Ридли Пиърсън
Клопка (21)

Двадесета глава

Болд се обади по клетъчния телефон на Фил Шосвиц у дома му. Бившият шеф на Болд имаше такива връзки в Управлението, каквито бяха връзките на Джон ла Моя в частния сектор. Ла Моя можеше да се сдобие с всякаква и цялата необходима информация за даден заподозрян или свидетел, било то финансова, данъчна, застрахователна или медицинска. Той разполагаше с „дълбоки гърла“ — източници в организации и компании — които биха могли да накарат правителствените агенти да се изчервят от срам. Шосвиц си беше създал подобни връзки в Управлението, които по ирония на съдбата в по-голямата си част се дължаха на дългогодишната му работа в служба на Организацията. Той имаше начини да провери кога един слух почива на твърди факти. Шосвиц беше запознат с всички клюки в гаража на Управлението, както и с графика на светските ангажименти на началника — точно това, от което Болд се нуждаеше.

Шосвиц веднага позна гласа на Болд.

— Очаквах, че вече си започнал да въртиш телефони.

— Задвижил съм нещата. Знаеш ли нещо за състоянието на Шок и Филип?

— Чух, че и двамата ще отърват кожата, макар че Шок може да остане сляп с едното око. Десетина дни Филип няма да може да върже две думи на кръст, но ще се върне на работа. — Шосвиц вече разполагаше с пълни медицински данни за двамата и разбираше, че Болд първо иска да узнае това.

— Искам да разбера — предпазливо каза Болд — дали са им възложили вътрешно разследване в резултат на грипа. Подхвърлиха ми, че може да са следили един от колегите в онзи бар.

— Мога да поразпитам, но никой няма да потвърди информацията, Лу. Особено пък ако наистина става дума за вътрешно разследване.

— Точно липсата на потвърждение ще ни каже това, което искаме да узнаем.

— Не е задължително.

— Бях тръгнал по грешен път, Фил. Имам предвид ченге срещу ченге. Мислех си, че искат да ни сплашат, за да намалее броят на работещите и да се засили ефекта от грипа. Е, разбира се, може би и по някоя тухла през прозореца. Някой ядосан за заплатата си новобранец, който не идва на работа и пие твърде много. Но нападения? Санчес? Шок и Филип? — Той млъкна. — Бихме ли си причинили един на друг подобно нещо заради политиката на Организацията, Фил?

— Не подценявай това, което може да направи един отчаян човек — предупреди го Шосвиц.

— След шест месеца стачка, може би. Но след седмица? Как ти звучи това? И извършени така, че да приличат на нападения с цел грабеж. Направо като по учебник.

— Какво предлагаш?

— Имам нужда от малко помощ — продължи да упорства Болд. — Става дума за две ченгета от Нравствения, които очевидно са следили един сержант от Хранилището. Защо?

— Ще поразпитам — съгласи се Шосвиц. — Но ако са работили по вътрешни разследвания, оттам в най-добрия случай ще ни кажат, че няма такова нещо. Просто ще действаме по непотвърдени подозрения, това е.

— Имам друг източник, когото смятам да попитам — каза му Болд. — Санчес може би ще успее да запълни част от празнините в информацията ни.

— Мислех, че тя е в кома — изненада се Шосвиц.

— Всички мислят така — потвърди Болд. — Засега това е единственото предимство, с което разполагам.

 

 

Беше твърде късно, за да посети Санчес в болницата. Сигурно й бяха дали лекарствата и тя вече спеше дълбоко. Но не беше късно да сграбчи няколко клона и здраво да пораздруса дървото. Който и да беше извършил нападенията, трябваше да изчисти кръвта от дрехите си, възможно беше дори да е получил рани от отбраняващите се лейтенанти.

Болд се обади на Гейнис и Матюс и им съобщи за нападенията, както и за предупреждението на Шосвиц за изненадващата проверка на здравните инспектори. Нареди им да се хващат за телефоните и да започнат да се обаждат на хората от отдела. Гейнис прие задачата, без да се оплаква, като истински боец.

Дафни, както винаги, се досети за истинските намерения на Болд: да разпита Рон Чапмън в дома му. Тя категорично отказа да му позволи да отиде при него сам и му каза, че за всеки случай ще донесе със себе си електрошокова палка. Болд знаеше, че няма смисъл да спори с нея, а и не искаше да признае, че ще се радва на компанията й.

Болд я взе от плаващия й дом и двамата потеглиха заедно към Чапмън, като по пътя се подготвиха за предстоящия разговор.

 

 

— Щом идвате двамата по това време, значи не става дума за обикновено гости — каза Чапмън, докато затваряше вратата след тях. Той не направи никакъв опит да ги задържи навън.

Може би, помисли си Болд, не иска да се храни сам.

— Не е ли малко късно за вечеря, Рон?

Чапмън живееше в малък апартамент, от който се виждаше част от Пил Хил. Телевизорът беше включен, а на сгъваемата масичка пред единствения стол Лей-Зи-Бой^[1] в стаята беше поставена чиния с претоплена в микровълновата печка замразена храна. Жена му беше починала преди няколко години и валмата прах и мръсните прозорци говореха, че Чапмън се беше затворил в себе си и не обръща внимание на околната обстановка.

На Болд стаята се стори тъжна и потискаща, отрупана с твърде много снимки на покойната съпруга. Някои хора живееха само със спомени. Той изведнъж видя Чапмън в нова светлина и му се стори странно, че мнението му за човека, когото познаваше от години, може да се промени само с едно надзъртане в дома му. Ако в този апартамент някога беше царяла радост, сега тя почиваше в урната, където се намираше прахът на съпругата на сержанта.

Чапмън не им предложи да седнат, сигурно защото единствените два стола се намираха до малка масичка, която отделяше кухненския бокс, а другаде нямаше къде да се настанят.

— Не е ли малко късно за гости, лейтенант? Какви времена доживяхме.

— Чу ли за Шок и Филип?

— Руди Шок?

— Били са нападнати тази вечер — спокойно каза Дафни.

— Недалеч от „Петел и Бик“ — допълни Болд.

Рон Чапмън, който приличаше на ирландски булдог, имаше петнадесет-двадесет килограма в излишък. Не беше лесно отпуснатата му плът да остане съвсем неподвижна. После изведнъж той отново се нахвърли на вечерята си като куче на кокал.

— Ти си бил в „Петел и Бик“ тази вечер, Рони. Защо? — попита Болд.

— Какво, не може ли човек да си купи едно питие? — възропта Чапмън, зает с вечерята в малката пластмасова чиния. — Откога се задават въпроси и за това?

— Какво общо имаш с Шок и Филип?

Чапмън вдигна поглед, разгорещен като претоплената си вечеря.

— Кой казва, че имам нещо общо с тях?

— Защо да си играем на криеница? — попита Болд. — Да ни би да си загазил нещо? Кажи ми, ако греша.

— Грешиш.

— Докажи ми! — заяви Болд.

— Искам да вечерям.

— Страхуваш ли се от тях? — намеси се и Дафни.

Чапмън настръхна.

— Не говоря за Шок и Филип — поясни Дафни. — Говоря за онези, които са ги пребили. Страхуваш ли се от тези хора?

Чапмън седеше, забил поглед в чинията си.

— Чух, че са ги нападнали. Уличен грабеж. Защо да се страхувам? Просто не им е провървяло и толкоз!

— Не е нужно човек непременно да размахва бейзболна бухалка, за да бъде обвинен в нападение. Тук има заговор. Умисъл. Помисли за това — каза тя.

— След отдел „Наркотици“ работата в Хранилището със сигурност предлага най-много изкушения. Затова ви подбират много внимателно. Което не значи, че от време на време не им се поддавате. По тези рафтове има страшно много скъпи неща.

— По тях има пари — каза Чапмън. — Скъпоценни камъни. Оръжия. И доколкото знам, всичко си е все още там, лейтенант. Иди и провери.

— Отишъл си в бара да търсиш някого. Двама полицейски служители, които са те следвали, са били нападнати. Ами ако ти кажа, че са работили по случай, който е бил поверен на Санчес точно преди да я нападнат?

Дафни се обърна към Болд, ядосана, че не й беше казал за това.

Чапмън продължаваше да седи, забил поглед в чинията си.

— Може и да греша. Може и да си правел услуга на Шок или Филип. Носил ли си записващо устройство? Може би е трябвало да се свържеш с някого?

— Нищо подобно! — разгорещено възрази сержантът със застинала във въздуха вилица.

Дафни пое инициативата от Болд.

— Знаеш, че фабриката за слухове е жестока — каза тя.

— Не можете да постъпите така с мен! Да ме обявите за доносник на „Вътрешни разследвания“. — Той премисли казаното и се изчерви. — Това не е шега работа, лейтенант. Особено в ситуация като сегашната.

— Хайде да те извадим от уравнението, Рон. Това ти предлагам. Да вземем Шок и Филип — те явно са били по работа в „Петел и Бик“, защото той не е техният любим бар, нито пък твоят, Рон. — Той изчака Чапмън да се замисли над казаното. — Значи са следили някого. Кого, питам аз. Кого, според теб, са търсили двамата там?

— Разбирам за какво питаш — каза Чапмън. — Но си поел по грешен път.

— Е, ами помогни ми да тръгна по верния тогава.

— Отбих се да пийна едно, това е всичко.

— Ами Шок и Филип? Също ли са се отбили за по едно?

— Не съм говорил с тях. Не знаех, че са там.

— Сержант — спокойно каза Дафни, — ти остана на работа въпреки Синия грип. Малцина проявиха подобна… смелост. Ако не беше останал, в Хранилището щяха да изпратят друг човек, който никога не се е занимавал с подобно нещо. Но ти остана. Човек може да си помисли, че пазиш Хранилището от чужди очи. А сега тези нападения… Санчес, Шок и Филип. Дори в задния двор на лейтенант Болд се е появил някакъв неканен гост. Говориш за грешки? Точно това е било грешка. Знаеш каква е репутацията на лейтенанта като следовател. Мислиш ли, че той ще остави нещата така… четири брутални нападения?

— Вие двамата си вършете работата. Сами открийте онова, което търсите — заяви Чапмън. — А мен не ме замесвайте в тези неща.

Болд се наведе напред.

— Значи наистина има нещо, Рон? Нещо, в което не искаш да те замесваме?

— Поел си по грешен път.

— Е, ами… помогни ми… да тръгна… по верния — бавно повтори Болд.

— Вечерята ми изстива.

— Можеш да ни убедиш, че грешим. Кажи ни, че Шок и Филип са вършили мръсната работа. Кажи ни, че са те проследили в бара. С какви сведения разполагат те срещу теб? С какви сведения разполагаш ти срещу тях?

— Искам да си тръгнете веднага — каза сержантът.

Дафни пристъпи по-близо до Чапмън. Болд се възхищаваше на техниката й.

— Той работи в Хранилището, Лу. Сигурно има хора, които му дължат услуги. — Тя се обърна към сержанта. — Е, значи смяташ за правилно да прикриваш някого, така ли?

— Нищо подобно! — изкрещя Чапмън. — А сега си тръгвайте!

 

 

Двадесет минути по-късно Болд спря шевролета в края на кея, който водеше към плаващия дом на Матюс в Лейк Юниън и изпрати Дафни до вратата. Нямаше намерение и тя да попадне в списъка на нападнатите.

— Е, значи знаем, че Чапмън е замесен в нещо — каза психоложката.

— Да, така е.

— Но не в какво и до каква степен.

— Не.

— Какво ще правим сега?

— Аз ще се върна при Джон, за да ми докладва докъде е стигнал. Ти започвай да въртиш телефоните. Трябва да спасим колкото се може повече хора, преди да е почнала сечта.

— Ще се обадиш ли, ако Джон е открил нещо?

— Телефонът ти ще дава заето — каза той — от всички тези разговори, които ще провеждаш.

— Лу…

За миг близостта между двамата му се стори толкова всепоглъщаща, че трябваше да си напомни за рискования полет на Икар близо до слънцето, или че и най-верният съпруг е подвластен на законите за земното привличане. Те се спряха пред вратата и за момент Болд изпита неловкото усещане, че може да се целунат; после се обърна и си тръгна.

 

 

Джон ла Моя живееше близо до брега на езерото в огромен апартамент на третия етаж на сграда, която преди тринадесет години беше използвана за лаборатория за наркотици. Тогава районът беше контролиран от престъпни банди. Лабораторията бе разбита при полицейска акция, в която участваше и един току-що постъпил в Управлението млад полицай, силно впечатлен от гледката, която след приключването на акцията се разкри пред очите му от другата страна на боядисаните стъкла на прозорците. Ла Моя не беше забравил тази гледка, нито пък района, заради многобройните повиквания по радиостанцията, с които го бяха изпращали там — при безредици, войни между уличните банди, убийства с нож. Той купи апартамента евтино доста преди облагородяването на квартала, възстанови интериора, постави алармена система и изстърга боята от прозорците, така че сега през тях се откриваше изглед към кейовете и ресторантите за туристи по Аляскън Уей, както и към величествените синьо-зелени води на Елиът Бей и заснежените върхове на Олимпикс^[2]. Рядко се случваше редови полицай като Ла Моя да празнува намаляване на данъка върху прираста на капитала, но когато Конгресът гласува двадесетпроцентно намаление на допълнителната такса, Джон ла Моя организира бирен купон за петдесет от най-близките си приятели — повечето от тях жени.

Болд влезе вътре и Ла Моя пусна резето, което властно изтрака зад гърба му.

— Исках да се върнем към онова, което си видял в бара — каза Болд, след като му разказа за посещението при Чапмън, — преди да си легнеш, докато спомените ти са още пресни.

— Боиш се, че паметта ще ми изневери? Звучи ми като нещо, което по-скоро би казала Матюс — отговори Ла Моя.

— Нима? — попита Болд, смутен, дори разтревожен от забележката. — Откакто избухна грипа — опита се да се оправдае той — сме заедно по двадесет и четири часа в денонощието. Знаеш как е.

— Просто се занасям, сержант — ухили се Ла Моя.

— Добре, а сега нека да поговорим кой е бил тази вечер в „Петел и Бик“ — предложи Болд.

— Сержант, това е кръчма. Там сигурно имаше стотина души. Всичките полицаи. Какво очакваш, да ти изрецитирам списъка на личния състав ли?

— Имаше ли някой от Хранилището в бара? — прекъсна го Болд.

— От Хранилището?

— Чапмън се е появил там по някое време, но когато подхвърлих, че това не е любимата му кръчма, започна да нервничи. Двамата с Дафни смятаме, че може да сме сгрешили. Ами ако Шок и Филип са били замесени в нещо, за което Рон Чапмън е разбрал?

— Нещо, свързано с Хранилището? — каза Ла Моя, който веднага схвана накъде бие Болд. — Предполагам, че може и така да е станало. Ами Мария и вероятната й връзка с „Вътрешни разследвания“?

— Този въпрос ще го оставим за сутринта — отговори Болд. — Тази вечер искам да се занимаем с нападенията, докато следите са все още горещи.

Ла Моя затвори очи.

В началото, когато Болд беше започнал да работи с него, сержантът беше голобрад кресльо, схватлив, но малко по-самонадеян отколкото трябва. Сега по лицето му личаха следите от десетте години изтощителна работа в полицията и въпреки че устата все още издаваше ненадминатата му самоувереност, очите говореха за по-практичен, обръгнал мъж.

— Това, което си спомням — Ла Моя още по-силно стисна очи, — във връзка с Хранилището, е, че Пендъграс и някои от тамошните момчета доста се бяха разгорещили заради състезанието — квалификационна гонка от НАСКАР^[3], защото се опитвах да чуя нещо за онова извънредно спиране в бокса, а пък не можах — толкова силно викаха. В момента се опитвам да си спомня, но Чапмън сигурно се е появил някъде тогава. Може би съм погледнал и съм го видял, или нещо такова, нали разбираш? Доядя ме, че Чапмън продължава да ходи на работа и си помислих, че той ще си отнесе боя и че не мога да позволя това да стане и колко гадно щеше да бъде за всички там. После си помислих, че е глупаво от страна на Чапмън да цъфне в „Бика“. Нали разбираш? После започнах да се чудя дали и на него не са хвърлили някоя тухла като на теб, защото ти не си единствен, разбираш ли, и той сигурно е дошъл ядосан и готов да се разправя, или нещо подобно, от което желанието ми да му помогна взе да се изпарява. Искам да кажа, ако някой е толкова глупав, че да нахълта ей тъй, направо в онзи бар, сигурно заслужава да му скъсат задника от бой. А онова спиране в бокса беше заради някакъв проблем с връзката. Екипът беше загубил връзка с пилота, а никой не искаше пилотът да остане без връзка в последната третина на състезанието…

— Джон…

— … което значи, че съм чул обяснението, сержант. Схващаш ли? Чул съм коментаторът да обяснява причината за спирането в бокса. Което значи, че Чък Пендъграс и неговата тайфа или са млъкнали, или са се омели, или са отишли едновременно да пикаят, което на практика е невъзможно, защото в мъжкия кенеф има само един писоар и едно гърне, а тези, дето викаха и се горещяха, бяха най-малко трима-четирима. Имам чувството, че Пендъграс се чупи веднага щом Чапмън влезе в бара — повтори той. — А искам да ти кажа, че той и дружките му само няколко минути преди това нямаха никакво намерение да си тръгват.

— Когато влезе Чапмън или когато се появиха Шок и Филип? — попита Болд.

— Тук вече ме хвана натясно. Може би след около минута.

— Но Чапмън не е говорил с Пендъграс?

— Не мога да ти кажа. Може би Пендъграс е млъкнал, когато е видял Чапмън, също както и на мен ми се наби в очите. Появата на Чапмън изненада доста хора, сержант.

— И кога си е тръгнал Пендъграс?

— Нямам представа.

— Може би са успели да поговорят — предположи Болд. — Или пък са установили визуален контакт.

— Но ние изобщо не сме сигурни, че Чапмън е дошъл да търси Пендъграс — напомни му Ла Моя.

— Не сме — съгласи се Болд. — Но можем да го попитаме.

— Да, можем — отговори Ла Моя, като си взе якето от облегалката на стола.

— Чък нямаше ли момче на десетина години?

— Танер — отговори както винаги добре осведоменият Ла Моя. — Защо се интересуваш?

— А, нищо — отговори Болд, но си помисли, че десет години беше съвсем подходяща възраст за участие в Малката лига и алуминиеви бейзболни бухалки.

 

 

Преди Ла Моя да почука на врата на сивата къща, той каза на Болд:

— Никак не ми харесва тази работа. Ченге срещу ченге. Дори не ми се иска да мисля за това, още по-малко пък да се окаже вярно.

— Не сме сигурни, че става дума за такова нещо — отговори Болд. — При Санчес може да е било взломна кражба, която се е изродила в побой. Възможно е нейният случай да няма нищо общо с Шок и Филип. Вероятно между тях няма никаква връзка.

— Тогава какво, по дяволите, правим тук, сержант?

— Ще ти кажа какво… Скуката може да подтикне хората към какви ли не странни неща.

Ла Моя подръпна ръкава на якето си от еленова кожа.

— Гаден дъжд.

— От колко време ти разправям, че това яке не е за Сиатъл.

— Нали от еленова кожа правят гюдерии, сержант. Дъждът не му пречи.

— Но якето все пак пропуска — забеляза Болд.

— Е, не може хем вълкът да е сит, хем агнето цяло.

Вратата отвори самият Пендъграс. Лицето му беше обрасло с тридневна брада, която беше започнала да се заплита. Косата му беше мокра, а очите зачервени.

— Хич не ми трябвате! — Той се отдръпна с намерение да затръшне вратата под носа им.

Ла Моя пъхна върха на каубойския си ботуш в процепа.

— Виждал съм, че така правят по филмите — каза той и се ухили на Пендъграс с усмивка, достойна за реклама на „Пепсодент“.

— Двама детективи са били пребити тази вечер — каза Болд.

— Ами?

— Помислихме си, че ще искаш да ни кажеш какво ти е известно — добави Ла Моя. — Защо не ни поканиш вътре?

— Тц. — Пендъграс изгледа сержанта. — Ти откога се върна на работа?

— Откакто натовариха Шок и Филип на линейка — отговори Ла Моя. — Да си чувал някога за лоялност към значката?

— Имам нужда от помощ — каза Болд, който подозираше, че Пендъграс си е осигурил алиби.

— Да не искате да кажете, че съм заподозрян за това нападение?

— Заподозрян? — Ла Моя погледна към Болд, сякаш това изобщо не му беше минало през ума. — Мислехме, че си свидетел — обясни той. — И двамата бяхме в „Бик и Петел“ тази вечер.

— Само че Ла Моя не е видял кой знае колко — намеси се Болд. — Но си спомни, че и ти си бил там.

— Ще си спомни, я — каза Пендъграс, като изгледа предпазливо детектива. — Я си махни крака от вратата ми.

— Може би си видял нещо… някого — каза Болд, — без да знаеш, че това е важно.

— В „Бика“ беше тъпкано тази вечер, лейтенант.

— Рон Чапмън е бил там.

— Така ли?

— Станало е долу-горе по времето, когато си тръгнал — подхвърли Ла Моя.

— Мислим, че са използвали бейзболна бухалка или тръба — добави Болд, като погледна Пендъграс право в очите.

— А може да е било и палка — каза Ла Моя, като напомни на Пендъграс, че не изключва в нападението да са замесени полицаи.

— Имаш ли нещо против да влезем и да си поговорим? — попита Болд, докато по врата му се стичаше ручейче от дъждовна вода.

— Аз съм в болнични, лейтенант. Казвам го в случай, че си забравил. Не мисля, че моментът е подходящ.

— Името ти изобщо няма да бъде споменато.

— Дори и така да е… Аз съм пас.

— Трябват ни само пет минути, за да разберем какво си видял или не си видял в онзи бар — заяви Ла Моя недоволно. — Става ли? Знаеш процедурата.

— Вярно, знам я. Мога да ти премажа крака с вратата, ако предпочиташ — добави той.

Ла Моя не помръдна.

Пендъграс изглеждаше доста пиян. А всички знаеха, че има лошо пиянство. Болд не желаеше посещението им да се изроди в кавга. Пияни ченгета като Пендъграс търсеха всякакъв повод да се сбият, а Ла Моя неизменно се оказваше в центъра на такива схватки.

— Не си чак толкова болен, щом си отишъл в „Петел и Бик“ — напомни му Болд.

— Ходих там с лечебна цел.

— Чък? — извика женски глас от къщата и привлече вниманието на Пендъграс. — Кой е, скъпи?

— Ти беше там — каза Ла Моя — по времето, което ни интересува. Тръгна си в момента, когато Чапмън се появи — една-две минути преди да влязат Шок и Филип. А не искаш да ни помогнеш, Чък. Така ли е? Даваш ли си сметка как ще изглежда това? Че не искаш да говориш. При положение, че си бил там по това време. Добре, нищо не си видял. Но може би си чул нещо? Като например някоя глава да се пука или някой да крещи от болка.

Болд искаше да се възползва от пиянството на Пендъграс, което го правеше уязвим, да не му даде възможност да изтрезнее и да започне да обмисля отговорите си.

— Искаме това да стане тази вечер. Сега! — натърти той. — Знаеш какво става, когато някой свидетел не иска да говори или ни бави. Пребитите са наши колеги, Чък. Искаме да разкрием извършителя.

— Преди сутрешните новини, бас държа. Преди данъкоплатците да натиснат градската управа да смаже стачката.

— Политика? — изпъшка Болд. — Мислиш, че си играем на политика?

— Момчета, правете каквото искате. Но това тук няма да стане. В никакъв случай.

— Слушай, пострадаха двама наши братя — повтори Ла Моя, — и това, че не искаш да говориш, не е хубаво, както и да го погледнеш. Няма значение какво ти е мнението за Шок и Филип. Просто не е хубаво.

— Чък? — отново извика жената. Тя се появи иззад ъгъла и озадачена приближи до вратата. Беше дребна и невзрачна, с разрошена коса. — Чък, вали. Тези хора стоят вън на дъжда. Джон ла Моя, нали? — обърна се тя към сержанта. Явно всяка жена, свързана по някакъв начин с Управлението, познаваше Ла Моя по лице.

— И лейтенант Болд — каза Ла Моя, като протегна ръка.

— Чък? — притеснена се обърна тя към съпруга си. — Те стоят вън на дъжда.

— Не, те си тръгват — каза Пендъграс, като погледа Болд в очите.

Болд реши да опита с жената. Трябваше му само минута, за да разбере какъв беше звукът, който се разнасяше в къщата.

— Странно време сте избрали за пране.

Явно тонът на забележката му не й се понрави.

— Чък се връща в къщи вмирисан на цигарен дим и дрехите му моментално влизат в пералнята, а той влиза в банята. Едно от малкото правила у дома, които аз успях да наложа.

Когато жената отвори вратата още малко, Болд зърна снимка на две деца, окачена на стената.

— Госпожо Пендъграс, има ли вашият син бейзболна бухалка?

— Че кой няма? — попита Пендъграс.

Той се размърда, готов да затвори вратата, без да го е грижа за крака на Ла Моя. В този момент Болд видя стълбището, което водеше към втория етаж на къщата. Върху едно от стъпалата имаше чифт маратонки „Найк“. Той се зачуди, дали страничната емблема не беше скъсана в единия край. Болд беше видял подобна емблема на „Найк“ на сантиметри пред очите си, докато лежеше по лице на алеята за коли пред дома си.

Пендъграс бутна с лакът съпругата си, изрита ботуша на Ла Моя от прага и затръшна врата.

Докато вървяха обратно към колата, Болд каза:

— Започвам да си мисля, че ако бяхме претърсили килера в дома му или шкафчето му в Управлението, или пък багажника на колата му, може би щяхме да намерим бейзболна бухалка или балаклава^[4]. И тогава нещата щяха да започнат лека-полека да се изясняват.

— Патладжан ли? Какво пък е това? — озадачен попита Ла Моя. — Да не би балаклава да е някой от онези гръцки сладкиши?

— Той е в бригадата на Кришевски. Нали така? — каза Болд, без да обръща внимание на невежеството на сержанта.

— Правилно.

— Е, може би това е всичко, което ни трябва да знаем.

Приведени, двамата се втурнаха в проливния дъжд към паркираната кола, като Ла Моя не спираше да се оплаква гръмко и да обяснява колко държи на якето си от еленова кожа.