Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Meet Me in Venice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Елизабет Адлър. Среща във Венеция

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2008

Редактор: Милка Рускова

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-170-253-6

История

  1. — Добавяне

Глава 36

В десет часа в изключително студената съботна сутрин, в която трябваше да пристигне Лили, Преши седеше в претъпканото кафене близо до улица „Дебюси“ и пиеше двойно кафе със сметана. Прозорците бяха замъглени, защото вътре беше топло, а навън падаха първите снежинки. Минувачите бяха загърнати по-плътно с вълнените си шалове и крачеха забързано.

От влагата във въздуха косата на Преши започна да се къдри по-силно и тя прокара раздразнено пръсти през нея. Мислеше, че няма да е така, ако я подстриже къса, но явно беше сгрешила.

Днес беше последният от дните, отредени за самосъжаление и тя с облекчение помисли, че най-после като че ли искрено беше преодоляла чувствата си. Или поне се беше примирила със случилото се. Беше се обадила на Дария и Силви, за да им каже за пристигането на Лили, а те и двете бяха решили, че това е интересно. Умираха да узнаят как изглежда тя и какво иска.

Преши очакваше с нетърпение пристигането на Лили, може би и поради загадъчното съобщение. Гледаше разтревожено вече падащия обилно сняг и се надяваше това да не забави полета. Обади се на авиокомпанията, която потвърди, че самолетът ще кацне навреме.

Допи и последните капки кафе, изправи се и се загърна плътно в зимното си палто. Всъщност, това беше старият кожух от овча кожа на дядо Хенеси, безформена маслиненозелена дреха, която стигаше до глезените й и лесно би могла да я обгърне два пъти. Но пък пазеше много топло, а това беше най-важното. Дръпна ниско над очите си руската си кожена шапка и веднага съжали, че отряза къдриците си, които пазеха поне врата й от студа. Махна за довиждане на келнера и се приготви да се пребори с природните стихии.

Навела глава, за да предпази очите си от вятъра и снега, реши да мисли за приятни неща като, например, как ще купи сирене от любимия си пазар. След десет минути тръгна обратно към дома си с любимото сирене, завито в кестенови листа, бутилка провансалско вино и топла франзела, от която от време на време късаше по хапка.

Апартаментът я посрещна с топлината и уюта си. Високите му тесни прозорци пропускаха потоци снежносива светлина, а старомодните радиатори съскаха в дългата стая във формата на буквата L. Котката слезе от перваза на прозореца, специално тапициран, за да образува нещо като възглавница за нея, и тръгна към стопанката си като изискано кръстосваше тънките си крака, елегантна като модел. Преши се наведе, позволи й да постави двете си предни крачета на раменете й, после се изправи.

— Окей, Мяу — прошепна, — време е за работа, макар да не мисля, че ще имаме много клиенти днес.

Беше права. Движението по обикновено натоварената улица беше слабо, снегът вече се трупаше по тесните тротоари. Котката се сви на кравай на прозореца и загледа снежинките като в същото време надменно приемаше усмивките и възхищението на малкото минувачи, които се спираха да поздравят през витрината. А Преши избърса праха от антиките, след което се зае с документите. В пет часа, без да е влязъл нито един клиент, тя затвори и се качи горе, като носеше на ръце Мяу, която пътьом се опита да хване няколко снежинки.

Запали огъня в камината, изчака пламъците да се разгорят и добави два големи дънера, после отиде в кухнята и си отряза парче от мечтаното сирене.

— В момента държа рая в ръката си — каза и отхапа.

Двете с котката се разположиха на леко хлътналия диван, тапициран със сив лен и загледаха танцуващите пламъци и обилно падащия сняг. Преши въздъхна и още веднъж набра номера на авиокомпанията. Ядоса се на непознатата й все още Лили за това, че ще я накара да излезе навън в такова време, когато би предпочела да си остане у дома. Този път, обаче, й казаха, че летището е затворено и че полетът е отклонен за Франкфурт.

Веднага, след като остави слушалката, телефонът звънна. Помисли си, че е Лили и побърза да вдигне. Но беше Дария, обаждаше се от Бостън. Още преди Преши да е успяла да каже нещо, Мяу скочи на рамото й и започна да мяука в слушалката.

— О, мили боже! — изстена Дария. — Ето че сега котката ти отговаря на телефона.

— Всъщност — каза Преши, — уча я да казва „мама“.

— Какво!!

— Мама. Вече казва „маа…“ Трябва само да го повтори.

— Исусе, Преш, наистина имаш нужда от пълноценен личен живот.

— Не става — отговори мрачно тя. — В момента вали сняг, летището е затворено, а аз чакам Лили да пристигне. Помислих дори, че се обажда тя, но си ти.

— Много благодаря! Отделям време от натоварения си живот, за да проведа международен разговор, а ти си мечтаеш да ти се обади някой друг.

Преши се засмя, Дария — също.

— Днес е последният ти ден за съжаление — напомни тя. — Виждам, обаче, че не ти е достатъчен.

— Не, не, добре съм — възрази Преши с надеждата, че е вярно. — Просто умирам от скука, Дария — добави с неясен копнеж.

— Затвори магазина за няколко дни и ела на гости.

— Не мога. Освен това, казах ти, летището е затворено. А и трябва да чакам Лили да се свърже с мен. Последно чух, че самолетът е отклонен към Германия.

— Тогава, няма смисъл да чакаш, нали? Поне се обади на Силви и отиди да изпиеш едно питие с нея.

— Днес е събота, най-напрегнатата вечер на Силви, макар че в такова време може би ресторантът няма да е толкова пълен. Познавам я, тя няма да тръгне преди определеното за затваряне време, защото все пак може да изтърве някой клиент.

— Тогава, защо не отидеш да вечеряш там?

— Не мога да отида сама, Силви ще се тревожи за мен.

Дария се засмя. Знаеше, че Преши е права. Че Силви ще кръжи между кухнята и нейната маса, а в същото време ще обхожда ресторанта с поглед, за да види дали няма някой подходящ мъж, с когото да я запознае.

— Чуй, сладката ми, наистина ми се иска да дойдеш тук за няколко дни след гостуването на Лили. Том ще бъде на конференция в Сейнт Луис, бабата ще се грижи за Супер-бейби, а ти и аз ще бъдем свободни. Можем да си направим спа уикенд, да се погрижим за себе си.

— При мен нещата наистина са наред — опъна се Преши. — А и не мога просто така да затворя магазина и да замина.

— Защо? Нима бизнесът е толкова оживен зимно време?

Преши трябваше да признае, че не е така и че дори постоянно провежданите в Париж панаири, срещи и модни уикенди не могат да повлияят на бизнеса й. Нейни клиенти бяха богатите интериорни дизайнери или пък случайни туристи, които се влюбваха в нещо направо от витрината. Започна да върти кичур коса между пръстите си. Въпреки изненадващото посещение на Лили, дългата сива зима се простираше пред нея сякаш без край. Тя се изкушаваше. Мяу пъхна нослето си в лицето й и тя разсеяно я погали.

— Не мога да оставя Мяу — каза накрая. — Летището е затворено, а когато отново го отворят, полетите ще бъдат невъзможно натоварени.

Дария въздъхна.

— Ще приема второто извинение, но не и първото. Може би аз трябва да дойда да те видя. И да се срещна с Лили.

— Чудесно. Но летището наистина е затворено.

— Добре, добре, ще почакаме и ще видим. А междувременно те обичам, бейби.

— Аз също те обичам. И ти благодаря.

Благодарностите на Преши не бяха само за предложението на Дария, но също и за любовта й. Имаше нужда от цялата любов, която можеше да получи, а за нещастие, тя като че ли не й стигаше.

Замисли се за Силви. След като беше изоставена пред олтара, нямаше желание дори да погледне друг мъж, но Силви, нейната добра приятелка, не искаше да остави нещата така.

— Това е като да се качиш отново на гърба на коня след тежко падане — беше казала Силви, а тъмните й очи блестяха. — Знам, че нямам право да давам съвети — добави, поставила длани на пълните си хълбоци, — но съм главен готвач и имам извинение. Моят работен ден е истински ад, а хората, с които въобще се срещам, са други готвачи. Като се има предвид егото им, на кого е нужно това?! Но ти, Преши Рафърти, нямаш извинение.

— Може би аз не харесвам добрите момчета — беше отвърнала мрачно Преши. — Осъдена съм да харесвам негодници.

Но сега, независимо от бодрите си уверения пред Дария, наистина беше самотна. Реши да се обади на леля Гризелда. Слушалката вдигна Мими.

— Какво правиш у дома си в осем часа вечерта в събота в Париж? — запита тя.

— Вали сняг, Мими.

— И откога снегът спира едно момиче да отиде на среща с мъж?

Преши въздъхна.

— Не е така, Мими. Истината е, че никой не ме е поканил на среща. — Чу въздишката й.

— Предавам се — каза Мими и отиде да потърси Гризелда.

И ето че леля Гризелда взе слушалката.

— Скъпа, защо не се качиш на самолета и не дойдеш тук? Ще организирам парти за теб — извика тя гръмогласно в слушалката. Винаги говореше високо по телефона. Според Преши, не беше преодоляла заблудата, че колкото по-голямо е разстоянието, толкова повече трябва да напъваш гласните си струни. — Обещавам да има най-различни и много приятни хора.

„Да, и всичките на по шейсет и пет или там някъде“, помисли си мрачно Преши. Трябваше, обаче, да оцени усилията на леля Гризелда. Обясни й за снега и за затварянето на летището, после й разказа за Лили.

— Искаш да кажеш, че просто се появява след всичките тези години? — възкликна Гризелда, изумена. — Но защо?

— Нямам представа. Знам само, че според нея е много важно да разговаря с мен. Накара ме да й запазя стая в „Риц“ под моето собствено име.

В другия край на жицата настъпи тишина. Леля Гризелда се беше замислила.

— Това не ми харесва — каза накрая. — Тя преследва нещо, повярвай ми.

— Но какво? Не разполагам с нищо, което тя би могла да иска. Единственото общо, което имаме, е дядо ни Хенеси и фактът, че майките ни са сестри. О, и това, че и двете се занимаваме с антики, разбира се.

— Хм, тя иска нещо. Можеш да бъдеш сигурна в това, Преши. Не сме чували нито дума от семейство Сонг от петдесет години насам и сега, съвсем изведнъж, братовчедка ти се появява на прага ти.

— Всъщност, не е съвсем така. Полетът й беше отклонен за Франкфурт. Не съм чувала и дума от нея, откакто ми изпрати съобщението.

— Е, няма съмнение, че ще се чуете. Междувременно, защо не забравиш за нея и не дойдеш тук? Не ми се иска да мисля, че си сама в съботната вечер.

— Звучиш като ехото на Мими — засмя се Преши.

Обеща обаче да помисли върху предложението.

После се сбогува като им изпрати целувки. Сама в тихия апартамент, се заслуша в тиктакането на часовника и в лекия шепот на падащия сняг. Изкушаваше се да приеме предложението на леля си, да сложи котката в специалния кафез, да нахвърли малко дрехи в един сак и просто да тръгне. Но малката й кола, макар и истинска мечта, когато станеше въпрос за паркиране в града, едва ли беше пригодена за дълги пътувания по покритите със сняг автомагистрали.

Закрачи неспокойно из апартамента. Беше прекалено тихо. Котката, сгушена на дивана, дишаше тихо в съня си; един от пъновете в камината се размести, парата от радиаторите съскаше в тишината. Преши се замисли тъжно за хляба, сиренето и чашата вино, които я чакаха в кухнята. По дяволите, не беше чак такава французойка. Имаше нужда от храна, която да успокоява нервите. От пържола и пържени картофи.

Грабна чантата си, сложи на устните си от новото розово червило, вчеса късата си коса, облече старото палто на дядо Хенеси и обу старите си ботуши за ски. Целуна набързо спящата котка по муцунката и излезе да търси храна… Е, а може би и компанията на други хора.