Ридли Пиърсън
Клопка (31)

Тридесета глава

Когато се върна в Управлението, Ла Моя си помисли, че огромният куп папки, който го очакваше на бюрото, сигурно беше някаква жестока шега. Може би от страна на Болд, за да му покаже колко трудно му е било по време на неговото отсъствие. На бюрото му бяха струпани документи за девет текущи разследвания. Ла Моя беше посетил две от местопрестъпленията и беше получил протоколи от останалите седем. В същото време трябваше да изпълнява задълженията на детектив от „Взломни кражби“ и „Специални нападения“ и на сержант от „Убийства“, а беше на работа едва от два дни.

Когато някакъв тип от Колорадското управление за изправителни заведения, който се представи като Рагмън, се обади и спомена Болд, Ла Моя веднага се съсредоточи върху съобщението му — името на вероятен съучастник.

Той записа името — Брайс Абът Флек — в бележника си.

— Списъкът с прегрешенията на големия Флек е дълъг колкото ръката ти — каза Рагмън. — Младеж, превърнал се в закоравял престъпник. По последни данни, грози го двойна опасност. Ако още веднъж го осъдят за углавно престъпление, ще го тикнат зад решетките за петнадесет години без право на предсрочно освобождаване.

— Флек — повтори Ла Моя, като четеше от бележките си. От предишния си разговор с Болд беше научил за безрезултатния разпит в Итъридж. Беше помолил един свой приятел в „Интер Сел“ да провери номера на клетъчния телефон, на който Дейвид Ансел Флек се е обаждал от затвора и преди десетина минути се беше свързал с Матюс, за да й съобщи неприятната новина, че номерът наистина е бил клониран.

— Досието му е пълно с данни за това, което един от полицейските служители е определил като „неуравновесения характер на тази личност“ — предупреди го Рагмън. — Споменава се и за някаква психиатрична оценка, въпреки че в момента не разполагам с нея. Според мен той е куче, което хапе. Малкият брат е кротък в сравнение с него. През деветдесет и трета Брайс пребил двама униформени полицаи, които се опитали да го арестуват — и двамата трябвало да постъпят в болница, единият със строшен врат.

— Строшен врат? — повтори Ла Моя, като смъкна краката си от бюрото и изправи гръб на стола. — Имаш ли някакви фалшиви имена на този негодник?

— Ще ти трябва остър молив. Списъкът е дълъг. Няма ли да е по-добре, ако ти изпратя по-голямата част от данните по факса?

— Той фигурира ли в Уест Крайм? — попита Ла Моя.

— Националната база данни за престъпници — каза Рагмън. — Разполагате ли вече с нея, момчета?

— Абсолютно! Имаме достъп до Уест Крайм, Националната база данни за престъпници и всички федерални бази данни.

— Значи ще намериш фалшивите имена — каза Рагмън. — Все пак ще ти изпратя по факса записките си, в случай че тази информация все още не е въведена в базата данни. Накратко, става дума за следното: той е крадец, който проявява предпочитания към електронна апаратура. Склонен е към насилие, когато се налага, което предполагам, е непрекъснато. Имайте пред вид и си сложете предпазни жилетки.

— Разбрах — каза Ла Моя, докато очертаваше с все по-дебел кръг името Брайс Абът Флек, докато то започна да се откроява на страницата в бележника му.

Ла Моя се обади на Болд, който каза:

— Не мога да говоря по клетъчния. Ще ти се обадя от летището.

Разговорът приключи.

Ла Моя влезе в Националната база данни и изтегли досиетата на двамата братя Флек. Брайс Абът Флек се подвизаваше под шест фалшиви имена, всички завършващи на „к“ или „ек“. Въведе различните имена, като ги раздели със запетайки. После претърси архива на Управлението, архива на Кинг Каунти и всички щатски архиви. Липсваха данни за арести. Опита с колорадския регистрационен номер на колата на Флек — син микробус „Додж“. След молбата, която отправи към пътната полиция, вече разполагаше с пет акта за неправилно паркиране, издадени на територията на щата. Липсваха квитанции за платени глоби. Всички актове бяха издадени в район, обхващащ три квартала в Балард. Първият акт датираше отпреди година, същия месец, когато Дейвид Ансел Флек е бил осъден. Парчетата от мозайката започваха да се подреждат. Възбудата на Ла Моя нарасна.

Като барабанеше с пръсти по бюрото, той се замисли как да открие адреса и да спипа Брайс Абът Флек. Единият от начините беше да обиколи с кола трите квартала, като се оглежда за този син микробус с колорадска регистрация, и ако го откриеше, да го постави под наблюдение. След това щеше да изчака появата на Флек, като се надяваше да го проследи до апартамента му, който също щеше да постави под наблюдение. Това обаче щеше да отнеме доста време и да ангажира твърде много хора.

Ла Моя се свърза с един свой приятел в телефонната компания Ю Ес Уест, но и тук удари на камък. Нито едно от фалшивите имена на Флек не фигурираше при тях. Нищо чудно — при положение, че този тип използваше клониран клетъчен телефон, защо му беше да си инсталира обикновен апарат?

Ако Флек беше наел стая или апартамент, Ла Моя нямаше начин да открие къде е той. Липсваха данъчни декларации и сметки за вода и ток, поне той не успя да открие такива. Сержантът напрегна мозъка си за някакъв друг начин да открие този тип, да го открие бързо, преди Флек да чуе новината, че брат му е бил разпитван от служители на сиатълската полиция. Когато това станеше, Флек със сигурност щеше да се скрие и най-вероятно повече нямаше да се покаже. Замисли се дали да не каже на информаторите си по улиците — разполагаше с полицейска снимка на Флек, която беше свалил от националната база данни. Имаше пред вид магазините за алкохол, пицариите, момчетата, които разнасяха пици. Обади се на свой приятел в едно кредитно бюро, но на нито едно от фалшивите имена, под които се подвизаваше Флек, нямаше издадени кредитни карти, отпуснати заеми или открити банкови сметки. Накрая реши, че най-добре ще бъде да използва патрулните полицаи, за да претърсят Балард за сини микробуси. Пусна съобщение до подвижните терминали за данни, с което уведоми едновременно почти двеста патрулни коли.

Един час преди самолетът на Болд и Дафни да кацне на летище Сийтак^[1], двама патрулиращи полицаи от Управлението съобщиха на Ла Моя по радиостанцията, че някакъв син микробус с колорадски номера зарежда бензин на една бензиностанция на по-малко от пет пресечки от мястото, където Ла Моя се намираше в момента. Сержантът не хранеше особена надежда, когато беше издал заповед „Търси се“ за микробуса. За негова изненада през последните тридесет минути четири пъти му съобщаваха за сини микробуси в района. Само след няколко минути Ла Моя получи необходимото потвърждение — това наистина беше микробусът на Брайс Абът Флек.

Долу-горе по същото време сержантът паркира своето червено като пожарникарска кола камаро, модел 1968 година, от другата страна на улицата срещу бензиностанцията. Черният маркуч на колонката висеше като слонски хобот от резервоара на микробуса. Шофьорът не се виждаше никъде. Той забеляза патрулната кола, която обикаляше на около пресечка от него, обади се по радиостанцията и нареди на полицаите да паркират така, че да не се виждат. След това се обади на дежурния диспечер и нареди всички патрулни коли на Управлението да спрат на не по-малко от десет пресечки от бензиностанцията. Не искаше нищо и никой да предупреди Флек за тяхното присъствие. Когато поиска да изпратят още десет необозначени коли, дежурният му се изсмя в лицето.

— Записах искането — необичайно развеселен заяви той.

Ла Моя разбра подтекста. Нямаше никаква надежда да му изпратят необозначени коли и детективи в цивилни дрехи. Трябваше да се оправя сам.

Бензиностанцията „Куик Стоп“ гъмжеше от клиенти. Някои бяха спрели при бензиновите колонки, други паркираха и влизаха в магазина, за да си купят сода, пакетче пържени картофи или кутия мляко. Но според наблюденията му всички клиенти пристигаха и си тръгваха с автомобили. Не забеляза велосипедисти, нито пешеходци. Последният факт го накара да огледа отново гърба на едрия мъж, който вече се намираше на половин пресечка от бензиностанцията и продължаваше да се отдалечава. Беше облечен с дълго кожено яке, сини джинси и високи маратонки. Издайническият знак, който накара кръвта на Ла Моя да закипи, нямаше нищо общо с дрехите, а с това, че мъжът не носеше нищо в ръка. Нито хартиена, нито найлонова торбичка. Дори бутилка сода. Възможно беше мъжът да си е купил пакет цигари или нещо достатъчно дребно, което да се побере в джобовете му — не беше престъпление човек да си тръгне пеш от бензиностанцията — но сержантът си спомни това, което беше прочел в материалите по случая — предполагаше се, че крадецът постоянно следи полицейските честоти, вероятно с портативен скенер, а в бързината Ла Моя, без да се замисли беше наредил на патрулните коли да се изнесат от района на „Куик Стоп“ по радиостанцията, като им беше съобщил местонахождението й. Но въпросът, който не даваше мира на Ла Моя, беше: откъде беше дошъл този тип? През последните няколко минути сержантът не беше видял нито един човек да пристига пеш.

Съмненията му се основаваха и на още един факт — според данните в полицейското му досие Брайс Абът Флек беше висок метър и осемдесет и три и тежеше деветдесет килограма. Това описание доста точно отговаряше на мъжа, който вече се намираше на почти цяла пресечка разстояние от бензиностанцията.

Ла Моя трябваше да остави някой да наблюдава синия микробус, докато той проследяваше пеш неговия предполагаем собственик, но не искаше да използва полицейската радиостанция в колата, за да разпореди това. Истинският Флек, независимо дали той беше онзи пешеходец или не, можеше да подслушва, докато вървеше между колите на бензиностанцията и да обмисля как да постъпи в така създалата се ситуация.

Като разбра, че се налага да рискува, Ла Моя грабна слушалката на радиостанцията и съобщи на дежурния, че превключва на една от четирите защитени срещу подслушване честоти, използвани от Управлението. Незаконно пренастроените скенери не можеха да прехващат тези цифрово защитени честоти. Поиска от диспечера да изпрати някой полицай от намиращите се наблизо патрулни коли, за да наблюдава синия микробус и да докладва за всяка промяна в обстановката. Ла Моя съобщи името на напречната улица зад „Куик Стоп“ — пресечката, към която се беше запътил пешеходецът със сините джинси — и нареди две патрулни коли да се разположат като подкрепление в края й.

Когато неговият заподозрян стигна до кръстовището и зави надясно, Ла Моя беше успял да намали разстоянието между тях на половин пресечка. След няколко седмици бездействие сержантът се чувстваше бодър, освежен, готов за предстоящата схватка. Той обичаше работата си. Нищо не можеше да се сравни с удоволствието да притиснеш някой негодник с лице към стената, да щракнеш белезниците на китките му и да освободиш улиците от присъствието на поредния боклук, като го извадиш от играта. Дългът го зовеше. Очакването го изпълваше с радостна възбуда.

Първият удар дойде отзад — невероятно силен, неочакван и съкрушителен. Удар с отворена длан в основата на черепа, нанесен с такава жестокост, че брадичката му насини гърдите и разкъса цяла поредица мускули на тила му.

Ла Моя чу как пистолетът му изтрака на тротоара — приглушен удар на метал върху цимент, и остана да лежи там напълно безполезен. От удара по главата мускулите на раменете му изтръпнаха, гърбът му се схвана и ръцете му натежаха като торби с пясък. Той се опита да се обърне и да отвърне на удара, но ръцете му висяха край тялото, полюлявайки се като крайници на горила. Мъжът го притисна, блъсна два пъти лицето му в тухлената стена, а после обсипа гърба му с поредица от удари, нанесени от височината на хълбоците. Мъжът удряше свирепо, искаше да нанесе колкото може по-големи поражения, да обезвреди бързо Ла Моя, чиято плът и кости се явяваха единствената преграда между юмруците му и тухлената стена. Коляното на нападателя се заби в опашната кост на сержанта, петата му се стовари върху пръстите на крака му и Ла Моя се свлече на тротоара, окървавен и с изпотрошени кости, купчина от безчувствени нервни окончания, с изгарящи от болка дробове и омекнали крака.

Той така и не успя да види лицето на мъжа.