Елизабет Адлър
Среща във Венеция (68)

Глава 67

Бързо, преди да е променила решението си, тя се обади и резервира място за обедния полет за Венеция. Сетне започна да опакова багажа си. Може би, все пак идеята на Бенет да се облекат за карнавала беше добра. Щеше да може да го наблюдава, а той нямаше да знае, че е тя.

Сватбеният й тоалет все още висеше в дъното на гардероба, опакован в голям найлонов плик. Извади пелерината, обточена с кожа. Тя щеше да е идеалното покривало, а младоженецът, за когото беше предназначена, не я беше виждал. Нави я грубо на руло и я напъха в сака. Беше облечена в черни дънки, черно поло и неугледни ботуши с равни подметки. Нямаше да има нужда от кой знае колко други неща, защото не планираше да остане много време. Което й напомни, че ще трябва да отседне някъде.

Обади се в хотел „Бауер“, но й отговориха, че заради карнавала нямат свободни стаи. Нямаше свободни стаи в нито един хотел във Венеция. Затова се обади в бюро „Информация за туристи“ и оттам й дадоха името на малък пансион близо до „Риалто“. Трябваше да се задоволи с това.

Обади се на портиера и му предложи добра отплата, ако се грижи за котката в нейно отсъствие, а после се замисли на кого другиго да се обади.

Със сигурност нямаше да се обади на Сам, защото той само щеше да й попречи, а и, освен това, нали не искаше да говори с него. А и трябваше да свърши тази работа сама. По същата причина нямаше да се обади и на Силви. Тя щеше да се развика, че е полудяла, което, между другото, си беше самата истина, но пък така трябваше да стане. Нямаше да се обади и на Дария. Но можеше да уведоми леля Гризелда къде отива. И защо.

Изпита облекчение, обаче, когато отсреща не й отговориха. Знаеше какъв ще е отговорът на леля й. Че е изгубила ума си и че категорично не трябва да отиде. Икономката, Жан, никога не вдигаше телефона, когато лелите й отсъстваха от къщи, защото съобщенията често бяха на чужди езици и тя се объркваше. Затова сега се включи телефонният секретар.

— Здравей, аз съм. Само искам да ти кажа, че отивам във Венеция да се срещна с Бенет — каза тя. — Той иска да ме види, да ми обясни. Каза, че знае кой е убиецът на Лили. И че не е той. Трябва поне да му дам възможност да ми докаже. Нали? — добави, по-несигурна, отколкото й се искаше. — Както и да е, отивам във Венеция, за да се срещна с него. Трябва да го направя. Там в момента е времето на карнавала и всички хотели са пълни, затова ще отседна в пансион „Мара“ близо до „Риалто“.

Продиктува номера на пансиона, после каза:

— Ще остана само една нощ. Само толкова е необходимо, за да изясня нещата. Поне така се надявам. И наистина трябва да узная истината за Лили. Не се тревожи, няма да правя нищо глупаво — добави и се изкикоти нервно. — С мен всичко ще бъде наред. Но това просто е нещо, което трябва да свърша сама. Обичам те…

Скоро щеше да види Бенет отново. Самолетът кръжеше над летище „Марко Поло“, а тя все още се питаше какви ли ще са чувствата й в този момент.

Писъкът на Гризелда накара всички да дотичат и да се скупчат около нея. Той дойде от стаята й и Мими, Жан, Морис и кучетата влязоха там едновременно. Неспособна да говори, Гризелда лежеше на леглото и си вееше с длан, за да не припадне. Посочи телефона и беззвучно промълви: „Съобщение“. Мими натисна бутона и чуха гласа на Преши: „Отивам във Венеция да се срещна с Бенет… Той иска да ме види, да обясни… Знае кой е убиецът на Лили… Трябва да го направя…“

— О, по дяволите! — Мими се отпусна на леглото до Гризелда, Жан се втурна да донесе чаши леденостудена вода, а Морис отвори прозорците, за да влезе свеж въздух. — Бедното малко глупаче! — възкликна Мими. — Трябва да я спрем.

Гризелда кимна.

— Обади се на Сам — каза тя и изпи водата почти на един дъх. — Изпрати самолет за него. Кажи му, че ще се срещнем с него във Венеция.

Мими се втурна да изпълни всичко, което й поръчаха. Сам отговори на първото позвъняване.

— Ако си ти, Рафърти — рече той в слушалката, — спомни си, че двамата не си говорим.

— Е, надявам се това скоро да се промени — каза забързано Мими. И му разказа всичко. — Отиди с кола до „Орли“ — каза му. — Там ще те чака самолет. Ние ще те посрещнем на „Марко Поло“. Веднага, Сам.

Нямаше нужда да повтаря. Той беше в таксито само след пет минути, а след час летеше към Венеция с частна четириместна „Чесна“.

Също Мими и Гризелда, но в „Гълфстрийм“. Този път бяха напрегнати и мълчаливи. От време на време Гризелда простенваше:

— Как е възможно да е толкова глупава?

А Мими отговаряше:

— Защото още не е научила уроците си по отношение на мъжете, ето защо. Бедното глупавичко създание още вярва в любовта.

Чакаха Сам цял час на летище „Марко Поло“. Накрая го видяха да тича към тях, слаб и строен, в черно кожено яке и дънки. Взеха водно такси до „Риалто“, а после отидоха пеш до пансион „Мара“, където им предадоха, че синьорината се е регистрирала, но в момента не е в сградата.

Сам опита да се обади на мобилния телефон на Преши, но той беше изключен. В това време Гризелда се обади в „Киприани“ и използва влиянието си, за да получи стаи. Докато чакаха до канала, в непосредствена близост до „Сан Марко“, лодката на „Киприани“, която щеше да ги вземе, Сам отново се обади на Преши. И отново нямаше отговор.

Пристигнаха в хотела и двете лели отидоха да се освежат, а той намери бара, поръча си тройно еспресо и се замисли, навел глава над чашката. Намираше се в трудно положение. Имаше нужда от целия си ум, за да измъкне Преши от тази ситуация. Сега вече наистина се страхуваше за нея.

С падането на мрака Венеция се оживи. Гондоли, пълни с хора със странни маски и костюми, плаваха по водите на каналите, бързи моторни лодки се стрелкаха насам-натам и обливаха с пръски минувачите. Започваше веселието и се носеше висока музика, тесните улици едва побираха маскираното множество. Ехото на смях и песни кънтеше сред старите стени и се носеше над лагуната, фойерверки осветяваха небето, превръщайки се в милиони звезди. Карнавалът във Венеция.

Сам допиваше второто си еспресо, когато отново набра номера й. Нищо. Гризелда и Мими се бяха присъединили към него, седяха мълчаливо и гледаха фойерверките без да ги виждат. На лицата им беше изписана тревога, а той нямаше думи, с които да ги успокои.

— Нямам представа къде е тя — обърна се той към тях по някое време, — но отивам там.

Те скочиха.

— И ние идваме с теб.

— Не. Не, не можете. — Не искаше да ги уплаши с думите, че може би е опасно. — Моля ви — каза. — Оставете ме аз да се погрижа. Ще ви се обадя веднага, щом разбера нещо.

— Обещаваш ли? — казаха те в хор и той кимна, но си помисли, че ако не успее да се свърже с нея по телефона, шансовете му да я открие сред претъпканите с маскирани хора улици са пределно малки.

Лелите нямаха никакво намерение да го послушат. Хванаха следващото водно такси до площад „Сан Марко“. Движеха се непосредствено зад него.