Ридли Пиърсън
Клопка (5)

Четвърта глава

— Да не би да усещаш, че те хваща грипа? — попита Мак Кришевски.

Болд избута мъжа обратно в стаята, затвори с ритник входната врата, извади пистолета си от кобура и го сложи до някаква купа по боулинг, поставена до имитираща мрамор лампа от формована пластмаса. Жестът ясно показа на Кришевски, че Болд няма намерение да прибягва до оръжие. Но не обещаваше нищо друго.

— Лейтенант? — наперено, но с известна тревога в гласа попита Кришевски.

Макар да не бе виждал никога родителите на Харолд „Мак“ Кришевски, Болд бе убеден, че той прилича повече на майка си — ирландка по рождение, отколкото на баща си, който беше поляк. Капилярите по бузите на Кришевски бяха избухнали в заплетен лабиринт от червени паяжини. Носът му, с лепкава, пореста повърхност, приличаше на изсъхнала есенна кратуна, лепната върху лицето. Рижата му коса, сресана несръчно напред, безуспешно се опитваше да прикрие петното плешивина, така че когато върху нея падаше силна светлина отгоре, сенките върху кожата на главата му приличаха на драскотини от котешки нокти. Зъбите му издаваха заклет пушач, а многобройните гънки под брадичката — на човек, който редовно преяжда или се налива с бира. Мъж в началото на петдесетте, той носеше немачкаемата си риза с разкопчано на врата копче, а излинелият му потник безуспешно се опитваше да скрие косматите му гърди.

— Много добре знаеш, че щом искаш да се срещнеш с мен — заяви Кришевски, като се опита да звучи спокойно, но очевидно бе смутен от погледа на Болд, вперен в него, — трябва да съобщиш предварително.

— Жена ми се хвърли върху това. В първия момент решила, че е бомба — прекъсна го Болд и хвърли синята тухла в центъра на стаята. — Изпонаряза си ръцете върху счупените стъкла. Току-що се върнахме от болницата, където я зашиха.

Болд беше убеден, че като президент на Организацията на полицейските служители Кришевски е отговорен не само за масовото неявяване на работа на колегите му, но и за тази проклета синя тухла.

— Младежки вандализъм — спокойно каза Кришевски. — Учудващо е как хлапетата се развилняват, когато полицаите по улиците намалеят.

От погледа на Болд не убягна самоуверената усмивка на Кришевски и стоманения блясък в очите му. Мъжът приличаше на обучено куче пазач. В стаята миришеше на застоял цигарен дим, чесън и алкохол, и на Болд му се догади. Преди две години, по време на подготовката за избор на ръководство на Организацията, Кришевски нагло беше отправил неоправдани критики по адрес на Болд и неговия отдел в опит да обрисува „Убийства“ като бастион на закостенялостта, който се нуждае от основно прочистване. Кришевски не беше отправил преки обвинения, но беше прекрачил допустимата граница. Всъщност, обтегнатите отношения между двамата водеха началото си отпреди двадесет години, по времето, когато Болд беше определен за повишение, а Кришевски не. Явно старите рани продължаваха да го измъчват. Болд не хранеше никакви съмнения, че този човек беше наредил да хвърлят синята тухла в дома му, не хранеше никакви съмнения, че собственият му избор за мишена е бил колкото стратегия на Организацията, толкова и израз на лично отмъщение.

Организацията на полицейските служители беше основана в края на петдесетте години, за да представя полицаите в преговорите по трудовите им договори и да осигурява правна защита на всеки полицай, който се нуждае от такава. Организацията действаше от името на целия персонал с чин по-нисък от лейтенант, което означаваше по-голямата част от хиляда и двестате полицаи от Сиатълското полицейско управление. Административните чинове — лейтенант, капитан и по-нагоре — чийто брой беше по-малък от сто, бяха представлявани от отделен управленски екип, което на практика разделяше униформените полицаи от белите якички. Участието в организацията на теория беше доброволно, но почти всеки полицай членуваше в нея, както и повечето от детективите. Ръководителите й се избираха от собствената й членска маса — полицаи на активна служба.

Като избран президент на Организацията, Мак Кришевски, старши сержант в Хранилището за веществени доказателства на СПУ, беше и неин говорител — неин глас и лице. Болд, както мнозина други, не само обвиняваше Кришевски, че е позволил, ако не и подкрепил първата неправомерна стачка в историята на Управлението — въпреки собствените му твърдения, че това не е вярно, но и че системно петнеше полицейската значка и рушеше авторитета на пазителите на реда и законността в очите на обществеността.

— Тъй като ти си президент на Организацията — каза Болд, — теб държа отговорен за това, което се случи с жена ми тази вечер.

— Хей, чакай малко! — възропта Кришевски.

Болд кипна.

— Ако не озаптиш своите стачкуващи колеги, ако не предложиш виновните за дисциплинарно наказание — за да им послужи за урок — значи на практика оправдаваш всичко, което се случи тази вечер. В такъв случай на твое място бих се приготвил за определени последствия.

— Заплашваш ли ме, лейтенант?

Болд се помъчи да си придаде спокоен вид, макар вътрешно да продължаваше да кипи.

— Моля те да съдействаш да бъдат разпитани членовете на Организацията, за да се установи дали знаят нещо за нападението над жена ми — заяви той, като едва сдържаше гнева си. — Моля те да постъпиш справедливо, независимо от отношенията помежду ни.

— Аз не нося отговорност за тези… отсъствия от работа, лейтенант. Аз просто съм между чука и наковалнята — непрестанно снова между обикновените полицаи и шефовете.

— Точно така — язвително подхвърли Болд. Беше чувал това и преди.

— Заповедта за ограничаване на извънредните дежурства и забраната полицаите да работят в свободното си време бяха приети от определени хора в Управлението като неоправдани и вредни и очевидно са в дъното на настоящата ситуация.

— Става въпрос за точно тези отсъствия от работа — каза Болд, — които вестниците и съдът наричат стачка.

— Аз поддържам постоянен контакт както с кметската администрация, така и с кабинета на началника, което, сигурен съм, ти е известно. Като президент на Организацията съм длъжен, без да се влияя от личните си чувства, да изразявам мнението на мнозинството от моите избиратели. Не оправдавам хвърлянето на тухли през прозорците и съжалявам, че съпругата ти е била наранена, както и за неприятностите, които сте преживели ти и твоето семейство. Но тухла би могъл да хвърли и някой разгневен твой съсед. Прав ли съм? Например някой, който не одобрява грипа и погрешно те свързва с него. Обществото знае толкова малко за нещата, които стават в Управлението.

Това беше вярно, макар че на Болд не му се искаше да го признае. Фактът, че съседът му си беше купил куче пазач, ясно показваше какво мислят гражданите на Сиатъл за личната си безопасност.

— Просто искам да ти кажа, че ако започваш война, трябва първо да си готов за битка.

Кришевски присви очи.

— Дълбоко се съмнявам, че сегашните отсъствия от работа имат нещо общо с нещастния случай със съпругата ти — каза той.

— Синя тухла? Докладите за срязани гуми? Да продължавам ли? И според теб всичко това е съвпадение, така ли? — избухна отново Болд.

— Обществото е разгневено — повтори Кришевски.

Леката усмивка по устните му не се понрави на Болд.

— Ти намеси семейството ми в тази история. И бъди сигурен, че ще съжаляваш.

— Отново ме заплашваш!

— Знаеш ли какво си мисля, Кришевски? Мисля си, че ти харесва вниманието, камерите, заглавията във вестниците, както и това — да виждаш името си в печата. Но тъжната истина е, че ти злоупотребяваш с доверието на колегите си полицаи — на целия този град — за користни цели. — Болд вдигна тухлата от килима и я постави на малката масичка. После взе пистолета си и го прибра в кобура. — Тъпо и глупаво, господин Кришевски. — Той нарочно не се обърна към него със званието му. — Внимавай какво ще си навлечеш.

Напрежението и гнева на Кришевски проличаха в гласа му, който сега прозвуча заплашително.

— А ти внимавай какво приказваш, лейтенант!

— Заплаха? — отвърна Болд, подражавайки на Кришевски. — Стегни си хората, Кришевски. Открий и назови виновника. Иначе ще предявя обвинения към теб и всички останали, замесени в това.

— Целият се треса от страх.

Болд затръшна вратата и звукът глухо отекна. Забърза към колата, изгарящ от нетърпение да се прибере у дома и да бъде със семейството си. Посещението му при Кришевски беше изстрел наслуки. Болд знаеше много добре, че никой не беше в състояние да каже дали заплахите щяха да спрат само с няколко хвърлени сини тухли.