Ридли Пиърсън
Клопка (24)

Двадесет и трета глава

Поредната взломна кражба. Болд се обади на местопрестъплението — домът на Бръмуел — по клетъчния телефон и пое натам с превишена скорост — нещо, което не му се беше случвало досега. Фил Шосвиц се беше свързал с него, докато пътуваше към Джеймърсънови за закуска. Разследването беше поверено на неговия отдел „Взломни кражби“ в небивалия хаос, настъпил сутринта, когато деветстотин от хиляда и стоте „заболели“ от Синия грип полицейски служители „неочаквано“ се бяха върнали на работа. Фоайето на Обществена безопасност беше задръстено от представители на медиите и приличаше на зоологическа градина.

Потърпевшият — собственикът на къщата — очакваше тяхното пристигане. Радиото непрекъснато повтаряше „водещата новина“ за неуспеха на стачката заради твърдата позиция на новия началник. Носеха се какви ли не слухове и клюки.

Без да пита дали домът на жертвата има гараж, Болд нареди веднага да му намерят дистанционното управление на вратата.

Хората от отдела все още не бяха пристигнали. На зазоряване беше преваляло, после беше пекнало слънце, а сега отново валеше — времето, също като Болд, не можеше да реши какво да прави. Тъй като нямаше нападение, отначало не бяха възложили разследването на детектив. Това, че бяха уведомили Шосвиц, се дължеше единствено на зоркия поглед на някой от дежурните служители в диспечерския отдел. По време на грипа броят на взломните кражби се беше увеличил рекордно, в резултат на което те правеха все по-малко впечатление на дежурните и нямаше да бъде никак чудно, ако изобщо бяха пропуснали да докладват за Антъни Бръмуел.

Болд нарочно препречи късата алея с кавалиъра. Отново беше пекнало слънце. Надяваше се то да се задържи. Не искаше техниците от Научнотехническия отдел да паркират микробуса си на алеята, както бяха направили на местопрестъплението в къщата на Санчес. Опазването на едно местопрестъпление представляваше едва ли не свещена задача за всеки детектив.

— Собственикът е в колата — каза патрулният полицай, — ако искате да…

— По-късно — прекъсна го Болд, като пое дистанционното управление от мъжа. — Искам да вземете показанията му, полицай… Малъри. Не го прекъсвайте. Просто го оставете да говори. Разполагате с десетина минути.

— Да, сър.

— Ако се появят репортери, дръжте ги настрана от него. Разбрахте ли?

— Тъй вярно.

— Хората от отдела също да чакат отвън. Ако някой влезе, докато аз и капитанът сме вътре, веднага ще му намажем ските. Това се отнася и за вас, полицай Малъри. Ако ви трябвам, пратете ми съобщение по пейджъра. Дежурните в диспечерския отдел знаят номера.

Леко пребледнял, полицаят кимна и се отдалечи. В този момент пристигна Шосвиц. Болд натисна бутона на дистанционното управление и вратата на гаража започна да се повдига нагоре и напред, като му заприлича на входа на гробница. Болд подаде на Шосвиц чифт ръкавици от латекс.

— Готов ли си, капитане?

Шосвиц енергично започна да разтрива лакътя си. Болд прие това като потвърждение.

Гаражът на Бръмуел беше пълен, макар и не претъпкан, със сгъваеми градински мебели и ръждясали градински инструменти, окачени на пирони по стените. Болд и Шосвиц си проправиха път и лейтенантът отново натисна бутона на дистанционното управление. Врата бавно започна да се затваря.

— Защо толкова те интересува гаража? — попита Шосвиц.

— Оттук влиза крадецът — отговори Болд. — Къщи с пружинни резета, Фил. Отне ни доста време, докато разберем, че това е общото между тях. Нашият човек клонира дистанционните управления на гаражните врати, като сигурно се навърта наблизо и прихваща честотите. Помолих един човек да поразпита тук-там за име, но не ми се обади, затова подозирам, че сме ударили на камък.

— Моите хора не бяха ли се сетили за това нещо? — леко притеснен попита Шосвиц.

— Аз също не се сетих, Фил. Заслугата е изцяло на Санчес.

Двамата влязоха в кухнята.

— Според мен — започна да размишлява на глас Болд — най-големият риск, който крадецът поема, е, че посред бял ден влиза на заден ход с микробуса си в гаража на жертвата и после затваря вратата. Успее ли да направи това незабелязано, може спокойно да си върши работата. Сигурно носи със себе си скенер за полицейските честоти. Ако аз съм на неговото място, ще го пъхна в джоба си и ще си сложа слушалка в ухото. Чуя ли, че докладват за този адрес, веднага изчезвам. Иначе, влезе ли вътре, ще стои, докато си свърши работата.

Шосвиц последва Болд през кухнята и двамата се озоваха в дневната, където няколко празни места по лавиците показваха къде са се намирали откраднатите предмети. Върху една масичка имаше декодер за кабелни телевизионни програми, а до него видеокасетофон. Недокоснати.

— И моите момчета не са се сетили за това? — огорчен повтори капитанът.

— Няма значение — каза Болд.

— Но за мен има.

— Разпита ли за някаква връзка с „Вътрешни разследвания“?

— Веднага щом пристигнах на работа. Но мисля, че ще ми…

— Знам — прекъсна го Болд.

Болд беше посрещнал завърналия се на работа Ла Моя, като тръсна на бюрото му копия от протоколите за всичките единадесет взломни кражби и му нареди да разпита познатите си в частния сектор за евентуална застрахователна измама.

Застанал в дневната на Бръмуел, той си записа какви предмети липсват.

— Чисто изпипано — каза Шосвиц. — Определено не става дума за някой закъсал за дрога наркоман.

Забележката наведе Болд на една мисъл и той коленичи и започна да оглежда пространството зад шкафа, на който е бил поставен телевизорът.

Шосвиц покорно последва примера му и също коленичи на килима. След миг той попита глуповато:

— Какво точно търсим, Лу?

Болд се протегна, като провря ръката си между шкафа и стената. Когато напипа предмета, мислите му се насочиха към Пендъграс и Чапмън. Къде се вписваха те в целия случай? Можеше ли някога да докаже връзката между двамата полицаи и нападенията?

— Това! — каза той, обзет от внезапна радост. Между пръстите на ръкавицата, която беше надянал, се белееше пластмасова кабелна препаска.