Ридли Пиърсън
Клопка (38)

Тридесет и седма глава

Жената напомняше на Болд за Орсън Уелс^[1] в муму^[2]. Дрехата от бродирана черна коприна, която носеше, беше достатъчно голяма да покрие малък автомобил. На раменете й пърхаха с крила розови колибри, устремени към яркочервени цветчета. От гърдите й ръмжаха тигри с очи от лъскави пайети. Над копринените илици се мъдреха копчета от слонова кост, които сякаш всеки момент щяха да изхвръкнат под напора на огромното й тяло. Болд беше благодарен, че си беше сложила изкуствените зъби, защото от опит знаеше, че без тях трудно разбира разваления й английски. Очите й изглеждаха като черни полумесеци под извитите й, изрисувани вежди на китайка. Лицето й беше червено от положения върху него руж, а издутите й бузи му напомняха за Дизи Гилеспи^[3].

Мама Лу седеше царствено в огромен ратанов стол. Върху облегалката беше вплетено гигантско изгряващо слънце, което изглеждаше като втора глава. От двете й страни имаше черни лакирани шкафове с бляскава като огледало повърхност. До стаята на втория етаж, където ги прие, се стигаше по тясно стълбище откъм месарския щанд на корейската бакалничка долу, и въпреки че помещението изглеждаше доста занемарено, предметите в него бяха достойни за музейна колекция, също като жената, седнала пред тях.

— Господин Бот — каза тя. Така и не се научи да произнася името му правилно.

— Милостива госпожо — отговори той, — позволете ми да ви представя един от моите детективи, Робърта Гейнис.

— Мама Лу — кимна Гейнис, като използва името, с което беше известна на улицата.

— Робърта — отвърна на поздрава й Мама Лу. После се обърна към Болд. — Чух за Уа Моя. Изпраща малък дар в болница.

Болд си представи нещо внушително, въпреки привидната й скромност.

Като сложи пълната си, подпухнала бледа ръка върху огромната си гръд, тя каза:

— Сърце натъжило от туй.

— Затова дойдох — обясни Болд.

— Седнете — покани ги тя.

— Няма да стоим много — отговори Болд, — но благодарим.

— Ти трябва храни се — каза тя, като го огледа от главата до петите. — Ти не храни се. Защо? Жена или работа?

Болд усети как лицето му пламна и му се прииска да не беше вземал със себе си Гейнис, която стана неволна свидетелка на смущението му.

— Търсим човека, който стори това на Ла Моя — побърза да обясни той.

— И Мама Лу може помогне? — с надежда попита жената.

— Един търговец на оръжие на име Мани Уонг. Смятаме, че онзи тип, който е пребил Ла Моя, се е свързал с него.

— Няма да създадем никакви неприятности на господин Уонг — добави Гейнис.

Когато Мама Лу погледнеше някой с присвити очи, човек оставаше с чувството, че всички лампи в стаята са изгаснали, а на тяхно място е светнал нажежен до червено прожектор. Гейнис отстъпи леко назад.

— Полиция винаги създава неприятност — обърна се към нея Мама Лу. После каза на Болд: — Присъстващи тук не броят се. Какво е предложение?

— Тя е права — отговори Болд, като посочи Гейнис. — Никакви номера. Искаме само да си поговорим с Мани Уонг. Що се отнася до мен, когато излезе от стаята за разпити, ще забравя не само името му, но и че изобщо някога съм го чувал.

— Аз също — каза Гейнис, въпреки че Мама Лу явно не искаше да разговаря с нея.

— Въпроси само — повтори Милостивата Госпожа, сякаш да се увери, че правилно е разбрала.

— Това е всичко — потвърди Болд. — Отговори на тези въпроси.

Тя трябваше да завърти китката си с помощта на другата си ръка. Циферблатът на часовника се криеше под масивен сребърен капак, инкрустиран с тюркоази, големи колкото монети от двадесет и пет цента.

— Вие бъде в Обществена безопасност подир час? — попита тя.

— Става — съгласи се Болд.

— Той идва доброволно — напомни им тя. — Ако той полезен, ти връща услуга следващ път той има нужда.

— Съгласен съм — кимна Болд.

Тези пазарлъци го притесняваха и винаги щяха да го притесняват — заради тях, заради дългия списък от услуги, които дължеше, често оставаше нощем буден с часове, но не позволяваше това да пречи на преговорите. Човек не можеше да работи на улицата и да държи да остане верен на принципите си — това просто не беше възможно. Сделките водеха до ответни сделки.

Мама Лу засмука предните си зъби. Болд се изплаши, че могат да паднат. Искаше му се да си спести тази гледка, както и унижението за нея.

— Аз прави това зарад Уа Моя и Пеги Уан. — Като се обърна към Гейнис, тя обясни: — Моя племенница. Тя много харесва Уа Моя.

Гейнис кимна. Болд забеляза капчиците пот по горната й устна. Трудно някой можеше да накара Гейнис да изгуби самообладание.

— Супа? — предложи отново Мама Лу.

— Може би друг път?

Тя се нацупи и кимна.

— Ти чака много дълго идва на гости при бедна старица — каза една от най-богатите жени в града. — Супа винаги гореща — пак предложи тя.

Болд погледна часовника си, за да провери с колко време разполага.

— Един час? — попита той.

— Не притеснявай, господин Бот. Мама Лу помни. — Тя се усмихна и иззад устните й проблеснаха снежнобелите изкуствени зъби. — Всичко помни.

 

 

Голямата глава на Мани Уонг сякаш тежеше върху раболепно приведените му рамене, а очите му надзъртаха изпод веждите, като се опитваха да уловят крайчеца на зацапаните стъкла на бифокалните му очила. Челото му лъщеше. Ушите му, твърде големи за тялото, приличаха на малки крила. Болд веднага усети, че пред него стои изпечен хитрец. Мъжът имаше тънки, влажни устни и развалени зъби, през които въздухът свистеше при изговаряне на някои думи.

— Карабина със снайпер — каза Гейнис.

Новината, че е твърде вероятно Флек да се е сдобил с такава карабина, беше включена в ежедневния бюлетин като предупреждение към всички патрулиращи полицаи. Вече се носеше слух, че мишената е самият Болд.

— Китайско производство — допълни тя. Изглеждаше впечатляващо бодра; дори и да чувстваше умора, не я показваше. — Това е човекът, който я е купил.

Гейнис плъзна по масата полицейската снимка на Брайс Абът Флек към Уонг, като я придържаше с пръсти. Уонг не я докосна — не беше докоснал нищо, откакто беше свалил шофьорските си ръкавици. Нямаше намерение да осигури на полицаите отпечатъци, с които все още не разполагаха. А те определено не разполагаха с неговите. И никога нямаше да разполагат, ако зависеше от него.

Болд и Уонг бяха прекарали изминалия половин час в договаряне на правилата на срещата, като Уонг през цялото време внимаваше да не попадне в някой невидим капан. От своя страна Болд не беше споменал името на младежа, когото бяха разпитвали зад „Снукърс“.

— Немски оптичен мерник — каза Уонг. — Много държеше на мерника. Може да е използвал такъв мерник и преди. Може само да е чел за него. Може и да се опитваше да покаже, че си разбира от работата. Да му сваля цената.

— Далекобойност и точност на карабината? — попита Болд.

— С този мерник… ако се нагласи както трябва… ако се използва от опитен стрелец? Триста — четиристотин метра. Ако е аматьор и използва тринога — двеста метра, без проблем. От рамо, до сто, сто и петдесет метра пак може да улучи целта.

— Полуавтоматична — предположи Болд.

— Пълнителят побира трийсет и два патрона. Един в патронника — трийсет и три.

Едно дете можеше да изпразни пълнителя за няколко секунди, осъзна Болд. Уонг седеше с наведена глава, а очите му, изпъстрени с паяжина от червени жилки — сигурен признак за умора, сякаш плуваха зад увеличителните стъкла на очилата му. Той вдигна поглед към Болд и промърмори:

— Ченгета и пушкала! Не мога да ги разбера тези полицаи.

— Сигурен си, че е той — каза Болд, като посочи снимката. За миг почувства тези тридесет и два куршума в тила си.

— А-ха. Петнайсет стотачки.

— Видя ли какво караше?

— Не.

— С какви дрехи беше? — попита Болд.

— Джинси. Май с кожено яке.

— Ботуши? — попита Болд. — Маратонки?

— Не си спомням. Не му видях краката.

— Продавал ли си му нещо преди?

— Не.

— Ами този? — попита Болд, като извади снимка на Дейвид Ансел Флек, по-малкият брат.

— Никога не съм го виждал.

— Значи той притежава оръжие? — попита Гейнис.

— То е негова собственост, да.

— Тя попита дали притежава? — напомни му Болд.

Мъжът погледна към него, но не каза нищо.

— А мерника? — попита Болд.

Очите на Уонг отново заиграха зад зацапаните стъкла на очилата.

— Да приема ли, че отговорът е отрицателен?

— Точно така.

— Значи трябва да дойде, за да вземе мерника — каза Болд и погледна Гейнис със светнали очи, усетил открилата се възможност да заловят Флек.

— Точно така — повтори мъжът.

— Кога?

— Използвам един нов сайт в Интернет, казва се ай-шип. Гарантирана доставка. Утре в десет часа.

— Десет часа. Каза ли му това? — попита Болд.

— В десет мерника ще е при мен. Той трябва да дойде след обяд — поправи го Уонг. — Трябва ми време да проверя стоката.

— Да му нагласиш мерника? — подхвърли Гейнис.

И двамата мъже погледнаха към нея — Уонг, макар и със закъснение, дълбоко впечатлен, а Болд с уважение.

Търговецът на оръжие не отговори.

— Ако си боравил с оръжието преди то да бъде използвано за нечие убийство, можеш да бъдеш обвинен в съучастие. Особено ако успеем да свалим отпечатъци от пръсти.

Мъжът, който смяташе, че това е невъзможно, се подсмихна самодоволно.

— Дори и ако не открием по него твоите отпечатъци — каза Болд. — Радвай се, че разговорът ни е неофициален.

— За какво разстояние той поиска да му го нагласиш? — попита Гейнис.

— Ченгета и пушкала — повтори мъжът, като поклати глава.

— Отговори на въпроса — каза Болд.

— От сто и петдесет до двеста метра — отвърна Уонг.

— Значи планира да стреля от рамо — заключи Болд.

— Сто и петдесет метра. Това поиска. Това ще получи.

— Не! — отсече Гейнис. — Ще я нагласиш от петдесет до седемдесет и пет метра. Първите няколко изстрела ще бъдат ниско долу.

Уонг поклати глава.

— Невъзможно. Ами репутацията ми?

— Седемдесет и пет метра — повтори Гейнис.

— Може би той ще поиска да изпробва оръжието — възрази мъжът.

— При твоята репутация? — подигравателно отвърна Гейнис. — Съмнявам се. Може да го изпробва, може и да не го изпробва. Ако не го направи, може би ще спестим един куршум на бъдещата му жертва.

Тя завърши изречението, вперила поглед в Болд, който почувства как го побиват студени тръпки.

— Ще го пипнем преди изобщо да успее да стреля с това оръжие — каза той.

— Може би — отвърна Гейнис.

Болд се обърна към Уонг и му каза:

— Искаме да изпратим при теб в магазина като помощник един от нашите хора.

Уонг категорично поклати глава и очите му започнаха да се въртят като зарове. Болд трябваше да промени сделката, която беше сключил с Мама Лу и това не му беше приятно.

— А ако не се съгласиш — продължи той, — ще те задържим за неопределено време и ще пратим нашия човек на твое място.