Ридли Пиърсън
Клопка (6)

Пета глава

Кати Кавамото не обърна внимание на ниския, басов тътен, който беше станал толкова обичаен звук, че можеше да бъде от какво ли не — от минаващ камион до отварянето или затварянето на вратата на някой гараж. Затова тя не се притесни. В кабинета, който се намираше в мазето на дома й, беше необичайно топло и тя не се чувстваше добре. Преди минута беше чула телефона да звъни, но по навик остави телефонния секретар да отговори, вместо да прекъсва работата си. Тънките й пръсти танцуваха по клавиатурата на компютъра. Преводът вече вървеше без всякакво усилие. Когато екранът за миг потъмня, тя видя отражението си в „неотразяващото“ стъкло: смолисточерна коса и бадемови очи с изпънати кожни гънки, които веднага издаваха японския й произход. В този момент се появи следващата страница с текст и Кати Кавамото отново се залови за работа. Понякога превеждаше учебници или технически документи, но най-много обичаше да превежда американски и канадски любовни романи. След няколко месеца те щяха да се появят в токийското метро в ръцете на жени, зачетени в тях, докато отиваха или се връщаха от работа. От време на време разказите за пламенна любов увличаха и самата нея.

Басовият тътен спря и после отново започна. Този път Кати прекъсна работата си. Изведнъж й се стори, че звукът идва някъде отблизо. Може би не беше само заради топлината в мазето, може би нервите й не издържаха. Но пък от друга страна къщата, в която живееше под наем, винаги беше пълна със странни звуци, особено когато сестра й си беше у дома.

Стюардеса в Аляска Еър, Кира се прибираше и излизаше по всяко време на денонощието, а понякога отсъстваше с дни. Кати нито разбираше, нито се опитваше да следи нейния непредсказуем график.

Отгоре се разнесе шум от стъпки…

Отначало Кати просто погледна нагоре към напречните греди на пода и се зачуди какво ли беше забравила Кира този път — тя беше излязла от къщи преди няколко минути забързана нанякъде и само извика надолу към мазето, че ще вземе колата, ако Кати няма нищо против. Не беше изчакала отговора й. Пак закъсняваше.

Кати преведе следващото изречение — „Необузданата й страст търсеше отдушник.“ — преди ново проскърцване по пода над нея да привлече вниманието й. Лампичката на телефона показваше, че някой говори по него. Кати почувства как я залива вълна от облекчение. Значи наистина беше сестра й. Явно се беше върнала, за да се обади на някого. Кати отново седна пред компютъра. Но не можа да се съсредоточи. Нещо не беше наред.

Тя не можеше да си намери място, сякаш в нея тлееше някакъв огън.

Пръстите й се спряха над клавишите, а очите й се взряха в лампичката на телефона, която продължаваше да свети. Когато отново чу стъпките, от ляво надясно, точно над главата й, в стомаха й сякаш заседна някаква буца. Телефонът в кухнята беше с кабел, а не с безжична слушалка. Как можеше някой да говори от него и в същото време да се движи из стаята?

Стълбите показваха както посоката на движение, така и факта, че човекът горе беше по-тежък както от нея, така и от сестра й. Обикновено те не вдигаха шум.

Помисли си да се обади, просто да извика „Кой е там?“, но се изплаши, че ще се издаде и неканеният гост ще разбере, че си е у дома. Сега вече беше започнала да си мисли, че в къщата може да има неканен гост. Сети се за репортажа в късните новини снощи и се разтрепери. Някаква полицейска служителка била нападната в дома си. Полицейска служителка!

Тя вдигна слушалката на телефона, за да подслуша разговора, но никой не говореше. Чуваше се само прекъсваната от съскащи звуци тишина на отворена линия, зловеща и страховита.

— Ало? — прошепна тя.

Никой не отговори.

Кати Кавамото надви страха си. Тя тихо започна да се изкачва по стълбите от мазето. Чу как неканеният посетител се спуска по стълбите точно над нея. Стъпките бяха необичайно колебливи, предпазливи и единственият извод, до който стигна, беше, че някой упорито се стараеше да не вдига шум.

Тя продължи да се изкачва и се озова в кухнята, като първо погледна към телефона, за да види дали случайно не беше оставен отворен. Слушалката си беше на мястото и страхът й нарасна. В този момент видя, че чантичката на сестра й не виси окачена на обичайното си място — на облегалката на кухненския стол. Кира не беше вкъщи.

Кати усети някаква тежест в гърдите си. Тя отчаяно искаше да обяви присъствието си, но спомена за полицейската служителка в новините я възпираше. Нямаше намерение да се издаде сама. От друга страна й беше трудно да мисли за себе си като за жертва. Имената на други хора се появяваха в новините. Животът на други хора свършваше нелепо. Това не можеше да се случи с нея.

— Хей? — най-сетне тихо подвикна тя, неспособно повече да се сдържа. — Кира?

Щом се обади, шумът горе спря. Въпреки всичко Кати пое към стълбището, решение, за което по-късно напразно щеше да търси логично обяснение.

Тя стигна до горната площадка, тласкана от нахлулия в кръвта й адреналин. Погледна към коридора, а след това обратно към стълбите. Почувства се притисната до стената и в същото време оголена отвсякъде. Стълбите изведнъж й се видяха така невероятно дълги.

Не се чуваше никакъв звук. Обхвана я паника. Искаше й се да побегне, но остана на място, замръзнала от страх. Нападнатата полицейска служителка, за която бяха съобщили в новините, живеела сама в квартал на сравнително заможни семейства. Ами ако нападателят действаше по един и същи начин?

Отвори уста да извика, но не успя да издаде никакъв звук. Страхът вече беше сковал гърдите й.

Тя така и не разбра откъде се появи неканеният гост. Той сякаш изникна пред нея — тъмна размазана сянка, която се движеше с невероятна скорост. Кати почувства болезнен удар в центъра на гърдите, точно където беше онази тежест. Тя полетя във въздуха, размахала ръце и крака, надолу към стълбите, падна по гръб и започна да се премята. Главата й се удряше в дървените стъпала, сякаш някой я налагаше с бухалка. Болката беше нетърпима. Обгърна я гъста мъгла и разбра, че ще изгуби съзнание. В този миг се стовари тежко на площадката. Същата тъмна сянка прелетя над нея. Кати усети топлина между краката си и разбра, че се е напикала.

Болката все така продължаваше да пронизва тялото й. Страхът безмилостно я беше сграбчил в лапите си. Студена непрогледна тъмнина, лишена от светлина и звук.

Моля те, Господи, не! — беше последната мисъл на Кати Кавамото, преди да изгуби съзнание.