Ридли Пиърсън
Клопка (17)

Шестнадесета глава

Болд не хареса обстановката по улиците. Промяната, настъпила след началото на грипа, веднага се забелязваше: по-малко пешеходци, пълен хаос пред светофарите, всеобщо безпокойство. Хората вървяха по-бързо и по-целеустремено, застояваха се по-малко по уличните ъгли. Полицаите, ако имаше такива, бяха твърде малобройни. Не се виждаха патрулни коли. Въпреки новия стадион, посещаемостта на срещите на „Маринърс“ през изминалата седмица беше спаднала с четиридесет процента.

Управата на Бенаройа Хол^[1] беше наела частна охранителна фирма, която да осигури патрули из района, за да могат почитателите на симфоничната музика спокойно да се добират до колите си след концертите. Жителите на Сиатъл се страхуваха, и то съвсем основателно — за шест дни броят на престъпленията по улиците на града беше нараснал няколко пъти. Сиатъл беше затънал в проблемите, типични за всеки голям град, които досега беше успявал да избягва.

Болд следваше потока от коли по посока на Куин Ан, изпълнен с очакване. Санчес не се беше опитала да го насочи към някой от приятелите си — беше сигурен в това. Ключовете го бяха довели до устройството за дистанционно управление. То беше свързано с Брукс-Гилман, случаят на взломна кражба, която тя беше разследвала, преди да я нападнат. Или поне така разсъждаваше той. Беше сигурен в това. Най-малкото, почти сигурен. Достатъчно, за да убеди Дафни да поемат към Куин Ан.

 

 

Къщата на Брукс-Гилман имаше изглед към Пъджет Саунд и към центъра на града. Преди да поеме по пътеката към входната врата, Болд застана на улицата и изпробва устройството за дистанционно управление върху вратата на гаража.

Вратата започна да се вдига нагоре.

Дафни възкликна радостно.

— Понякога — каза тя, — подобни неща наистина ме объркват.

— Разсъждавахме глупаво — заяви Болд.

— Дали? — попита тя.

— Във всеки един от случаите потърпевшите са твърдели, че вратите на ограбените къщи са били заключени. Дори полицаите, пристигнали първи на местопрестъплението, са посочили това в протоколите.

— И ние предполагахме — продължи тя мисълта му, — че вратите са били отворени с щанги, и когато собствениците са разбрали за кражбите, са се паникьосали и са ги заключили. А всъщност не е било така. Защото тези от нас, които заключват вратата от гаража към къщата си, се броят на пръсти.

Той кимна, натисна бутона на дистанционното управление и вратата спря да се вдига.

— Санчес е разбрала това. Напипала е единственото слабо място в схемата и е тръгнала по тази следа.

— Но все пак е нужно дистанционно управление за вратата на гаража. И какво? Може би този тип ги краде от визьорите на колите по автомивките и паркингите?

Вратата на гаража отново започна да се вдига, но този път Болд не беше натиснал бутона на устройството. Той погледна първо към ръката си, а после към къщата и посочи силуета на жената, която беше застанала в дъното на гаража.

— Може би тя ще успее да отговори на този въпрос — каза той.

 

 

Хелън Брукс-Гилман. С тире. Майка, чието дете беше израснало с Интернет. Сигурно фамилиите на всички семейства в квартала бяха с тире, помисли си Болд. Той подаде дистанционното управление на жената, като й обясни, че детектив Санчес е постъпила в болница и че Дафни е поела случаите на взломни кражби. Тя го пое, предпазлива, докато Дафни не й показа значката си, а Болд фотокопие на служебната си карта.

— Нямате ли значка? — попита тя.

— Калъфът със значката ми беше… откраднат. Дълго е за обясняване — отговори Болд, като се изкушаваше да издърпа ризата си и да й покаже синините по тялото си.

Дафни посочи устройството и попита:

— Ваше ли е това дистанционно управление?

Жената ги покани вътре.

— Дълго е за обясняване — отговори тя, като нарочно подражаваше на Болд.

Интериорът беше издържан в пастелни цветове и чам. Програмистите и финансовите директори изкупуваха дъските от външната облицовка на домове, строени през тридесетте години, и хвърляха цели състояния да ги превърнат в паркет, корнизи и дограма. Болд знаеше това от личен опит. Двамата с Лиз бяха направили същото с къщата си преди петнадесет години за една трета от цената и втора ипотека, която все още изплащаха.

— В протокола, съставен от първия полицейски служител, пристигнал на местопрестъплението, пише, че липсват следи от насилствено проникване в дома ви — каза Болд, като едва успяваше да сдържа нетърпението си. Вече имаше теория за това и му трябваше потвърждение.

Хелън Брукс-Гилман беше облечена с дрехи на РИИ и Нордстром^[2]. Косата й, с подвити навътре краища, беше подстригана на черта над раменете. На ръката си носеше малък „Ролекс“. Беше обута с кожени яхтсменски обувки, въпреки че Болд се съмняваше дали може да управлява яхта.

— Кафе?

Болд отказа. В момента кафето му действаше като киселина.

— Имаше ли врати, случайно оставени отключени?

— Не. Странно. Същото попитаха и хората от застрахователната компания. Всички врати имат пружинни резета, които държим винаги спуснати. Понякога това може да причини неудобство. Например, тръгнеш да изхвърляш боклука, а вратата на кухнята се затваря след теб и после ти трябва ключ, за да влезеш.

— А вратата на гаража, през която се влиза в къщата? — попита Болд.

Хелън Брукс-Гилман доби озадачен вид.

— Не. Никога не я заключваме. Но вратата на гаража е… — Тя млъкна внезапно, осъзнала значението на въпроса му. — Затова вашата колежка поиска да й дадем резервното дистанционно управление.

— Да, аз също мисля така.

— Дали сте на детектив Санчес дистанционното управление за вратата на гаража? — попита Дафни.

Брукс-Гилман потвърди това с кимване.

— Резервното. Тя го поиска.

Болд попита може ли да огледа гаража и тя ги въведе в кухнята. Хладилникът беше „Съб-Зироу“, а готварската печка — „Вайкинг“. Той отвори вратата към гаража, препълнен с градински инструменти и спортно оборудване, подредени около сив миниван — луксозен модел с кожена тапицерия и прозорци с електрическо управление. Двамата с Лиз бяха разглеждали същия модел, но не можеха да си позволят четирите хиляди долара за всички екстри.

— В протокола е записано, че от спалнята са откраднати телевизор, портативна видеокамера и един компютър, нали така?

— Компютърът на сина ни.

Болд извади бялата пластмасова препаска от джоба си и попита:

— Да сте намерили такива препаски след кражбата?

Тя го погледна малко изненадано.

— Да. В спалнята. Това беше главната причина, за да се обадя в полицията.

— И сте попаднали на детектив Санчес — подхвърли Дафни.

— Операторът записа името ми, а после ми се обади детектив Санчес.

— След което е дошла в дома ви? — попита Болд.

— Стачката беше започнала — отговори Хелън Брукс-Гилман. — Тя ми обясни, че обикновено не се занимава с кражби.

— Взломни кражби — поправи я той. — И не е стачка, колегите просто отсъстват по болест.

Дафни го погледна укорително и се намеси:

— Бихме желали да отговорите на още няколко въпроса, Хелън. Може би ще ви бъде по-удобно, ако седнете.

Брукс-Гилман ги поведе към кухненската маса. Този път им предложи кафе без кофеин. Те отказаха. Болд и Дафни седнаха срещу нея, така че да могат да наблюдават реакциите й, както и изражението на лицето й.

— Какво стана, след като детектив Санчес ви се обади? — продължи Дафни.

— Ами дойде тук, както вече казах. Дадох й това нещо, което бях намерила.

— Имате пред вид бялата пластмасова препаска? — прекъсна я Дафни.

— Да, точно така.

— И тя огледа къщата? — попита Болд.

— От горе до долу. Много внимателно. Точно това ми хареса у нея. Отнасяше се сериозно към работата си. Другият полицай — онзи, който дойде, след като се обадих на 911 — просто гледаше да попълни формуляра.

— А гаража? — попита той.

— Да, огледа и гаража.

— И после? — попита Дафни.

— Помоли да й дам дистанционното управление. Не обясни защо, а да си призная, и аз не я попитах. За мен това беше достатъчно.

Сега беше ред на Болд.

— Тя ви е задала и някои други въпроси. Като например дали някой и кой точно е ремонтирал скоро електроуредите в дома ви. Дали са ви носили пица по поръчка. Неща от този род.

— Дали са ви се обаждали по телефона — добави Дафни, — и най-вече дали някой е затварял, след като сте вдигали слушалката.

— Аз самата няколко пъти затварях — каза тя. — Представете си, рекламни кампании за набиране на клиенти по телефона точно на обяд! Съпругът ми обикновено говори с тях — не ме питайте защо! — но аз никога не го правя. Това ми се струва толкова нахално!

— А какво ще кажете за ремонтите… Пералня… хладилник… някакви доставки? — продължи да я разпитва Болд.

— Тя ме попита за това — отговори жената. — Единственото, което мога да ви кажа, е това, което казах и на нея — нямам представа как този тип е избрал да окраде точно нас, но не е станало по нито един от тези начини. Нямаше доставки. Нямаше странни телефонни обаждания — освен обичайните рекламни кампании по телефона.

— Дали сте й дистанционното управление — подхвана Дафни. — Каза ли, че ще ви го върне?

— Каза, че до един-два дни ще го върне. Да.

— Техническия отдел — подхвърли Болд на Дафни, която кимна. Подозираше, че това е било следващото място, където е отишла Санчес. Поне той щеше да отиде там.

— Боя се, че пак ще се наложи да ни го дадете — извини се Дафни на жената.