Ридли Пиърсън
Клопка (68)

Шестдесет и седма глава

Болд излезе от стаята за разпити в четири часа сутринта, стиснал в ръка празна чаша, в която доскоро имаше чай. Ла Моя все още се намираше в съседната стая, където, също както Болд, го разпитваха колегите му от отдел „Убийства“. Всеки полицейски служител, участвал в престрелка, трябваше да предаде личното си оръжие, след което биваше подлаган на разпит и попълваше купища документи. Щеше да мине цяла седмица, докато нещата се уталожат.

Тя седеше на един от сивите служебни столове, от онези, с черни колелца на краката. Левият й глезен, пристегнат в лонгета, приличаше повече на скиорска обувка. Само Дафни Матюс можеше да изглежда толкова красива в четири часа сутринта.

— Здравей — каза той.

— Нещата се развиха малко по-различно, отколкото си мислеше — заяви тя, като едва успяваше да прикрие гнева си. Никак не й харесваше, когато той поемаше подобни рискове.

— Той клъвна — отговори Болд. — Точно това ни трябваше.

— На каква цена?

— Не твърдя, че всичко мина като по ноти. Като си помисля сега, можех да го направя и по друг начин. Смятах да поискам съдействие от Управлението. Но тези типове имат твърде много връзки. Все някой щеше да ги предупреди, че им готвим клопка и щяхме да останем с празни ръце или да загинем. Затова Джон се скри в багажника и тръгнахме само двамата.

— Изпрати ме в дома на Пендъграс, без да ми кажеш. Защо? Стори ти се твърде рисковано?

— Не. Защото можеше да ме разубедиш. — Той замълча. — Вбесена си, а?

— И още как!

— Те също — каза той, като посочи към стаята за разпити.

— Има защо.

Той въздъхна.

— Аха. Едва се държа на крака. Ще откараш ли „стареца“ до дома му? Прибраха колата ми. Нямам с какво да си ида.

Думите му я накараха да се усмихне леко.

— Старец? — повтори тя.

— Пендъграс ме нарече така.

— Значи си постъпил благородно, като само си го прострелял в коляното.

— Точно така. По-скоро имах късмет — добави той. — Не ме бива в легнало положение.

— Доста те бива в легнало положение — каза тя, като присви устни и му показа, че все още може да се шегува предизвикателно. Целувката беше забравена. Или поне изличена.

Тя потупа чантата си.

Болд не отдаде особено внимание на жеста й.

— Тръгваме ли?

Тя отвори чантата. Вътре се намираше черен правоъгълен предмет. Видеокасета.

— Аз тръгнах към дома на Пендъграс преди хората от НТО, веднага щом Джон ми се обади. Претърсих навсякъде. Обърнах къщата с главата надолу. Но не успях да я намеря.

— Какво е това, тогава?

— Бърни Лофгрийн каза, че му дължиш твоята оригинална плоча на Чет Бейкър^[1], онази с автографа. — Това беше албум от 1957 година, оригинална винилова плоча в идеално състояние, една от най-ценните придобивки в джаз колекцията на Болд. Дреболия, помисли си той. — Бърни каза, че не иска да знае какво има на касетата, и че що се отнася до него, не е намирал никаква касета.

— Неговите хора са я открили.

— Нали знаеш онези книги с подвързия от изкуствена кожа, които не са никакви книги, а кутии за видеокасети, които човек подрежда в библиотеката си. Момчетата му я намерили в спалнята, докато аз претърсвах гаража. Лофгрийн ми я донесе, тъй като аз отговарях за обиска и изземването на веществени доказателства, и трябваше да му кажа… да му кажа какво мисля, че представлява… преди да я включи в описа. Лу, никога не съм правила подобно нещо. — Тя я подаде на Болд.

Той пое касетата. Помисли си за репутацията си. Че това, което държеше, можеше да сложи край на службата му в отдел „Убийства“. Не беше сигурен. После я подаде на Дафни.

— Ще я върнем на Бърни веднага, докато все още има време да я включи в описа — каза й той. — Аз и без това ще му дам този албум… дори само защото е бил готов да постъпи така.

Когато Дафни погледна към него, очите й бяха пълни със сълзи. Тя кимна. Точно това беше искала да чуе.

— Ние не сме хора… които биха постъпили по този начин. Освен това, Пендъграс ще спомене за касетата… и ще разберат за нея. Най-доброто, което можем да направим, е да си понесем последствията. В края на краищата, Шийла Хил ще трябва да реши дали отношенията ни ще навредят на нейния отдел, а тя самата неведнъж се е озовавала в подобна конфузна ситуация. Не е нужно да навлизам в подробности. Хил ще погледне през пръсти на това, повярвай ми.

Сълзите започнаха да се стичат по лицето й. Надяваше се, че това са сълзи от радост.

— Позволено ли ми е да кажа, че те обичам? — прошепна тя.

— Не, в никакъв случай — каза той, като протегна ръка и я измъкна от стола, — но в този род отношения има взаимност, тъй че внимавай.

— Да, сър.

— Така е по-добре — каза той, като леко я прегърна през кръста и я поведе към асансьора. Не можеше да слезе по стълбите с тази шина. Щеше да мине доста време, докато отново започнеше да се изкачва и слиза по стълби. — Виж само на какво приличаме. Двама несретници.

— Да — каза тя и се засмя през сълзи, — двама несретници.