Ридли Пиърсън
Клопка (34)

Тридесет и трета глава

Снимката на Брайс Абът Флек беше разпозната от един майстор на китари. Трима техници от отдела обработваха наетата от него стая, една от петте, които се намираха на двата етажа над работилницата за музикални инструменти. Болд чувстваше, че нападението над Ла Моя беше изиграло своята роля — ако му отпуснеха за по-малко от час дори един техник за жилището на потенциален заподозрян, той смяташе, че е истински късметлия. А сега работеше с трима.

— Какво имаме? — попита Болд, застанал пред прага на стаята.

Беше надянал латексови ръкавици и оглеждаше намръщено помещението, което приличаше на кочина.

— Порно списания, бира, полуготова храна, мръсни дрехи. Три клетъчни телефона… И трите работят… Ако не знаех кого търсим, щях да кажа, че това е стая в някое студентско общежитие.

— Телефоните клонирани ли са? — попита Болд.

— Вероятно.

— Оръжие?

— Няма.

— Отпечатъци?

— Свалихме доста — повечето от един и същи човек. Ако съдя по размера на другите, може би са женски. На пода до тоалетната чиния имаше дамски превръзки… Руси косми от гениталии, смесени с преобладаващите по-тъмни, които събрахме от чаршафите, капака на тоалетната чиния и канала на душа. По всяка вероятност става въпрос за изрусена блондинка.

— Обувки?

— Чифт високи маратонки, това е всичко.

— „Найк“? — попита Болд, като си спомни маратонката на нападателя си. Беше ли възможно това да е бил големият Флек?

— „Конвърс“. Вече прибрахме дрехите в торби и ги описахме. Ще ги претърсим за косми и влакна. Ако тук има нещо, което се отнася до нападението над Санчес, над теб или над някой друг, ще ти съобщим.

— Дрога? Алкохол? — продължи с въпросите Болд.

— Валиум и амфетамини. От тези, дето ги продават на улицата. Няма шишенца с таблетки, изписани по рецепта. Бира. Малко текила „Куерво Голд“. Общо взето, това е всичко. Все неща за разпускане.

— Но не и когато се комбинират — намеси се Дафни. — Два бензедрина, един валиум и глътка текила. Това е уличен коктейл. Наричат го „боздуган“. Достатъчни са един-два „боздугана“ и човек започва да си мисли, че куршум не го лови.

— И може да се нахвърли на някое ченге в гръб? — подхвърли Болд.

— Напълно възможно.

Той се обърна към техника и попита:

— Електронно оборудване? Части? Компютри? Нещо от този род?

— Само трите клетъчни телефона.

— А от тези? — Болд бръкна в джоба си и извади една от пластмасовите препаски, които беше открил в дома на Кавамото.

— Тук не, но в микробуса имаше доста от тях — отговори техникът.

— Обработили сте микробуса?

— Да. Синият микробус. С колорадските номера. И тримата — отговори техникът, като посочи мъжа и жената зад себе си, които все още работеха. Той пристъпи напред и взе бялата пластмасова препаска от ръката на Болд. — Сигурно имаше неколкостотин от тези, пръснати в микробуса.

Болд погледна през рамо към Дафни.

— Все пак това е някакво начало.

Поредното посещение в болницата отново подейства потискащо на Болд. Този път той се отправи към стаята на полицай Мария Санчес.

Веднага щом влязоха с Дафни в стаята, Болд беше обзет от радостно оживление, защото жената, която лежеше на леглото, успя шеговито да ги поздрави с леко помръдване на пръстите на краката си. Оказа се, че макар и с доста усилия, тя вече беше в състояние да свива и левия си глезен. Въпреки че си оставаше парализирана от коленете нагоре, доскорошната уплаха и ужас на Санчес сега бяха заменени от надежда и оптимизъм, които изпълваха стаята.

— Имаме заподозрян — съобщи й Дафни.

Санчес погледна надясно в знак на потвърждение.

— Все още не е задържан — добави Болд. — Искаме да ти покажем няколко снимки. Знаеш каква е процедурата, полицай.

— Носим шест снимки, всички номерирани — обясни Дафни. — Ако разпознаеш в някоя от тях човека, който те е нападнал, искаме с примигване на очите да ни съобщиш номера й. Номер две — две примигвания и така нататък. Съгласна ли си?

— В състояние ли си да направиш това? — попита Болд.

— Да — дойде нейният отговор.

— Ако имаш някакви съмнения — продължи той, — ще стигнем и до тях. Засега просто искаме да знаем дали някое от тези лица ти изглежда познато.

Жената погледна надясно с тъмните си очи.

— Да.

— Добре — каза Дафни и погледна въпросително към Болд, който й кимна да започва.

Матюс извади снимките от преметнатата си през рамо чанта. Шестте снимки с еднакви размери бяха поставени в рамки от дебел картон и под всяка имаше номер. Четири бяха черно-бели, две — цветни. Тя ги показа бавно, като ги държеше на една ръка разстояние от главата на Санчес и само след секунда вече знаеше, че жертвата не е разпознала нито един от мъжете на снимките. После си напомни, че лицевите мускули на Санчес бяха парализирани и лицето й не можеше да изразява нищо, затова продължи да храни някаква надежда.

Санчес затвори очи.

Болд затаи дъх в очакване, готов да брои примигванията на очите й. Той отчаяно искаше този брой да е четири — номерът под снимката на Флек — въпреки че се съмняваше дали тя ще успее да идентифицира човека, който я беше нападнал. Ако разпознаеше Брайс Абът Флек, тогава щяха да разполагат с връзка между всички обири. Така или иначе те трябваше да заловят Флек, ако Болд искаше да узнае подробности за вътрешното разследване.

Когато отвори очи, Санчес погледна наляво.

— Не? — попита Болд.

— Искаш да кажеш, че не познаваш никого от тях? — допълни Дафни.

— Не — отговори жената.

— Сигурна ли си? — попита Дафни.

— Сигурна е — отговори вместо нея Болд.

Нападение през нощта. Самият Болд беше преживял това и знаеше много добре начинът и методите на нападателите.

— Жертвата не познава нито едно от лицата на снимките — заяви той. — Ще започнем оттук.

— И накъде ще поемем? — попита Дафни. — Без да сме задържали Флек…

— Значи трябва го задържим — отговори Болд. — А когато го направим, ще го вкараме в стаята за разпити и ще го разпитаме. И тогава може би ще получим някои от отговорите.

Той закрачи нервно из стаята.

— Ако ни провърви — дрезгаво прошепна той — този, който го залови, трябва доста да се потруди и да го накара да си плати за това, което е сторил на Ла Моя.

Очите му заблестяха. Болд се спря насред стаята и погледна двете жени.

— Затова се надявам аз да съм този, който ще го спипа.