Елизабет Адлър
Среща във Венеция (63)

Глава 62

По-късно същата вечер пристигна Силви, уморена от дългия полет и часовата разлика, при това много ядосана.

— Ти не ме заслужаваш — каза тя на Преши и я прегърна още във фоайето на „Четирите сезона“. — Аз трябва да страдам заради твоите емоции. Истински мъченик съм — добави драматично.

— Добре — каза Преши, — може би имам нужда от мъченик. Това ще е някакво разнообразие от алкохола.

— Какъв алкохол?

— Сам Найт пие много.

— Не съм изненадана, след като е край теб. — Силви спря и й хвърли остър поглед. — Впрочем, какво прави тук Сам Найт? Мислех, че се е върнал в Щатите.

— Променил е решението си. — Преши се опита да звучи скромно, но се отказа и се засмя. — Или има нещо общо със случилото се, или е подвластен на моя фатален чар.

— Е, случилото се със сигурност е било фатално за Лили — каза Силви. — А не се ли питаш защо жените продължават да изчезват, когато Сам Найт е наоколо?

— Всъщност, да.

— И не се ли питаш дали ти няма да си следващата?

В асансьора и двете мълчаха. Стигнаха до етажа на Преши и тръгнаха по коридора в мълчание, към стаята й, защото Силви щеше да се настани при нея. Преши каза:

— Силви, в Шанхай съм по две причини. Едната беше да се погрижа за тялото на бедната братовчедка Лили. Другата е, че тук живее Бенет. А Лили каза, че всичко това има нещо общо с него.

— И?

— Искам да го открия, но никога не съм имала адреса му, нито дори домашния му телефонен номер. Само мобилния. Но ето че сега имам бележника с адресите на Лили. Още не съм имала време да го прегледам, но се надявам да открия нещо.

Докато Силви вземаше душ след пътуването, Преши разлисти бележника лист по лист, обаче не откри името Бенет Джеймс.

— Няма нищо — каза разочарована, когато Силви излезе от банята, завита в халат и с тюрбан от хавлия на главата.

Силви въздъхна, вдигна слушалката и поръча на рум сервис да донесат чай и препечени филийки.

— И се погрижете да са още топли. И малко пушена сьомга, моля. Салата? Не мисля… Петнайсет минути? Благодаря ви.

Отпусна се уморено на стола и започна сама да прелиства бележника.

— Възможно е адресът да не е записан под името Бенет — каза. — Например, тук има Бен Джаксън. А има и Юн Бенет. Може би си струва да опиташ.

Докато Силви хапваше препечените филийки Преши набра и двата номера. Първият беше на търговец на антики, който каза, че има бизнес отношения с Лили и съжалява да научи за нейната смърт. Мери-Лу Чен го била осведомила за станалото и той щял да присъства на погребението на следващия ден.

Вторият номер вече не съществуваше.

— Но има и адрес — каза Преши, едва разчитайки неясния почерк на Лили. — Може би трябва да отида до там.

Силви й хвърли предупредителен поглед.

— О, не! — каза. — Не, няма да отидеш без мен, а аз се каня да поспя малко. — Прозина се. — Не прави нищо глупаво, изчакай да се събудя, окей?

Но щом Силви заспа, всъщност около две минути след това, Преши облече палтото си и слезе долу. Както и очакваше, Сам беше в бара.

— Пак ли ти — каза той, когато тя го потупа по рамото. — Не може ли един мъж да изпие питието си на спокойствие?

— Не, когато е с мен, не може. Приятелката ми Силви току-що пристигна от Париж. Показах й бележника с адресите на Лили. Възможно е да съм попаднала по следите на Бенет.

Подаде му бележника, отворен на страницата с името Юн Бенет.

— Мислиш, че е възможно да е той?

Тя сви рамене.

— Кой знае? Очевидно е, обаче, че Лили го е познавала, а това е най-близо до името Бенет. Телефонът е изключен. Може би никой не живее там.

— Добре. Ще разберем утре. — Сам й обърна гръб и отпи от питието си.

Преши се повъртя около него няколко минути с надеждата той да каже: „Добре, да отидем сега“, но той не предприе нищо. Не я помоли и да му прави компания, да изпие едно питие с него. И накрая тя излезе навън.

Шанхай блестеше като нова планета под халогенните светлини с невероятните си небостъргачи, подобни на звезди в небето. Стотици хора се тълпяха по улиците, от сергиите в нощния въздух витаеха всевъзможни аромати. Преши спря едно такси и даде на шофьора адреса на Юн Бенет.

Сградата беше висока и скъпа, облицована с розов гранит, а до портата имаше два бронзови лъва, поставени под ъгъл, изискван от фън шуй. В двора имаше фонтан, а вратата на таксито й отвори портиер в униформа.

— Търся мистър Юн Бенет — каза тя, изпълнена с надежда.

— Много съжалявам, но мистър Юн вече не живее тук.

Значи, тя търсеше Бенет Юн, а не Юн Бенет и вероятно не нейния Бенет. Но все пак трябваше да е сигурна.

— Дойдох чак от Париж, за да се видя с него. Можете ли да ми кажете къде да го намеря?

— Много съжалявам, мис, мистър Юн напусна това жилище след смъртта на съпругата си.

— Съпругата му?

— Да, мис. Ана Юн беше дъщеря на видно шанхайско семейство. Мисис Юн беше в Сужоу, красиво място с множество канали, китайската Венеция, както казват хората. Там я настигна смъртта.

— Венеция? — повтори Преши, изумена.

— Да, мис. За нещастие, мисис Юн се спънала, ударила главата си, подхлъзнала се и паднала в канала. Удавила се, мис, и никога не сте виждала мъж, по-нещастен от мистър Юн. Опита се да намери свидетели на нещастния случай, но такива нямало. А и никой не знаеше защо е отишла сама в Сужоу в онзи ден. Казват, че мистър Юн плакал неудържимо на погребението. Той, обаче, не наследи парите на съпругата си и не можеше повече да си позволи великолепния и много скъп апартамент. Скоро след това се премести, мис, и оттогава не сме го виждали.

Преши благодари на разговорливия портиер и го помоли да й извика такси. Върна се в хотела и завари Сам отново в бара. Седна на стола до него. Той я погледна.

— Мислех, че ще те видя утре. Не ми казвай, че си се върнала, за да ме укоряваш.

— Не, макар че би трябвало. Сам, няма да повярваш — каза тя.

И му предаде думите на портиера за Бенет Юн и за смъртта на съпругата му в каналите на Сужоу.

— Все още, обаче, не мога да повярвам, че това е моят Бенет — каза тя накрая.

— Ха! От какво имаш нужда, Рафърти? От саморъчно подписано признание? Разбира се, че е той. — Сам надигна чашата си. — И защо отиде там сама? Би могло да ти се случи всичко.

— Не, о, не — каза тя тихо. — Бенет никога няма да ме нарани. Пък и все още не вярвам, че е той. Вероятно просто поредица от съвпадения. Дори не знаем със сигурност дали става въпрос за един и същи човек.

Сам изстена и пресуши чашата си.

— Рафърти — каза, — трябва да си прегледаш главата.

— Може би. — Тя стана. — Навярно защото не би трябвало да се надявам на съчувствие от теб.

— Нямаш нужда от съчувствие — каза той, след като тя беше направила няколко крачки. — Имаш нужда от мозък!

Преши се върна в стаята си, а Силви все така тихо похъркваше. Включи телевизора, настани се и загледа някаква китайска програма. Зората настъпи, а тя продължаваше да мисли за Бенет Юн. Възможно ли беше двете удавяния да са просто съвпадение?