Елизабет Адлър
Среща във Венеция (59)

Глава 58

Почти двайсет и четири часа по-късно Преши слезе от асансьора, залитаща от умора, и отиде да потвърди резервацията си в „Четирите сезона“.

— Мадам, един джентълмен ви чака в бара — каза й човекът зад рецепцията. — Искаше да ви осведомя за това веднага след пристигането ви.

Умът й все още беше замъглен заради дългия полет и часовата разлика и тя се запита, не само с почуда, но и с известно неудобство, кой ли може да е той. Но когато влезе в бара, сърцето й прескочи един удар. Беше Сам.

— Какво правиш тук? — запита тя.

— Чакам теб, разбира се — отговори той.

Тя стисна облегалката на съседния кожен стол.

— Защо? — запита и го погледна право в очите. Те бяха зачервени зад стъклата на очилата.

— Защото имаш нужда от помощ. И не мога да те оставя да преживееш всичко това сама.

— Ха! — Тя вдигна рамене, за да покаже, че не му вярва. — Последният път, когато разговаряхме, не искаше да се замесваш. Както и да е, не изглеждаш добре.

— Това прилича на начина, по който се чувствам. Между другото, какво искаш за пиене?

Тя погледна неодобрително, почти с презрение, водката пред него.

— „Перие“ с лимон.

Той каза:

— Имах възможност да премисля положението и участието си в него по време на полета до Париж. — Прокара длани през късата си кестенява коса и й се усмихна. — Да кажем просто, че съм променил решението си.

— О? И каква роля играе Лейлани в тази промяна?

Той я погледна с празен поглед, после поклати тъжно глава:

— Няма нужда от това, Рафърти.

Келнерът донесе минералната вода. Тя го погледна засрамено, преди да напълни чашата си.

— Съжалявам — прошепна. — Не исках да прозвучи грубо. — Гласът й заглъхна, раменете й се приведоха от умора и съжаление. — Трупът в канала наистина беше на Лили. Дойдох да я погреба, но първо трябва да видя дали има някакви роднини, да открия и приятелите й.

— Бях сигурен, че ще го направиш. Дойдох да ти помогна.

Тя вдигна поглед към него. Изглеждаше уморен, но предположи, че и тя самата изглежда така. Все още не знаеше дали може да му има доверие. Беше прелетял половината земно кълбо, за да й помогне да погребе непознатата си братовчедка. Кой и защо би го направил, освен ако няма мотив?

— Благодаря. Но нямаше нужда. — Стана. — И сама мога да се погрижа.

— Добре. Ще се видим по-късно.

— Може би.

На излизане от претъпкания бар тя хвърли поглед назад към него. Много искаше да му вярва. „От всички мъже на света“, помисли си, „трябваше да налетя на него“. Дали това не беше цитат от „Казабланка“? А дали пък не беше: „От всички барове на света…“? Беше прекалено уморена, за да си спомни.

А после видя красивите цветя, които я очакваха в стаята й. „Добре дошла, Рафърти“, прочете и сърцето й се разтопи. Мъничко.