. Осъзна, че е единственият чужденец и се почувства като натрапник, затова веднага стана и излезе. Спря такси и обясни на шофьора, че иска да отиде на пазара.

Беше вечер и улиците бяха оживени. Мирисът на тамян от близкия храм се смесваше с ароматите, които се носеха от сергиите и павилионите, които предлагаха всички видове бързи закуски и храни — печени, пържени и варени. Сам си пробиваше път през тълпата, замаян от безбройните ярки неонови знаци и бързия говор на сякаш милиони езици, от музиката, гонговете и биенето на барабаните, от виковете на децата, носещи балони, от тълпата, която на потоци влизаше и излизаше от храмовете, украсени с червени колони, където в отделни сепарета тукашните духовници разказваха нещо.

Стигна до място, където бяха опънати палатките на неколцина гадатели; надписите пред тях бяха на няколко езика, включително на английски, заради туристите; по стените им бяха забодени избелели изрезки от вестници, разказващи за успехите им в предсказването на бъдещето.

Една от изрезките твърдеше, че в шатрата се намира синът на най-добрия гадател на Китай, поел по стъпките на баща си. „Всеки ден с него се консултират милиардери и светски хора“, пишеше, „за да могат по-добре да планират деня и бизнеса си, да знаят кога да рискуват и кога — не.“

Подал се на импулса, Сам дръпна завесата и пристъпи вътре. Гадателят се оказа дребен мъж на средна възраст с издължени очи и гладка кожа. Седеше зад празна маса и направи знак на Сам да седне на стола срещу него.

Сам очакваше той да извади тесте карти или може би кристална топка, но вместо това мъжът започна внимателно да разглежда лицето му. Сам му предложи дланта си, но той каза:

— Още не.

И продължи да изучава лицето му. Сам се почувства неудобно и извърна поглед.

— Разчитам съдбата по формата на черепа ти — обясни гадателят. — Лицето ти ми разказва историята на живота ти. Виждам, че като дете си боледувал от болест, която е заплашвала да сложи край на живота ти.

Сам го погледна, изненадан. Наистина беше боледувал тежко на петгодишна възраст.

— Умът ти е бърз, свободен и гъвкав. Ти си творец — продължи гадателят, отново съвсем точен. — Успехът идва лесно при теб. Парите се лепят по пръстите ти. — Очите му се бяха превърнали в две цепки, съсредоточени в лицето на Сам. — Но трагедията те дебне — добави той тихо. — Образите на насилието и смъртта те държат в лапите си. И дори сега ти си далеч от дома си заради тях.

Изумен, Сам мълчеше. Наблюдаваше и чакаше.

— Загадката те обгръща от всички страни — продължи мъжът. — Ти винаги търсиш отговорите.

Накрая взе ръката на Сам и загледа внимателно дланта му.

— Линията на живота е дълга, но прекъсва на няколко места. — Посочи точките на преплетените линии. — Ето тук, когато си бил дете, и тук отново. — Вдигна поглед към него с присвити очи. — Сега — каза.

Това никак не се хареса на Сам, но мислеше, че гадателят е близо до истината по отношението на детството му и загадките в живота му.

— Търся двама души — каза. — Искам да знам дали ще ги намеря.

Погледът на гадателя срещна неговия.

— Първият човек е жена. И отговорът се намира в твоята собствена душа — каза тихо той. — Отговорът на втория въпрос зависи от друга жена.

Сам плати и излезе. Спря за малко, замислен за казаното от гадателя, а по челото му избиха капчици пот. От храма все така се носеше мирисът на тамян, ароматът на подправки нахлуваше в ноздрите, шумът на тълпата се усилваше. Не можеше да издържа повече. Взе такси и се върна в хотела. Отиде право в стаята си и заспа дълбоко. Сънува Рафърти.