Ридли Пиърсън
Клопка (46)

Четиридесет и пета глава

Застанал пред Хранилището на Управлението, Болд се обърна към сержант Рон Чапмън и каза:

— Рони, станало е някакво объркване с едно от конфискуваните оръжия.

Той подаде на сержанта документи от Управлението, в които фигурираше инвентарният номер на карабината, с която беше стреляно по него.

— Така ли? — отговори Чапмън. — Какво объркване?

— Просто трябва да го погледна, това е всичко — каза Болд.

— Е, това мога да направя.

Докато Чапмън проверяваше в компютъра, Болд започна да разгръща страниците на дневника, като се опитваше да направи това, което Райърдън беше отказал.

— Искаш ли да ти помогна? — попита Чапмън.

— Търся посещения от Шок и Филип. Попитах Райърдън — добави той. — Не съм сигурен дали му е останало време да провери.

— Там някъде са — сухо отвърна Чапмън. — Идваха тук.

— След нападението над Санчес или преди това? — попита Болд, като продължи да разлиства страниците, като търсеше съответната дата.

— Не мога да ти кажа.

Болд намери записите за четирите посещения на Санчес и продължи да търси напред. На следващата страница откри подписите на Шок и Филип. И тук, както в случая със Санчес, не бяха записани номера на случаи.

— Не са посочили номера на случая — промърмори той. После вдигна глава и видя, че Чапмън го наблюдава. Нещо в очите му го смути, въпреки че сержантът продължаваше да мълчи. — Рони?

— Долу в склада е — каза той. — Карабината. Искаш ли да я видиш?

Технически погледнато Хранилището се състоеше от две отделни, строго охранявани помещения, намиращи се на подземните етажи на Обществена безопасност. В „Костницата“, разположена над мазето, се съхраняваха всички физически доказателства по случаите, които в момента се разследваха или предстоеше да влязат в съда през следващата календарна година. Охранявана и ръководена от въоръжен полицейски служител, чийто чин никога не беше по-малък от сержант, заедно с персонал от двама или трима цивилни полицаи на смяна, „Костницата“ беше отворена двадесет и четири часа в денонощието. Преди няколко години отдел „Наркотици“ — „Дроги“, както го наричаха полицаите — беше успял по административен път да издейства отделянето на химическите доказателства, конфискувани при арестите, от пистолетите, ножовете, магнитите и щангите, с които обикновено беше препълнено Хранилището. Доказателствата на „Дрогите“ се намираха под ключ в един склад на четвъртия етаж, в помещенията на самия отдел, през няколко врати от отдел „Взломни кражби“.

Второто помещение на Хранилището — „Складът“ — заемаше половината от най-долния етаж, на същото ниво, където беше подземният гараж на Управлението. „Складът“ се намираше зад широка врата от масивна стомана с дебелина десет сантиметра, с комбинация от една шифрована и две секретни ключалки и система за алармена сигнализация, която трябваше да се изключи от „Костницата“ — един етаж по-горе — не повече от пет минути преди влизането на който и да е вътре. Всичко това се налагаше не само защото в склада се съхраняваха оръжията и боеприпасите, които не можеха да се поберат в „Костницата“, но и защото тук се намираше по-тежката артилерия, която от време на време изземаха при различни полицейски акции.

Винаги, когато влизаше в склада, Болд го побиваха студени тръпки заради неговата големина и това, което се намираше вътре. Сградата на Обществена безопасност заемаше цял градски квартал и половината от нейното мазе представляваше едно огромно помещение. Първото чувство, което Болд изпитваше — независимо колко пъти беше идвал тук — беше страхопочитание. Помещението беше претъпкано със стоманени етажерки, които се издигаха от пода до тавана и слабо осветено от голи крушки, монтирани на тавана.

Чапмън четеше от тефтера си, докато се провираше край редиците от рафтове, отрупани с надлежно етикирани всевъзможни предмети, повечето от които оръжия — от швейцарски армейски ножчета до мачете, от пистолети самоделки до огнехвъргачки. Настолни лампи. Градински маркучи. Ръкавици с най-различна големина и вид. Помещението миришеше на мухъл въпреки непрестанното бучене на постоянно включените климатици за отстраняване на влагата.

Чапмън подхвърли нещо за броя на успешните пробези на Кен Грифи Джуниър. Болд едва го чу. В стомаха му сякаш беше заседнала някаква буца. Мислите му едва смогваха да се догонват. Санчес беше посетила Хранилището и след това се беше озовала в болницата. Същото се беше случило с Шок и Филип. Болд се беше обадил на Райърдън предишната вечер и едва не го бяха убили. Беше си помислил, че това е дело на Флек, но не беше така. И каква беше ролята на Чапмън в цялата тази история?

Сержантът издърпа една стълба на колелца в прохода и се качи до шестия рафт. Той шумно се порови няколко секунди, слезе от стълбата и се върна до края на етажерката, където провери номера и буквата на редицата.

Движенията на Чапмън бяха мудни — той беше прекарал твърде много години в полицията, защо трябваше да се старае заради чуждите тревоги? Или това, или се опитваше да прикрие собственото си безпокойство.

Чапмън отново се качи на стълбата. Той се порови из рафта и подаде на Болд карабина с окачен на нея етикет.

За миг Болд изпита облекчение, защото се беше страхувал, че карабината изобщо нямаше да бъде тук — че е била изнесена от Хранилището и използвана при опита за убийството му. Той помириса цевта — не беше използвана скоро. След това отдалечи малко карабината от себе си, докато Чапмън слизаше по стълбата. Сърцето му щеше да се пръсне. Той посегна към етикета. Цифрите не съвпадаха. Болд отново ги провери.

— Нещо не е наред ли? — попита Чапмън, усетил смущението на Болд.

— Това не е същата пушка — отговори Болд. — Дори моделът не е същият.

Думите му отекнаха в помещението.

Рон Чапмън погледна към него и каза:

— Майка му стара! Загазихме!

 

 

Болд се обади на Дафни и Боби Гейнис, че ще ги чака на Градинската тераса на Олимпийския хотел „Фор Сийзънс“. Когато пристигнаха, той вече беше поръчал три чая и чиния кифлички със стафиди. Въпреки че не беше редовен посетител, Болд се отбиваше тук да изпие по един чай следобед всеки път щом сметнеше, че може да си го позволи — обикновено когато получаваше заплатата.

Изборът на мястото не успя да заблуди нито Гейнис, нито Матюс. Те пристигнаха заедно, като бяха изминали пеш разстоянието от Управлението до хотела.

— Е, Ел Ти — попита Гейнис, като се настани на стола срещу Болд и остави другата половина от канапето за Дафни, — какво е това важно нещо, за което не можем да говорим в службата?

— Толкова ли съм прозрачен?

— Не и с тази предпазна жилетка, която си облякъл — каза Дафни.

Болд беше едър мъж. Предпазната жилетка му стоеше по-добре, отколкото на повечето му колеги. Беше си купил риза с два размера по-голяма от обичайното, която да прикрива жилетката. Всичко това беше станало по настояване на Лиз — неговата отстъпка в спора им, за да може да се върне на работа.

— Обещах на Лиз, че ще я нося — обясни той.

Дафни Матюс пребледня.

— Мисля, че ни дължиш обяснение.

Той им описа последните си осемнадесет часа — опитът да го убият, посещението при Лофгрийн и подменената карабина в хранилището.

Дафни посегна да стисне ръката му, но се спря и придърпа маслото към чинията си. Дафни не обичаше масло, затова Гейнис я изгледа учудено.

— Някой е стрелял по теб? — изпъшка тя.

— Един изстрел — уточни спокойно Болд. — При това не беше за предупреждение.

Гейнис погледна към кифличката в чинията пред себе си.

— Жалко — каза тя, — апетитът ми отиде по дяволите.

— Имам теория, която искам да споделя с вас — каза им той.

Дафни изглеждаше като замръзнала на канапето до него. Гейнис го прекъсна.

— Флек е открил къщурката ти?

Болд се обърна към нея и отговори:

— Лиз също се досети за това. Флек няма как да разбере къде живеем. Очевидно ще трябва да го поставя на едно от последните места в списъка. — Той ги остави за момент да помислят над казаното и продължи: — Някой е подменил карабината.

— Ел Ти, направо ме плашиш.

— Някой е подменил карабината. Това не е оръжието, конфискувано при престрелката, в която е ранен Уилямсън. Санчес е ходила четири пъти в Хранилището непосредствено преди да я нападнат. Шок и Филип са ходили два пъти. Ами ако това е случаят на „Вътрешни разследвания“, за който никой не иска да говори?

— Мили боже! — смотолеви Гейнис.

— Грипът! — прошепна Дафни, която го познаваше много по-добре от останалите.

Той успя да се усмихне. Радваше се на отношенията между тях тримата.

— Да предположим, че няколко „избраници“ са били предупредени, че стачката е неизбежна, че преговорите са се провалили. Да предположим, че това е станало много преди ние, останалите, изобщо да разберем, че се готви отмяна на заплащането за извънреден труд. Редовите служители — каза той. — Спират заплатите. Хората започват да вземат пари назаем. След известно време никой вече не дава заеми и семействата започват да гладуват. Ами ако няколко от нашите момчета са решили, че имат нужда от гаранции, от застрахователна полица?

— Задигат оръжие от Хранилището и го продават на черния пазар — предположи Гейнис.

— Но там е имало карабина — възрази Дафни. — Само че друга марка. Какво, може би хората от Хранилището са сгрешили? С тази система на отчетност?

— Правилно — потвърди Болд. — Точно това, което очакват да си помислим — човешка грешка. И най-вероятно проверката на „Вътрешни разследвания“ е била по този повод.

— Рон Чапмън никога не би допуснал това. Никога! — възрази Гейнис.

— Може би не — съгласи се Болд, — но той е подозирал нещо или е открил нещо, което го е навело на тази мисъл. Казвам ви, той беше не по-малко изненадан от мен, че карабината не отговаряше на описа на етикета.

— Тогава кой? — попита Гейнис.

— Спомняш ли си какво каза Уонг? — попита той Гейнис.

— Спомняш ли си какво промърмори няколко пъти? „Ченгета и пушкала“, каза той. Каза го поне два пъти. Тогава нещо ме жегна, не самите думи — в края на краищата този тип е търговец на оръжие — а начинът, по който го каза: сякаш беше отвратен или нещо подобно. „Ченгета и пушкала“. Един ден ги продават на него. На другия ден идваме ние и си ги искаме обратно.

Дафни схвана накъде водят разсъжденията му.

— Някой се е опитал да те убие с една от тези пушки — мрачно заяви тя. — Да не искаш да кажеш, че Уонг е продал на Флек карабина, която някой от нашите му е доставил на черно?

— Може да е Флек — каза Болд. — Може и да не е той. Колкото по-скоро го заловим, толкова по-добре.

— Имаш ли други врагове? — попита Гейнис.

— Сутринта се помъчих да обясня на едно закрито съвещание, че може би Флек не е нападнал Санчес и че трябва да огледаме собствените си хора.

— Но не можеш да го докажеш — каза Дафни.

— Не мога — съгласи се Болд, — но нещата започват да се връзват.

— Уонг е продал една от карабините от Хранилището на Флек? — каза Гейнис. — Това малко ми прилича на случайно съвпадение.

— Съгласен съм — отговори Болд. — Когато открием Флек, ще установим, че куршумът не е изстрелян от неговата карабина. Но трябва да го заловим. Карабината ни трябва за сравнение, Флек е издънкаджия. Той е просто един крадец побойник. Флек преби Джон и затова ще го приберем. Но това не е единствената причина, заради която трябва на всяка цена да го заловим. Флек може да ни помогне да открием някои от отговорите, независимо дали знае това или не. Предполагам, че сега вече — след като стане известно какво съм открил в Хранилището — на някои хора никак няма да им се иска да го задържим. Няма да им се иска да си отговорим на определени въпроси. Брайс Абът Флек се е превърнал в тяхната изкупителна жертва — добави той.

— Който и да е откраднал тези оръжия — напомни им Гейнис, — трябва да е имал свой човек в Хранилището.

— Кой в Хранилището би могъл да разполага с вътрешна информация, че предстои стачка? — подхвърли Болд.

— Кришевски? — плахо попита Гейнис. — Мили боже! — повтори тя, като посегна към една кифличка, за да залъже нервния си стомах.