Ридли Пиърсън
Клопка (8)

Седма глава

— Леки наранявания, Ел Ти. Няма основания за тревога — докладва Гейнис на Болд.

Същото можеше да се каже и за раните на Лиз, но Болд не се лъжеше така лесно. Всичко зависеше от гледната точка. Той наистина се тревожеше. Зад Гейнис един санитар затвори задната врата на частната линейка.

— Името на жертвата е Кати Кавамото. Неомъжена. Живее сама. Позната история, а?

Болд не желаеше подобно нещо. Нямаше нужда от него. Не и още едно съвпадение. За два дни това беше вторият случай на взломна кражба и нападение, на който ги изпращаха. Този път Гейнис беше определена да води разследването благодарение на Синия грип и на лотарийната система, въведена от дежурните диспечери, които възлагаха случая на първия детектив, отговорил по телефона. Болд й разказа за разпита и за това, че не бяха установили връзка между изнасилването на Кармайкъл и нападението над Санчес.

— Значи единият случай е решен — каза тя, — а другият е на път да се превърне в черна дупка.

— Не говори така — смъмри я Болд.

Гейнис предложи той да влезе вътре, а тя да се върне при шофьора на линейката и да поговори с него за последен път. Болд се възползва от възможността сам да огледа местопрестъплението.

Нападение по време на взломна кражба, извършена посред бял ден. Технически това беше тежко престъпление, независимо дали нараняванията бяха леки или не. Синият грип беше вдъхнал смелост на престъпниците. Когато котката я няма, мишките танцуват. Иззад бързодвижещите се тъмни облаци бликна ярка слънчева светлина и подухна топъл вятър. Лятото се опитваше да измести пролетта. Болд искаше да забрави местопрестъплението в къщата на Санчес. Не желаеше единият случай да повлияе на другия, но това се оказа неизбежно. Трябваше му някакво конкретно, необоримо доказателство. Нещо важно. Нещо, с което щеше да реши случая и да тикне някого зад решетките. Преди следващото разследване. Преди журналистите да налетят като лешояди. Преди мержелеещата се черна дупка на неразкритото нападение над Санчес да придобие застрашителни размери.

— Какво имаме тук? — остро попита той първия полицейски служител, млада жена, която, ако се съдеше по новата й униформа и очевидното й притеснение, най-вероятно беше един от курсантите в полицейската академия, временно повишени в патрулиращи полицаи.

Въпреки изправените рамене и самоуверено вирнатата брадичка тя подтичваше, за да не изостава от него и гласът й пресекваше, когато се опитваше да отговори. Тази мярка за попълване на личния състав, предприета от началника, за да се осигури необходимия брой патрулиращи полицаи по улиците, беше подробно отразена в пресата и подложена на унищожителна критика в служебното кафе на Обществена безопасност. Ако не бъдеха мобилизирани минимален брой полицаи, беше заплашил или обещал губернаторът (в зависимост от това чия страна вземаше човек в спора), щеше да се намеси Националната гвардия и да бъде въведен полицейски час, което означаваше политическа катастрофа за кмета.

Новобранците обаче не биваше да бъдат слагани зад волана на патрулните коли или да бъдат изпращани като първи полицейски служители на местопрестъпленията, особено пък когато ставаше дума за нападение. Въпреки целия си опит и мъдрост, новият началник сякаш беше полудял.

— Неомъжена жена.

— Разбрах вече — каза рязко той. Беше обзет от нетърпение. Необходими му бяха някои основни данни, но гореше от желание да остане сам на местопрестъплението.

— Живее със сестра си, която рядко се застоява в къщата.

— Това не го знаех — призна Болд. — А местопрестъплението?

— Всички външни врати се оказаха заключени.

— Сигурна ли сте? — прекъсна я той. Тази информация веднага му направи впечатление, защото задната врата на къщата на Санчес беше оставена отключена.

— Тя се обадила на 911, така че може и сама да е заключила.

— Алармена система?

— В къщата има. Да. Но явно телефонният секретар е отговарял на обаждане и линията е била отворена. Жертвата си спомня, че лампичката на телефона долу е светела. Този тип сигурно е бил включил магнетофон, който на всеки пет секунди е подавал сигнал, така че устройството е продължило да записва и връзката не е била прекъсвана. Добре го е изпипал, лейтенант. По-хитро, отколкото просто да прекъсне кабела, защото в този случай алармата веднага щеше да се задейства. А така основната линия е била заета и системата не е могла да подаде сигнал. Имал е време да влезе вътре и да обезвреди аларменото устройство.

— Значи не е подала сигнал — каза Болд.

— Не, поне доколкото ни е известно.

Болд забеляза още едно несъответствие с местопрестъплението в дома на Санчес. Нейната система беше подала сигнал на охранителната фирма — не че Мария беше имала някаква полза от това. Тази на Кавамото не беше успяла да подаде сигнал.

— Какво друго знаем? — попита я Болд.

— Липсва част от имуществото. Името на жертвата е Кати Кавамото. Малко е понатъртена, но…

— Това вече го знам. Опишете ми я.

Почувства се като преподавател. Беше започнал да се отдалечава от основната си роля. Новобранците се нуждаеха от помощ на всяка крачка. Началникът наистина беше полудял.

— Лице от женски пол. Баща японец, майка англичанка. В началото на тридесетте. Преводачка на книги. — Момичето подтичваше до него като дете, което се опитва да заобиколи пукнатините по тротоара. Не спираше да говори. — Работи в дома си, кабинетът й се намира в мазето. Сторило й се, че чува нещо на горния етаж. Тръгнала да провери. Някой я ударил в гърдите на площадката на стълбището. Паднала надолу по стълбите.

— Данни за изнасилване? — попита Болд, като се опитваше да не мисли за Санчес.

— Не, сър.

— Не, доколкото ви е известно — поправи я той.

— Не, доколкото ми е известно — съгласи се тя.

— Няма разкъсани дрехи и неща от този род?

— Нищо такова, лейтенант.

— Връзки. Била ли е завързана по някакъв начин?

— Не.

— Кое стълбище? — попита той, като се върна на казаното от нея преди малко.

Тя му обясни.

— Какво точно е откраднатото имущество.

— Изглежда е искал да открадне компютър, декодер за кабелна телевизия и телевизор с тридесет и седем инчов екран. Но това е само в спалнята. Кой знае какво още е бил набелязал.

— И не е успял да задигне нищо?

В къщата на Санчес, въпреки нападението, престъпникът беше успял да открадне някои неща. Може би ставаше дума за избор на подходящо време. Или за още едно несъответствие. Трябваше му доказателство: отпечатък от обувка, за да го сравни с оня, снет от якето на Санчес; възел, за да го сравни с връзките за обувки, с които бяха вързани китките й… Нещо. Каквото и да е.

— Не, сър. По всичко личи, че престъпникът е избягал веднага след нападението.

— Браво! — похвали я Болд.

Усети, че тревогата за Лиз и децата му пречи да се съсредоточи, и изведнъж се зачуди дали бяха в безопасност при Джеймърсънови, където бяха отседнали временно, докато той и Лиз успееха да преценят колко голяма в действителност беше опасността, която ги заплашваше.

— Как е съпругата ви, сър? — попита момичето, без да си дава сметка, че не е избрала най-подходящия момент. — Надявам се, нямате нищо против, че питам?

Тя явно се натягаше за скорошно повишение.

Ако трябваше да отговори честно, съпругата му беше разстроена, ядосана, макар и не непременно на него. Преместването в дома на приятелите им на Мърсър Айлънд в най-добрия случай беше временно решение. За да не им навлича допълнителни неприятности Болд щеше да спи в семейното жилище и само от време на време да ги посещава в Джеймърсънови за вечеря. Приемливо, макар и взето с неохота решение, което очевидно поставяше на изпитание двама съпрузи, на които им доставяше удоволствие да бъдат заедно и които се нуждаеха един от друг.

В действителност той много се тревожеше за своето семейство. Тревожеше се до такава степен, че през последните десет часа не беше сложил залък в уста. Синята тухла беше разбила много повече от един прозорец — тя беше разбила определени граници. С нея работата на Болд беше нахлула в дома им по начин, за който той се беше заклел, че никога няма да допусне отново. И преди бяха получавали заплахи — че ще запалят къщата им, че ще отвлекат дъщеря им. Всеки път семейството се беше съвземало, макар че белезите от раните оставаха. Тухлата отново беше отворила тези рани. Болд не виждаше начин те да заздравеят бързо. Двамата с Лиз щяха да си поговорят. Отговорите нямаше да бъдат прости и да дойдат лесно, но те щяха да ги намерят. Килимът в дневната все още беше изцапан с кръвта на Лиз. Колкото и малко да беше петното, пораженията бяха огромни и щяха винаги да напомнят за себе си.

Болд искаше от Кришевски да открие истинските виновници, а не просто да му предложи някоя изкупителна жертва. Но не очакваше твърде много от него.

— По-добре е — най-сетне отговори Болд. Никой нямаше право да се бърка в личния му живот. — Успяла ли е госпожица Кавамото да разгледа нападателя добре?

— Не, сър. Той очевидно се е движел доста бързо. Съборил я върху стълбите и избягал. И това, в общи линии, е всичко.

— Малко е понатъртена — повтори Болд, като се опитваше да се успокои. Зададе следващия въпрос, преди да влязат в къщата, за да не го чуе някой друг. — А Научнотехническият отдел?

— Уведомени са. Да.

— Колко човека са влизали вътре? — поинтересува се Болд.

— Аз и партньорът ми — каза тя, като посочи през отворената врата към друг новобранец, застанал в основата на вътрешното стълбище.

Къде беше гледал сержантът, който беше съставил списъка за дежурствата — да събере двама новобранци в една и съща патрулна кола? Толкова ли беше закъсало Управлението? Болд беше чул, че още двадесет-тридесет униформени служители — патрулиращи полицаи — не са се явили на работа тази сутрин. Но събирането на двама новобранци в една патрулна двойка показваше, че положението е много по-лошо, отколкото си мислеше.

— Двамата санитари — продължи тя. — Като изключим тях, местопрестъплението е добре запазено.

— Добре сте се справили, полицай — каза Болд, като се зачуди дали той не беше първият, обърнал се към нея по този начин, защото лицето й грейна.

— Благодаря ви, сър.

Болд се почувства като ръководител на бойскаути.

— Жертвата останала ли е в съзнание след падането?

— Не, доколкото ми е известно, сър. Мисля, че е припаднала за малко.

— Видяла ли го е да си тръгва? Чула ли го е да си тръгва?

— Не ми е известно. Смятам, че само го е чула на горния етаж и е отишла да погледне какво става. Сестра й рядко се прибирала вкъщи. Той я изненадва и я бута по стълбите. Мисля, че се е паникьосала. Може би е припаднала — изгубила съзнание за минута-две. Сериозно се е изплашила.

— Как е напуснал къщата? — попита Болд, като все още си мислеше за времето, в което е било извършено престъплението. По светло. Един ден след Санчес. Няма връзки за обувки около китките. Не искаше толкова много различия между двете престъпления.

— Нямам представа. Когато пристигнахме, и предната, и задната врата бяха заключени. — Тя посегна към джоба на гърдите си. — Специално си записах това.

— Заключени — повтори той.

— Точно така.

Болд отвори предната врата и огледа механизма.

— Няма пружинно резе — каза той. — Една секретна ключалка и една брава с кръгла дръжка с монтирана в нея секретна ключалка.

— Ако ми разрешите, сър? — обади се младата жена.

— Слушам ви.

— Когато ни отвориха отзад, за да влезем, партньорът ми и аз установихме, че ключалката на тази врата е заключена. Както отбелязахте, тя е секретна. При последвалата проверка на задната врата — вратата, през която бяхме влезли, се оказа, че и тя се заключва по същия начин. Жертвата, госпожица Кавамото, не можеше да си спомни дали е заключила точно тази секретна ключалка. Затова предположих, че той е влязъл и излязъл през задната врата. — Тя пое дъх и се осмели да изложи собствената си хипотеза. — Мисля, че след като нападателят е избягал, жертвата е заключила вратата — независимо дали в момента си спомня, или не този факт.

— А вратата на кухнята?

— Кухненската врата извежда в гаража. Той е встрани от обитаемите помещения, сър.

Очевидно извършителят е наблюдавал къщата, помисли си Болд. Знаел е през коя врата да влезе — задната врата, която обикновено не се заключва. Значи е избрал такова място, от което да се вижда задната врата.

— Ще наредя на партньора ви да охранява предната врата — каза Болд достатъчно високо, за да го чуе и другият полицай. — А вие ще обиколите наоколо и ще разпитате съседите подробно. За нападателя, за колата му, виждали ли са някого да стои в паркирана наблизо кола през последните няколко дни.

— Да, сър. — Курсантката изглеждаше изпълнена с радостна възбуда.

Болд нямаше кой знае какъв избор — не разполагаше с достатъчно хора, на които да възложи тази задача.

Тя излезе през предната врата, като подмина Гейнис, която тъкмо се канеше да влезе. Когато младежът отвори уста да заговори, Болд вдигна пръст и каза:

— Не сега, освен ако не е нещо много важно. Искам тишина. Вашата задача е да не пускате никой да влиза, докато аз или детектив Гейнис не ви кажем. Разбрахте ли? Първи през тази врата ще влязат хората от Научнотехническия отдел, но едва когато ние кажем. Каквото и да става, вие ще стоите отвън с всички останали.

Като прочете името върху табелката, закачена на униформената му куртка, той каза:

— Ясно ли е, Хелмън?

Младежът има благоразумието само да кимне, вместо отново да отвори уста.

— Добре — заяви Болд.

— Аз ще се заема с мазето и първия етаж, Ел Ти — каза Гейнис. — Ти се заеми с горния. — Чувстваше се неловко да дава нареждания на своя лейтенант. — Какво ще кажеш?

— Добре.

— Нападението е било извършено горе на стълбите. Търколила се е чак на долната площадка.

— Ще внимавам — обеща Болд.

 

 

Въпреки дузината случаи, които го чакаха на бюрото му, и още толкова, които щяха да му възложат през следващите няколко дни, най-много го интересуваха нападението над Санчес и проникването в къщата на Кавамото. Всеки следовател харесваше простите случаи, които бързо биваха решавани. Но Болд беше работил по десетки, може би стотици подобни случаи и сега живееше за предизвикателствата — не черните дупки, които никога нямаше да бъдат разкрити, а за случаите, които будеха интерес и предлагаха несъответствия. Случаите със Санчес и Кавамото си приличаха до известна степен — провалени обири, нападение над жени. И двата трябваше да бъдат решени спешно — както заради обществеността, така и заради медиите.

А колкото до Кати Кавамото — никакви извинения нямаше да свършат работа и никакви думи не можеха да върнат спокойствието и сигурността й. Тя нямаше никога отново напълно да се довери на този град, никога нямаше да се чувства в безопасност — дори и зад заключените врати на собствения си дом. Това много тежеше на Болд, защото той смяташе, че като служител на реда неговата най-важна задача е да брани чувството за безопасност на хората. Затова го измъчваше мисълта, че Кати Кавамото вече нямаше да изпита подобно чувство.

Болд усещаше как случаят го притиска — отново несъответствия. Пое бавно нагоре по стълбите, защото му се искаше да остане няколко минути сам със себе си, преди да се потопи в атмосферата на местопрестъплението, опитвайки се да намери обяснение на несъответствията и да залови престъпника.

Местопрестъпление, сам, тишина.

Лу Болд се чувстваше в стихията си.

В нито един от случаите си досега Болд не беше поглеждал на нещата от позицията на престъпника. Не можеше да се превъплъти в тази роля, нещо, което според някои негови колеги беше напълно възможно. Той разглеждаше местопрестъплението през очите на жертвата — често интуитивно, но само и единствено от позицията на потърпевшия. Затова се отправи нагоре по стъпките на Кати Кавамото — жената, която всеки момент щеше да изненада крадеца. Предполагаше, че крадецът предварително е планирал всичко — не е бил някой закъсал за дрога наркоман, който разбива врати, за да открадне дамска чантичка или огърлица от перли. И изведнъж на стълбите се появява Кати, тръгнала да провери какъв е този шум на горния етаж.

Той спря за малко да огледа площадката, защото курсантката му беше казала, че жертвата се е свестила на стълбите. Думите й се потвърждаваха от петното засъхваща кръв, което видя по тях, резултат от разкървавен нос.

Ако нападателят я е блъснал надолу по стълбите и е избягал от къщата, то той трябва да е скочил точно над нея. В този момент Болд забеляза продълговато черно петно от гума на стената, което би могъл да остави човек, прескочил забързан нечие тяло върху площадката. Записа си да нареди на техниците от отдела да вземат проба от петното и да я анализират.

— Няма да оставя камък непреобърнат! — промърмори на себе си той, като много добре си даваше сметка, че хората щяха да се опитат да свържат нападението над Кавамото с това над Санчес, а може би дори и с изнасилването на Кармайкъл. А като се имаше предвид и недоволството, породено от грипа, тревогата на обществеността щеше да накара политиците да настояват за бързи арести и при двете разследвания.

Откри целта на крадеца в спалнята — една етажерка в ъгъла срещу леглото. Телевизор, видеокасетофон и една от онези стереосистеми с плейър за компактдискове, двоен касетен дек и тунер. Престъпникът не бе имал време да ги открадне — Кавамото беше тръгнала нагоре в най-неподходящия момент. Но човекът беше издърпал етажерката от ъгъла, за да разкачи кабелите. Болд надзърна отзад. Кабелът на телевизора беше свален, прилежно навит и пристегнат. Що за човек беше този тип, който си бе направил труда, без да бърза, да навива кабел, преди да открадне телевизора?

Но това, което повече заинтригува Болд, беше не навитият кабел, а бялата пластмасова кабелна препаска, с която той беше пристегнат. Тя беше усъвършенстван вариант на онези, с които се завързваха торбите за боклук. Дали подобни препаски фигурираха в описа от местопрестъплението в дома на Санчес, запита се той. Още едно несъответствие? Останалите кабели бяха омотани на кълбо и покрити с прах. Какъв беше този тип? Кой крадец проявяваше подобна самоувереност? Дафни би дала мило и драго да изготви психологически портрет на този човек.

После му хрумна нова мисъл: ако крадецът е разполагал с кабелни препаски при проникването си в дома на Санчес, защо не е завързал с тях китките й, а е използвал връзки за обувки?

Защо връзки за обувки, а не пластмасови препаски?

Той си водеше бележки, макар че това не беше необходимо — нямаше да забрави нито една подробност от огледа. Може би в протоколите на отдел „Взломни кражби“ имаше доклади, където се споменаваше за използването на бели пластмасови кабелни препаски. Вече разполагаше с вещественото доказателство, за което се беше надявал.

Сега трябваше да го свърже с някой заподозрян.