Ридли Пиърсън
Клопка (2)

Първа глава

Нощният въздух, противна смесица от вятър и шибащ косо дъжд, пронизваше лицето на Болд като иглички. За полицаите Сиатъл беше район, в който времето можеше и наистина унищожаваше следите на местопрестъплението, често в разстояние само на няколко минути. Следвайки съвета на Бърни Лофгрийн, шеф на съдебномедицинския екип, Управлението беше спуснало задължителни указания за действия при лошо време, които трябваше да предприемат всички полицейски служители, пристигнали първи на местопрестъплението. Сега разпоредбите изискваха в багажника на всяка патрулна кола задължително да има гумирани платнища и голям чадър. Но все още се допускаха грешки, а тази нощ изглеждаше особено подходяща за тях.

Болд пое бързо по късата циментова алея за коли и се озова пред гаража, който се намираше вляво от къщата. На стената, с лице към улицата, имаше баскетболно табло с олющена боя и обръч. Без да поглежда повече към гаража, Болд насочи вниманието си към микробуса на Научнотехническия отдел на Барни Лофгрийн, паркиран на алеята пред него. Тъкмо хората от този отдел по-добре от всички останали трябваше да разбират колко важно е да се запазят веществените доказателства, а и да се съобразяват с отрицателното отношение на Управлението към паркирането в частна собственост. А ето че пред него се намираше микробусът на отдела, паркиран необяснимо защо на алеята на жертвата. Човек очакваше от време на време по някое нарушение на процедурата от камионетката на съдебния лекар, дори проявяваше известна търпимост в такива случаи, както беше станало по-рано тази нощ — за отнасянето на жертвата е била необходима линейка, така че тя най-вероятно беше паркирала на алеята. Но тъй като именно отделът трябваше да събира и съхранява веществените доказателства, служителите в него нямаха никакво извинение за това, че бяха паркирали на алеята за коли на местопрестъплението, независимо по каква причина. Най-вероятно някой лабораторен техник беше решил, че не си струва да се мокри на дъжда, което не беше достатъчно извинение за постъпката му.

Това грубо нарушение предизвика гнева на Болд и в един от редките си изблици на чувства той се нахвърли върху първия лабораторен техник, който се изпречи пред очите му и нареди микробусът да бъде преместен на улицата.

Дълбоко в себе си Болд обвиняваше Синия грип^[1] — първото масово умишлено неявяване на полицейски служители на работа под претекст, че са болни, в историята на Сиатълското полицейско управление. Грипът беше оказал такова деморализиращо въздействие, та вече дори и цивилните служители — като тези, които работеха в отдела — очевидно бяха започнали да го използват като оправдание, че гледат през пръсти на работата си и се опитват да я претупат набързо. Но повече от всичко той се страхуваше от последствията — немарливата работа не беше единствената последица от грипа — доста полицейски служители, в това число и Болд, бяха започнали да получават анонимни заплахи по телефона. Довчерашните колеги сега се намираха от двете страни на барикадата. Под повърхността назряваше насилие.

Взломна кражба първа степен означаваше, че освен грабеж е имало и нападение. В конкретния случай бяха нападнали полицейска служителка — Мария Санчес — чийто врат беше счупен, а вероятно беше и изнасилена. Болд усещаше как ситуацията безмилостно го притиска — случаят трябваше да бъде решен преди пресата да успее да го раздуха, преди журналистите да започнат да тръбят за уязвимостта на полицейското управление, омаломощено от грипа.

Единственият лъч надежда за Болд в това разследване беше детектив Боби Гейнис, която вече се беше включила в работата. Заради грипа и подобната на лотария система за разпределение на случаите, която принуждаваше силно намалелия личен състав — най-вече лейтенанти и по-горни чинове да приемат всякакви случаи, за които дежурните диспечери им докладваха — това местопрестъпление беше поверено не на Болд или на Гейнис, а на лейтенант Дафни Матюс, чиято официална длъжност беше служебен психолог. Болд очакваше Матюс да се появи тук всеки момент, дори гореше от нетърпение тя да пристигне. Двамата работеха добре заедно.

Детектив Боби Гейнис бе жена в началото на трийсетте, която редовно променя външния си вид заради удоволствието от самата промяна. В момента беше с късо подстригана и боядисана в червено коса. Черните очила „Гийк“ с масивни рамки и лекият грим изграждаха стил, който беше нещо средно между модерна неомъжена градска жена и компютърен програмист, което всъщност доста точно обрисуваше нейната личност. Напоследък Гейнис прекарваше цялото си свободно време пред компютъра.

Болд не се изненада от бързото й пристигане на местопрестъплението. Той лично беше довел Гейнис в отдел „Убийства“ след блестящата й работа по един случай със сериен убиец преди няколко години. До този момент тя работеше в отдел „Специални нападения“ — „Секс престъпления“, както ги наричаха нейните колеги от полицейското управление. Тъй като първоначалните данни за престъплението в дома на Санчес бяха за взломна кражба плюс нападение, не беше изключено и изнасилване. Беше добре човек да има под ръка опитен детектив като Гейнис.

Болд продължаваше да очаква появата на журналистите. Светкавиците. Въпросите. Те щяха да настояват за незабавни отговори.

— Ти познаваше Мария Санчес, нали? — попита Гейнис.

— Познавам я лично — поправи я Болд.

— Исках само да кажа…

Болд я прекъсна.

— Няколко пъти гледа децата в наше отсъствие. Те са влюбени в нея — допълни той.

Посегателствата върху живота на колеги полицаи бяха обект на особено внимание от страна на всеки, който носеше полицейска значка. Не всички престъпления се разследваха по един и същи начин — това си беше факт. Членовете на полицейското братство заслужаваха и получаваха специално внимание. Мария Санчес нямаше да бъде изключение.

Дафни Матюс пристигна и веднага отиде при Болд и Гейнис. Като водеща по случая Матюс възлагаше задачите и Болд трябваше да се подчинява на разпорежданията й, което представляваше размяна на обичайните им роли.

Болд възприемаше Дафни като породиста представителка на нежния пол — мургава, стройна, стегната и изключително привлекателна. В нейно присъствие винаги усещаше особено вълнение. Тя притежаваше както гъвкав ум, така и поглед, от който нищо не убягва. Технически погледнато случаят беше неин, но и тримата щяха да огледат местопрестъплението заедно.

Постъпила в началото като цивилен служител преди десетина години, Матюс беше преминала шестседмичния курс на обучение в Академията и сега вече имаше не само научна титла, но и значка, чин и оръжие.

Тя нареди на Болд да огледа втория етаж, където жертвата беше открита. Гейнис щеше да му помага. В това време Матюс трябваше да разпита първия полицай, пристигнал на местопрестъплението, и да говори с шефа на екипа от отдела.

Въпреки че вече бяха откарали Мария с линейката, видът на спалнята — сцената на престъплението — изцяло погълна вниманието на Болд. Вън, на улицата, бяха пристигнали първите журналисти. Щяха да дойдат и още.

— Как са я открили? — попита той Гейнис.

Беше заобиколен от жени: Лиз, Дафни, Гейнис, капитана на неговия отдел „Престъпления срещу личността“ — Шийла Хил, дори неговата малка Сара. Чувстваше се изолиран, но не и сам. Всъщност беше по-уютно да си заобиколен от тези жени, отколкото от куп мъжаги, постоянно говорещи за коли, вманиачени на тема спорт и обсъждащи всеки вирнат бюст, който минеше покрай тях. Болд се зачуди защо оседемнадесетте детективи и двестате униформени полицаи, които бяха останали на работа, около осемдесет процента бяха жени. Защо, когато играта загрубееше, мъжете се измъкваха и оставяха жените да поемат ударите? Може би това щеше да бъде една от темите на беседите, които изнасяше като гост лектор в Университета.

Болд усещаше как времето неумолимо тече. Надяваше се на добре запазено местопрестъпление и наличие на доказателства — нещо очебийно, което щеше да го насочи към заподозрян. Очакваше чудо и много добре си даваше сметка за това.

— В къщата има инсталирана безшумна алармена сигнализация — отговори Гейнис. — От охранителната фирма се обадили по телефона, когато сигнализацията се задействала, след това пратили човек, който установил, че къщата е заключена. Най-накрая се свързали с нас, защото нямат право да разбиват врати. Общо взето минали около четиридесет минути, преди нашите служители да пристигнат.

— Ясно. Доста бързо са реагирали — язвително подхвърли Болд.

— Първият пристигнал на мястото бил… Линг. Патрулиращ полицай. Той разкарал хората от охранителната фирма, обадил се където трябва, и доста добре се справил с опазването на местопрестъплението.

— Матюс и аз ще се отбием в болницата на път за вкъщи — каза Болд — и ще разберем как е тя.

За миг замълча.

— Ние трябва на всяка цена да разкрием това престъпление. Ченге, нападнато посред Синия грип? Пресата направо ще полудее.

— Ясно — отговори Гейнис.

Спалнята, където детектив Мария Санчес беше открита гола и вързана за леглото, все още миришеше на пот и страх. Обувките, дрехите и бельото на Санчес бяха разхвърляни по светлия килим: сива блуза и тъмен панталон, струпани на куп вляво от леглото. Бикините бяха хвърлени в долния му край. Леглото беше оправено, но покривката му беше измачкана. Сутиенът лежеше до възглавницата.

Един техник от отдела обработваше банята до спалнята за доказателства и отпечатъци. Болд огледа съсредоточено обстановката, докато почти несъзнателно надяваше чифт латексови ръкавици. Той внимателно заобиколи леглото, като фотограф, който търси подходящ ъгъл за снимка.

— Няма следи от секрети — отбеляза той, — като се изключи кръвта по възглавницата. Но и тя не е много.

— Връзките? — попита Гейнис и посочи към горната табла на леглото.

Болд забеляза чифт връзки за обувки, завързани от двете страни на таблата. Той погледна към пода и високите до глезените черни боти, на които липсваха връзките. Стомахът му се сви. На местопрестъплението цареше хаос. Имаше чувството, че нещо не е наред.

— Линг срязал връзките, преди да пристигне линейката — обясни Гейнис.

Двете връзки бяха срязани с остър нож, въпреки че оставаха завързани за леглото.

— Снимки?

— Направихме й цяла серия — отекна отговорът на техника от отдела откъм банята.

— Близък план на връзките? — високо попита Болд.

— Не мога да кажа със сигурност. Искаш да ги включим в списъка ли?

— Ако обичаш — отговори Болд, застанал до горната табла на леглото и вперил поглед в една от срязаните връзки. В началото на седмицата му се беше паднало да разследва изнасилване, при което младо момиче беше завързано с връзки за обувки. Приликите бяха очевидни. Това не му хареса. Последното нещо, което му трябваше, беше сериен изнасилвач — а най-вероятно това беше първото, което журналистите щяха да предположат.

— Имаш ги — отговори техникът от банята.

Болд се огледа.

— Вързал е китките, но не и глезените?

Всички крайници на жертвата от предишния случай бяха вързани. Приликите изведнъж намаляха. Имитатор? — запита се Болд. Изнасилването на Лиан Кармайкъл беше попаднало в новините.

Гейнис отговори, сякаш я изпитваше. Те работеха заедно по този начин — ученик и учител.

— На мен това също ми направи впечатление и почти щях да повярвам, ако неразборията на леглото беше по-голяма. Но жена, на която краката не са вързани? Покривката на леглото трябваше да е страшно измачкана.

— Приятел? Любовник? Трябва да изясним това и да приключваме — напомни й Болд.

Личният състав на Управлението беше намалял драстично заради грипа и всеки от тях беше затрупан със случаи, които трябваше да бъдат разкрити. Една тъй наречена черна дупка — неразкрит случай — щеше да разбуни медиите и да донесе неприятности за всички, свързани с него — най-вече на Мария Санчес. Тя заслужаваше това престъпление да бъде разкрито.

— Май ти е зле, лейтенант?

— Така е. Не се чувствам комфортно.

Гейнис, застанала до отсрещния край на леглото срещу Болд, каза:

— В „Специални нападения“ съм работила по десетки изнасилвания, Ел Ти.

За разлика от детектив Джон ла Моя, който по навик се обръщаше към него с предишния му чин сержант, Гейнис поне показваше уважение към скорошното повишение на Болд, въпреки че не се обръщаше към него с пълното му звание, а само с инициалите^[2].

— Може би в един от десет случая дрехите са непокътнати. Обикновено ги разкъсват на парцали. Няма секрети? Слушай, ако петната не са насред леглото, където човек очаква да ги намери, тогава са по възглавницата, по покривката на леглото или по бельото на жертвата. Но чисто местопрестъпление? Мен ако питаш, това е изнасилване по време на любовна среща. Погледни дрехите! Не липсва нито едно копче! Нахвърляни една до друга, за бога!

Погледът на Болд се спря на голямо прашно петно върху тоалетната масичка. Някой беше изнесъл телевизора. До ръба на масичката имаше малко сиво електронно устройство с чифт слушалки, намотани върху него. Той протегна ръка, върху която беше надянал ръкавица, и взе слушалките.

— Хората ги използват, за да могат половинките им да си спят, докато те гледат телевизия.

— Тя не беше омъжена — напомни й Болд.

— Може би гост — предположи Гейнис. — Изнасилване по време на любовна среща — вече по-уверено повтори тя. — Онзи тип я е завързал и доста се е разгорещил. Случайно й е счупил врата и е офейкал.

— А телевизорът? — попита той Гейнис.

— Откраднал го е, за да отклони подозренията от себе си. Направил го е така, че да изглежда като грабеж. Откакто грипът се разрази, вестниците са пълни с репортажи за всевъзможни взломни кражби.

Болд, който съсредоточено разглеждаше слушалките, каза:

— Може би просто е обичала музика или е била абонирана за някой от кабелните музикални канали. — Той посочи към купчината нови бестселъри върху нощното шкафче на Санчес.

Болд заобиколи леглото с неприятно усещане под лъжичката. Двамата с Гейнис си размениха местата. Полицейски балет. От началото на грипа броят на кражбите и взломовете рязко беше нараснал.

— Трябва да се разровим из архивите — подхвърли той — и да видим дали няма да попаднем на подобен почерк.

— Разбрано — отвърна Гейнис.

Тя вдигна горната книга от нощното шкафче. Беше роман на Ейми Тан.

— Страницата е отбелязана с касова бележка отпреди два дни. И е стигнала до… сто и седемдесета страница…

— А се намираме в разгара на грипа — отбеляза Болд. — Май не е имала много свободно време.

— Може би шест, седем часа на нощ у дома, максимум.

— Това означава, че не е гледала много телевизия — заключи Болд.

— И вероятно си прав за музикалните кабелни канали. Сто и седемдесет страници за две нощи? Смяташ ли, че при нея е имало любовник? — реторично попита тя. — Повече ми прилича на безсъние.

— Разпитай из Управлението дали е имала приятел.

— Казвам ти, никой изнасилвач няма да я съблече така, Ел Ти. Той щеше да й разкъса дрехите. В случаи като този говорим за ярост, не за ухажване. И ако си направи труда да я върже, я изнасилва брутално и пръска сперма навсякъде. Тук не виждам достатъчно убедително доказателство.

Тя извика на техника от отдела.

— Има ли нещо в банята?

— Нищо — веднага се отзова техникът. — Какво мисля ли? Този тип изобщо не е влизал тук.

Болд се запъти да провери прозорците — всички бяха затворени — за да не гледа леглото, докато Гейнис говореше така спокойно за изнасилвания, побои и мастурбиране. Работата в „Секс престъпления“ — „Специални нападения“ променяше мисленето на детективите така, че понякога дори на следователите от „Убийства“ беше трудно да проумеят това. Той погледна през прозореца към малкото парче земя, което служеше за заден двор, и към гаража, осветени от светлината, която идваше от къщата.

— Бикините й са чисти — заяви Гейнис, — сутиенът също. Прилича ми на човек, когото е познавала. И е използвал връзки от обувки, за да я върже? Вратовръзка, може би. Колан. Нещо подръчно и бързо. Какво е направил този тип — накарал е Санчес да лежи мирно, докато е измъквал връзките от обувките й и е завързвал китките й?

— Може би вратът й вече е бил счупен? — предположи Болд. — Може би не е била в състояние да се съпротивлява.

— Но защо тогава изобщо ще я връзва? — попита Гейнис, която не схвана какво има пред вид той.

Настъпи неловко мълчание. Само не черна дупка, замоли се Болд.

— А това е нещо друго… — предпазливо продължи Гейнис. — Предполага се, че вратът й е бил счупен, след като е била завързана за леглото? Всички ли сме на това мнение? Всички ли мислим така? Така е логично, нали? Завързва я, за да не може да се съпротивлява. Насилва я орално. Дръпва главата й малко по-рязко и й счупва врата? Нещо от този род? Но не й завързва глезените? — скептично заяви тя.

Пред очите на Болд изплува картина от предишния му случай — малката Лиан Кармайкъл, тринадесетгодишна, с разрязано дъно на пликчетата и широко разтворени, завързани крака. Тъмно мазе.

— Работих по едно отвличане с изнасилване в началото на седмицата. Беше завързал момичето с връзки от обувки.

— Кармайкъл — кимна тя.

Престъпникът все още не беше разкрит и около случая продължаваше доста да се шуми.

— Ще поискаме лабораторията на отдела да направи сравнителен анализ. Същите ли са възлите? Има ли нещо общо между двете престъпления?

— Лабораторията, точно така — съгласи се тя, — но не медиите. Така че ги помоли да го направят без излишен шум.

— Права си — каза той.

Най-накрая някой се беше наканил да изтегли микробуса на отдела, защото изведнъж мокрия заден двор беше облян от светлината на фарове. Това, което видя там, не се понрави на Болд.

— Излизам навън, за да огледам наоколо — каза той.

— Навън е отвратително — предупреди го техникът от банята.

— Провери ботите й и след това ела при мен — нареди той на Гейнис.

Тя събра длани на прозореца и се взря в задния двор. Познаваше добре Болд.

— Веднага — подкани я той. Тонът му не търпеше възражения.

— Разбрано — отговори тя.

— Гадно. — Гейнис придърпа качулката на якето от Гор-Текс^[3] върху главата си.

Болд направи същото с яката на своята зелена мушама и включи фенерчето, което беше заел от един полицай. Фенерчето беше от онези, които се захранваха с шест батерии — мощно и достатъчно тежко, за да смаже нечий череп, което беше и допълнителното му предназначение. Приведени, двамата с Гейнис поеха към прясно отъпканото място в задния двор. Вървяха един след друг, като избягваха пътеката, която водеше от гаража до задната врата на къщата.

— Сигурно тук се е нахвърлил върху нея — предположи Гейнис, като коленичи.

— Струва ми се възможно — каза Болд. — Но няма следи от влачене.

— По обувките й има кал. Техникът ги опакова. По черното кожено яке, най-вероятно нейно, имаше частичен отпечатък от обувка върху гърдите. В джобовете открихме връзка ключове и дистанционно управление за врата на гараж. — И добави, изпреварвайки нареждането му: — Разбира се, ще ги накарам да свалят отпечатъка от обувката.

Гейнис разрови с пръст една кална издатина, покрита с трева.

— Съвсем прясна е.

Болд коленичи до нея и освети отъпканото място с фенерчето. Тревата изглеждаше като набрано върху паркет килимче. Той изтръгна снопче от нея и го сложи в торбичка за веществени доказателства, която щеше да изпрати за сравнение в лабораторията. Болд живееше за подобна работа — тя беше смисълът на живота му. Суматохата пред къщата се засили. Бяха пристигнали още журналисти, което означаваше още по-голям натиск.

— Сякаш виждам как Санчес неочаквано се натъква на него — каза Гейнис, — изненадва го, следва борба и той я поваля.

Зад тях прозвуча гласът на Дафни:

— В началото за него това е въпрос на оцеляване: да я накара да млъкне и да се измъкне оттук. Но следва промяна. В него надига глава нещо примитивно. Животинско. Вече става дума за надмощие, за това, че тя се съпротивлява, а той трябва да я надвие. Открива, че това го възбужда. Иска нещо повече от това просто да я покори. Иска да я притежава.

— И смяташ, че това е взломна кражба? — попита Болд, като впери поглед в нея през дъжда и я освети с фенерчето.

Дори в дъжда Дафни изглеждаше добре.

— Помогни ми — каза тя.

— Връзки от обувки на двете китки. Също като при Кармайкъл, тринадесетгодишното момиче, което беше изнасилено.

— Но не на глезените — допълни Гейнис.

— Не на глезените — съгласи се Болд.

Тази информация беше необходима на Дафни. Ситуацията приличаше на картина пъзел, която тримата играчи се опитваха да подредят.

— Искаш да кажеш, че взломната кражба е трябвало да ни заблуди? — попита Дафни.

— Имаме престъпление с два начина на действие — каза Болд. — Крадец. Изнасилвач. Но нито един не пасва добре. Защо?

— Става дума или за извратен крадец, или за алчен изнасилвач — заяви Гейнис.

Тя подръпна качулката си. По бузата й се плъзна капка вода и падна от брадичката й. Като знаеше много добре какво ще бъде следващото му разпореждане, тя попита:

— Искаш ли хората от отдела да претърсят двора?

— Все трябва да започнем отнякъде — съгласи се Болд.

— Лиан Кармайкъл е била изнасилена — каза Дафни. — Все още няма медицински доказателства, че същото е станало със Санчес.

— И ако не е била, ще се сблъскаш с две несъответствия — подхвърли Болд.

— Не искам несъответствия. Искам заподозрян. Искам да решим този случай, преди да е излязъл извън контрол — с необичайна нервност заяви Дафни. Тя не беше свикнала да води разследване от такова значение. Разбира се, грипът беше виновен за това.

Болд насочи фенерчето към гаража.

— Паркирала е в гаража и е тръгнала към задната врата. Или е налетяла на този тип…

— Или той е бил там и я е чакал — прекъсна го Дафни.

— Искам пред вратата на стаята й да бъде поставена охрана — каза той.

— Ел Ти… Прав си, но кого ще хванем да го направи? — ядно попита Гейнис. Синият грип беше повалил четири от всеки пет полицаи от Управлението.

— Обади се на болничната охрана. Да я преместят в самостоятелна стая далеч от стълбите. Ще поискаме посетителите да се регистрират в сестринската стая. Ако този тип разбере, че е нападнал жена полицай, може да реши, че не му трябват свидетели. Същото се отнася и ако е бил приятелят й. Искам да бъде охранявана.

— Разбрано.

В този момент Болд почувства тежестта на разследването — някакво шесто чувство за черна дупка или случай, който щеше да се проточи. По погледа на Дафни разбра, че тя има същото усещане.

— Несъответствия — каза той.

— Да — съгласи се тя. — Не и този случай, а? — умолително добави Дафни.

— Докато се върнем, всеки от нас ще има по още шест случая върху бюрото си — напомни й той.

— И точно тогава телефоните ни ще започнат да звънят и от диспечерската ще ни тръснат по още няколко — обади се Гейнис.

— Трябва да престанат с тези болнични — каза Болд.

— На куково лято, Ел Ти. Здравата са се окопали.

— Без Санчес — каза Дафни — оставаме шестнадесет следователи детективи, или по-горни чинове.

Болд усети как започва да му се повдига. Изнасилено тринадесетгодишно момиче. Парализирана полицейска служителка. Вилнеещ взломаджия. Хората сигурно щяха да изпаднат в паника. Откритите линии с номера 911 на Комуникационния център щяха да прегреят от фалшиви обаждания за забелязани извършители на престъпления. На всичко отгоре от седемнадесет, детективите вече бяха станали шестнадесет.

— Пресата ще ни вдигне на балон заради този случай — промълви Гейнис. — Той налива вода в тяхната мелница.

— Да — съгласи се Болд, — така е и в никакъв случай не бива да го допуснем.

Той беше дошъл тук с надеждата да открие доказателства. Може би трябваше да започне от несъответствията. Макар че и те не му предлагаха кой знае колко.

Дафни продължаваше да се ядосва за грипа.

— Става дума за колега полицай! Сега всички трябва да се върнат на работа! Време е да стегнем редиците.

— Не вярвам да го направят! — почти едновременно заявиха Болд и Гейнис.