Ридли Пиърсън
Клопка (32)

Тридесет и първа глава

Като криеше очи от противно ярката светлина, Болд се втурна през автоматичната врата на спешното отделение, където го пресрещна дежурният лекар, който беше приел Ла Моя и беше обработил раните му. Дафни говореше с някаква медицинска сестра. След като ги бяха уведомили за нападението, двамата бяха пристигнали от Сийтак за по-малко от десет минути.

Лекарят говореше задъхано, като се опитваше да не изостава от лейтенанта.

— Течност в десния дроб, натъртени бъбреци, контузии, леко мозъчно сътресение, счупени ребра, натъртена опашна кост. Ако полицаите, които го доведоха, не ми бяха казали какво се е случило, щях да си помисля, че е бил блъснат отзад от някоя кола.

Влязоха в огромния асансьор и лекарят натисна бутона за петия етаж. Болд имаше чувството, че е готов да се пръсне по шевовете.

— Значи няма трайни увреждания? — каза той. — Няма да остане инвалид?

— Доста ще го боли, ще се възстановява продължително време, но ще се оправи — отговори лекарят. — Този тип прояви невероятно присъствие на духа, лейтенант. През цялото време, докато му оправяхме челюстта, се шегуваше.

— Челюстта? — каза Дафни.

— Не ви ли казах? — попита лекарят в момента, в който звънецът на асансьора извести, че са пристигнали. — Счупена долна челюст.

— Господи! — изпъшка Болд.

Дафни се пресегна и съчувствено стисна ръката му. Той се обърна към нея, после изхвръкна от асансьора и бързо пое към стая 511.

Светлосиньо одеяло скриваше по-голямата част от тялото. Лежеше по гръб, без възглавница. Цяла редица монитори. Десетина яркожълти цифри. Някои примигваха.

Отначало Болд помисли, че са сбъркали стаята, защото не можа да познае мъжа, който лежеше пред него. После съобрази, че бяха обръснали мустаците на Ла Моя, за да обработят прорезните рани и охлузванията и да зашият бузата му там, където един избит зъб я беше разкъсал.

Болд невинаги успяваше да потисне гнева си. Трезв по природа, той се опитваше да се справя с него, като търсеше обяснения и анализираше ситуации. Но сегашната ситуация не се поддаваше на анализи и коментари и той беше извън себе си от ярост. Ла Моя беше твърде добър негов приятел, за да гледа на него единствено като на ранен сержант. Болд беше насочил Рагмън към Ла Моя — и от оскъдните сведения, с които разполагаше, смяташе, че самият той е виновен за състоянието на сержанта.

— Колко време ще остане тук? — прошепна Дафни на лекаря, но така, че и Болд да я чуе. Тя искаше да му помогне, да му покаже, че това няма да продължи вечно и че един ден ще свърши.

— Заради дроба ще го задържим при нас един-два дни. Дотогава ще се е оправил достатъчно. Съвсем скоро ще се върне вкъщи само с някоя и друга синина и оток. Седем-осем седмици и ще забрави, че това някога се е случило.

— Опитайте се да обясните на него — каза Болд.

— Говоря като медик — отвърна лекарят.

Човешката развалина на леглото изсумтя. Кървясалите очи се отвориха и се втренчиха в Болд, който бавно тръгна към ранения мъж. Той долови искрица мрачен хумор в тези очи и незнайно защо го обзе още по-голям гняв. Как смееше Ла Моя да се шегува с това! Как смееше да му прости… Болд добре знаеше за какво се отнася неизказаната шеговита забележка.

— Флек? — попита той.

Устните на мъжа се размърдаха, но Болд не успя да чуе нищо.

— Той не трябва да се опитва да говори — предупреди го лекарят. — Моля ви. Може би утре сутринта.

Но Ла Моя изсумтя и Болд още повече приближи ухо до устните му.

— Болкоуспокоителните си ги бива — прошепна сержантът.

Болд усети как от очите му потичат сълзи.

— Господи, Джон! Съжалявам.

Той прокара ръка по лицето си, като се опита да скрие слабостта си.

Ла Моя само изпъшка в отговор. Лекарят дръпна Болд настрана и провери мониторите.

— Почивай — каза той на Ла Моя, протегна ръка към помпичката на системата за интравенозно преливане и увеличи притока на течност. — И престани да флиртуваш със сестрите — добави той.

— В никакъв случай — прошепна Ла Моя, като погледна към Дафни и се опита да се усмихне.

— Вечният сваляч! — каза Дафни.