Ридли Пиърсън
Клопка (51)

Петдесета глава

Дафни се отпусна на предната седалка на старото елдорадо. Беше останала без дъх — повече от нерви, отколкото от безобразното шофиране на Флек. Разбира се, точно „това“ не беше спирането за бира, което имаше предвид. За миг го зърна сред претъпканите рафтове на минимаркета в бензиностанцията как грабна опаковка от шест бири от хладилника до стената. Само няколко секунди й бяха достатъчни да отвори чантата си и да извади клетъчния телефон. Не отделяше очи от Флек, който вече стоеше пред касата под синкавата светлина на луминесцентна лампа.

Трябваше да сведе поглед, за да се обади. Дафни нервно започна да набира номера на клетъчния телефон на Болд, но сбърка. Изчисти последните три цифри, въведе ги правилно и натисна бутона.

Прозвуча сигналът за заета локална мрежа. Тя затвори и натисна бутона за преизбиране.

Флек държеше в ръката си банкноти. Той отдели една и я подаде на касиерката.

Тишината се проточи няколко секунди. После прозвуча сигнал.

Дафни чу как телефонът звъни.

Отговори! — мислено заповяда тя. Но може би клетъчният телефон на Болд беше изключен по това време на нощта и единственият начин да се свърже с него беше да го потърси на домашния му номер. Гласът на Лиз беше прозвучал доста враждебно, когато беше отговорила на обаждането й по-рано. Каква беше причината? И наистина ли Дафни искаше да узнае?

Отговори на проклетото обаждане!

— Болд — долетя гласът му, тих и слаб поради лошата връзка.

Флек държеше няколко банкноти и дребни монети в ръка. Той бутна летящата стъклена врата и се озова под ситните капки на дъжда, който заваля точно в този момент.

 

 

Преди да й пожелае лека нощ и да се отправи отново към града Болд обясни на Лиз, без да се впуска в подробности затрудненото положение, в което беше изпаднал. Причината беше само една — видеокасетата от Денвър.

— Доста мислих за това — беше й казал той — и не виждам как мога да се откажа.

— Няма да е почтено — съгласи се тя.

Той я обичаше и заради тази нейна способност да поставя нещата по местата им, да държи на морала, а не само да говори от морална гледна точка. Нейната религиозна вяра, разпалена отново по време на борбата й с лимфомата, пламтеше ярко. В моменти на сериозни изпитания Лиз винаги избираше правилното, доброто, дори ако това означаваше явно непреодолими лични предизвикателства. Нейният гняв към него преди време беше „гняв на повърхността“, както тя го наричаше. Щом се изправеха пред подобно предизвикателство, двамата отново се превръщаха в един екип. Лиз му даряваше част от собствената си смелост, при това съвсем безкористно и без съпружески пазарлъци.

— Ти си прословут със своята почтеност, скъпи. Не можеш да избягаш от нея, дори ако наистина ти се иска. А аз не мисля, че ти искаш. Нали?

— Ако действително разполагат с подобно нещо — които и да са те — тогава няма от какво да се плашат. Но те се плашат. Не смеят да го направят сами.

— Ако ти смяташ, че е настъпил моментът да напуснеш тази работа, значи наистина е дошло време — каза тя.

— Това, което възнамеряват да направят… то ще ни причини болка. Голяма болка. Може би трябва да обмислиш всичко внимателно, преди да вземем решение.

— Слушай, не казвам, че напълно ти прощавам за това, което се е случило, но ще го преживея… Ще го преживеем. Ние умеем да оцеляваме — тихо добави тя.

— Решението ще бъде трудно. То не може да бъде взето с лека ръка — предупреди той, макар и повече себе си, отколкото нея.

— Ние не решаваме тези неща. Не ни е дадено да ги решаваме. Ние просто избираме дали да се вслушаме или не.

— Искаш да кажеш, че решението вече е взето? — попита той.

— Казвам, че никога не е имало решение. Въпросът винаги е бил ще се вслушаме ли или не. Ти винаги се вслушваш. Ти си добър човек, Лу. Обичам те заради тези моменти. А за други те ненавиждам — добави тя, като помисли малко.

— Никога не сме преживявали подобен момент, Елизабет. Голяма буря ще се разрази над дома ни.

— Можем да устоим. Или не. Когато се вслушваш, когато правиш това, което е правилно, нещата сами се нареждат. Може би не тази седмица или следващата, може би не тази година или следващата. Може би ще бъдем изправени пред някакви предизвикателства, поотделно или заедно. Кой знае? Но идва време, когато поглеждаш назад и казваш: „Ето защо е станало така“. Казвам ти — винаги става така.

Движението към града беше намаляло през последните няколко часа. Нямаше да може да заспи — това поне му беше ясно. Стори му се, че най-добре ще бъде да се върне в службата и да продължи да проучва случая с нападението над Санчес, докато все още имаше време. Скоро щеше да му се наложи да започне да се защитава.

Клетъчният му телефон иззвъня.

— Болд — отговори той.

Едва когато чу гласа й се сети, че трябваше да се обади на Дафни.

— Лу… Слава богу! — задъхано произнесе тя.

 

 

Флек се затича в дъжда, стиснал здраво опаковката с шестте бири в ръце, за да не клати кутиите.

— Аз съм с него, Лу. Флек! — трескаво зашепна тя. — Проследиха клетъчния му телефон! Задръж така! Не затваряй, дори и да си мислиш, че аз съм затворила.

Флек отвори вратата и бързо се настани зад волана, като остави бирите между тях.

— Гаден дъжд! — каза той.

 

 

— Дафи?! — извика Болд, като чу някакъв мъжки глас около нея. Зад него прозвуча клаксон — неволно беше намалил скоростта до шестдесет и пет километра. Той отново натисна газта.

— Е, един наистина добър човек ме качи и ще ме откара направо до Поулсбоу, за да се срещна с теб, въпреки че не му е по пътя — спокойно каза тя.

— Поулсбоу? Ти си с него!? — невярващо я попита Болд. Почувства, че го обзема гняв. Едва в този момент си спомни съобщението, което Лиз му беше предала — обаждането по телефона, на което беше отказал да отговори. Струваше му се, че всеки път, когато се обърне, все беше виновен за нещо.

— Знам — продължи тя, като се съобразяваше със собствения си замисъл, без да обръща внимание на думите му. — Много мило от негова страна, нали?

— Поулсбоу — отново прошепна Болд по телефона. — Ще ми трябват един-два часа да се добера до там, освен ако не успея да се кача на някой от новинарските хеликоптери. Господи, Дафи!

Управлението вече нямаше собствен хеликоптер, но наемеше от време на време някоя от машините на трите новинарски станции, които разполагаха с хеликоптери.

— Приятели? — каза тя, все още следвайки собствения си сценарий. — Мислех си, че ще бъдем само двамата. Не… не… можеш да доведеш приятелите си щом искаш. С радост ще се запозная с тях. Не, няма нищо. Ще бъде страхотна вечеря. Доведи ги! Сигурна съм… Наистина… Добре… Ще се видим след няколко минути.

Тя не затвори телефона. Болд чуваше двата гласа, но на разстояние. Дафни очевидно се бе престорила, че затваря телефона, но го беше оставила отворен. Болд продължи да кара, притиснал телефона до ухото си.

Приятели? Помисли си той. Тя искаше подкрепление. Възнамеряваше лично да арестува Флек. Разследването на нападението над Санчес беше поверено на нея и тя смяташе да го приключи. Може би в случая полицаят в нея беше взел превес над психолога. Но къде в Поулсбоу? Кога? Как очакваше от Болд да организира цялата акция на километри от нея, от другата страна на Пъджет Саунд, без да я изложи на опасност?

Без да затваря, той продължи да притиска телефона към ухото си, като в същото време се обади по полицейската радиостанцията в колата на дежурния диспечер и помоли спешно да го свържат по телефона с Ла Моя, който се намираше в болницата. Той обясни на сержанта ситуацията, в която беше попаднала Дафни, без да споменава за собствените си неприятности.

— Сетих се, че точно ти — каза му Болд, — би трябвало да знаеш кои са най-добрите бар и ресторант в Поулсбоу. Защото не можах да разбера накъде пътува тя.

— Дай ми пет минути — помоли през стиснати зъби Ла Моя, чиято челюст все още беше обездвижена.

Когато след малко го повикаха по радиостанцията и Болд отговори, Ла Моя каза:

— Либърти Бей Грил. Това е единственото свястно място в града.

 

 

Флек отвори две бири и й подаде едната.

— По-бързо е, отколкото да сядаме някъде — каза той. — И двамата бързаме.

— Да, благодаря — отговори тя, като пое бирата. Не обичаше бира; ако бяха спрели да пийнат нещо, то щеше да бъде червено вино „Пайн Ридж Мерло“ или „Арчъри съмит пино ноар“, нещо много по-различно от тази евтина напитка. За да не го обиди, Дафни с мъка отпи една глътка.

— Разкажете ми за брат си — каза тя. — Какъв беше той?

Широката кола се носеше в нощта по пътя към Лемоло и Поулсбоу. За по-малко от минута Флек преполови своята бира.

В следващите няколко километра свистенето на гумите беше единственият звук. Колкото повече се проточваше мълчанието, толкова по-трудно ставаше. Тя отпи малко бира.

— Беше страхотен — отговори той, сякаш откакто го беше попитала не бяха изминали няколко минути.

— Черната дупка — каза тя. — Има моменти, когато човек не може да мисли. Не може да спи. Не изпитва глад.

Той малко се изненада. Отново надигна кутийката с бира.

— Изпитвали ли сте подобно нещо? — попита Дафни. — Безсъние. Липса на апетит.

— Липса на апетит за храна — каза той и очите му светнаха. — За други неща… не. — Той допи бирата и посегна към друга.

Дафни едва беше успяла да изпие няколко глътки от своята. Тя изигра ролята на домакиня и му отвори кутията.

— Да не сте ченге, а?

Малко бяха въпросите, които можеха да я накарат да замръзне на мястото си, но този беше един от тях. Това продължи не повече от една-две секунди, но на Дафни те се сториха като няколко минути. Тя се разсмя гърлено и Флек направи същото. Двама нервни спътници, които се смееха пресилено срещу предното стъкло. Колите и камионите, които се движеха срещу тях, подминаваха с онова познато, макар и не страховито свистене, което разлюляваше елдорадото като лодка. Флек шофираше с една ръка, леко стиснал волана. Дафни непрестанно следеше пътя с крайчеца на окото си, готова да сграбчи волана.

— Е, добре — каза Флек, след като тя не отговори. — Я ми подайте „Голд“-а. Ей там е. — Той посочи към жабката.

Текила „Куерво Голд“. Празна до половината. Или може би тази вечер беше пълна до половината — Дафни нямаше как да разбере това. Флек отпи две големи глътки от бутилката и предложи и на нея. Тя отказа колкото може по-учтиво. Той затършува в задния си джоб, като се надигна от седалката, за да бръкне по-дълбоко и извади пластмасово флаконче за аспирин, предназначено да побира десет таблетки. Вместо аспирин в него имаше малки капсули — на слабата светлина от арматурното табло тя не успя да различи какви точно са те.

— Няма да си правя труда да ви предлагам — каза той, метна две капсули в устата си и отпи от бирата. После с твърде привичен жест затвори флакончето с една ръка и го пъхна в задния си джоб.

Притежание на наркотици, помисли си тя, разбрала, че вече разполага с обвинение, което щеше да оправдае ареста му.

— Притеснява ли ви това? — попита той.

— Само че шофирате — отговори тя.

Флек се засмя.

— Мисля, че ще се справя.

— По-добре ли ви става? — остро попита тя.

— Хайде да не навлизаме в това, а, мамо? Сеансът свърши, докторе. След десет-петнайсет минути на пациента няма да му пука — добави той.

— Значи разполагаме с десетина минути — подхвърли тя.

— По-скоро пет. Хайде да не приказваме повече. — Той отпи от бирата и закрепи кутията между краката си. — Не забравяйте, аз ви правя услуга, като се отклонявам чак до Поулсбоу. Не злоупотребявайте с добрината ми.

— Просто предложих да ви помогна, това е всичко.

— Така ли? Е, спестете си усилията. — Той забарабани неспокойно с пръсти по кутията, която стискаше между краката си. — Имам си цялата помощ, която ми трябва.

— Това е временна помощ — каза тя, без да се предава.

— Зависи колко редовно прилагате дозата, докторе. Риталин. Прозак. Тъпкали са ме с какво ли не. Започнаха, когато бях единадесетгодишен. Задигнеш един-два тостера — дадат ти хапче. Други започнаха това, не аз — каза той. После погледна към нея и добави: — О… дявол да го вземе… плаша ли ви? Но нали вие искате да говорим, не аз.

— Нарича се „боздуган“ — тихо каза Дафни.

Той малко се изненада от това, че тя знаеше, но бързо се съвзе.

— „Ти… озаряваш живота ми…“ — фалшиво запя той и гръмогласно се засмя, преди да загаси заревото с още бира.

— Това няма да го върне.

— Млъкни! — изрева Флек.

Колата кривна и Дафни усети как започва да й се повдига, а сърцето й заби ускорено. Той наби спирачките, колата занесе и спря край пътя. Край тях профуча пикап с надут клаксон, чийто звук постепенно заглъхна в далечината.

— Дявол да го вземе, туй не е твоя работа! — гневно изкрещя той с подивял поглед. По седалката се посипаха пръски слюнка. — Господи! — Той отново отпи от бирата и я изгледа злобно. — Защо просто не престанеш да ровиш!

Дафни погледна към чантата си. Пистолетът, помисли си тя. Изведнъж я обзе спокойствие. Това беше нейната територия: дивата ярост на съзнание, което губи контрол. Това беше моментът, за който се беше надявала: гневът беше избил навън и беше оставил след себе си празнота, в която тя можеше да се гмурне.

— Ти изпитваш вина за смъртта на брат си — спокойно заяви Дафни. — Обвиняваш себе си. Измъчваш се. — Тя се поколеба.

Той я слушаше, макар и дишащ тежко, с разширени зеници и ускорен пулс, ако съдеше по вената на врата му.

— Знаеш ли, поемайки тази отговорност за друг човек, можеш да си навредиш. Не се самообвинявай за това — продължи тя.

Той изръмжа отвратено, насочи отново вниманието си към пътя и натисна силно газта. Колата пак се понесе по асфалта.

Дафни усети как я завладява спокойствие. Вече беше проникнала в него. И двамата го знаеха.

— Какво знаеш ти за това? — подхвърли той.

— Мислиш ли, че ти си единственият, който изпитва скръб и чувство за вина? Това, през което преминаваш, е процес. Но подходът ти е грешен. Разкажи ми за вината, която изпитваш.

Той помълча малко и каза:

— Подай ми „Голд“-а.

— Не, няма. Не се чувствам спокойна, когато пиеш. — Тя искаше да контролира положението. Ако той приемеше отказа й, значи щеше да се намира точно там, където тя желаеше.

— Тъй ли? — малко неуверено каза Флек. — Е, това си е моята кола. Майната ти! — Той протегна ръка към жабката и Дафни се опита да му попречи. Тя усещаше, че Флек се колебае; той се чудеше дали да излее душата си пред нея.

— Не — каза тя. — Това не е отговорът.

Те се сборичкаха, макар че тя не оказа кой знае каква съпротива. Нямаше желание да го контролира физически и не желаеше да тръгва по този път. Ако той прибегнеше към физическото насилие, единственото, с което можеше да го спре, беше пистолетът.

Той отвори жабката и посегна към бутилката.

— Разкажи ми, Аби. Разкажи ми какво чувстваш.

Силата на навика — скъси разстоянието между себе си и пациента, като установиш близост с него; попитай дали можеш да го наричаш с малкото му име; сприятели се с него, не го подценявай. Но Дафни беше сгрешила — те не се бяха запознали, тя нямаше как да знае името му. Беше допуснала елементарна грешка и в този момент се отвращаваше от себе си.

Щом чу галеното си име, той механично обърна глава към нея, забравил за пътя и колите по него. Дафни продължаваше да гледа през стъклото, но вниманието й беше раздвоено между чантата с пистолета в краката й и убийствената ярост в погледа на шофьора.

Той я гледаше със замъглени очи, докато зашеметено му съзнание смилаше чутото. Флек изглеждаше вцепенен. Объркан.

Всичко стана изведнъж. Той заговори бавно, докато съзнанието му се опитваше да запълни празнините.

— Коя… да ти го начукам… си ти? — Дясната му ръка пусна бутилката, лявата хвана волана и с едно рязко движение пръстите му се сключиха около гърлото й и притиснаха главата й към стъклото на вратата. Флек почти се беше измъкнал от седалката, пръстите му болезнено сграбчиха косата й и той обърна главата й към арматурното табло. Колата започна да криволичи, гумите засвириха.

Тя съзря спасението си, което се търкаляше на дъното на жабката. Но не можеше да стигне до него, не можеше да проговори.

Силата му беше съкрушителна. Тя протегна ръка напред, като се опита да хване предмета с пръсти, но той я беше притиснал на седалката към вратата и тя не успя. Изведнъж Флек подпря волана с коляно, лявата му ръка се спусна надолу, прозорецът на вратата до нея започна да се отваря и главата й се озова навън, под капките на поройния дъжд, който се сипеше в мрака. Той пусна косата й, сграбчи лявата й гърда, стисна я и започна да я мачка, докато тя не изпищя, като се гърчеше от болка. Точно това, което той целеше.

Прозорецът се вдигна автоматично и стъклото се впи във врата й. Дафни започна да се задушава.

— Коя, да ти го начукам, си ти? — изкрещя той.

Стъклото се вдигна още няколко милиметра. След миг щеше да смаже трахеята й. Тя успя само да изпъшка. Пръстите й продължаваха да посягат към жабката.

Флек сигурно почти се беше измъкнал от седалката и управляваше с една ръка, но за да я притиска, беше намалил скоростта. Колата се движеше по-бавно. Той зави и се насочи към банкета.

Най-сетне Дафни почувства меката пластмаса между пръстите си. Тя измъкна малката термочаша, която беше видяла в жабката. Чашата беше синя. Побираше една бирена кутия и не позволяваше на бирата да се стопли. Дафни я обърна, защото не знаеше дали Флек вижда надписа.

Тя я завъртя, разклати я и се опита да привлече вниманието му.

Прозорецът се отвори и той я издърпа вътре. Дафни жадно пое въздух, вдигна ръце към врата си и започна да го разтрива.

Върху чашата с бели букви беше изписана една-единствена дума: „АБИ“.

 

 

Колата беше спряла край пътя. Двигателят работеше на празен ход. Вътре миришеше на изгорели газове, човешка пот и текила. Задъхан, Флек гледаше към нея и се чудеше какво щеше да последва. Лицето и косата на Дафни бяха подгизнали, а ожуленият й врат аленочервен. Предното стъкло беше запотено. Флек се пресегна и внимателно вдигна чашата.

— Купи ми я от един паркинг за камиони — глухо каза той, сякаш между тях не се беше случило нищо. — Бяхме тръгнали нанякъде двамата… Дейвид. Брат ми…

Тя мълчеше. Знаеше, че най-добре щеше да бъде да почака, докато той се успокои. Гърдата й гореше. Пистолетът сякаш я подканваше да го извади, но тя не смееше да помръдне. Погледна бързо надолу и видя, че чантата й се беше прекатурила и дръжката му се виждаше. Тя протегна крак и го постави върху пистолета, за да го прикрие. Вече знаеше какво щеше да направи с нея Флек, ако разбереше коя е тя. Единственото, което й се искаше, беше да се махне от колата, но знаеше, че той няма да я пусне, ако се почувства заплашен, ако сметне, че тя веднага ще хукне към полицията. Една неволна грешка на езика я беше довела до тук и затова тя внимателно подбра думите си. Трябваше да изиграе ролята си както трябва.

Устата й беше пресъхнала. Дафни пое дълбоко дъх и заговори. Думите й прозвучаха дрезгаво.

— Можеше да ме убиеш — каза тя.

Флек се беше унесъл. Адреналинът беше ускорил действието на хапчетата. Той скръцна със зъби толкова силно, че и тя чу — като камък, който стърже по каменна плоча.

— Някъде на изток в Колорадо. Може и в Канзас да е било, толкова шибано равно беше. Когато Дейви я купи, на нея пишеше ТАБИ, но той изчегърта Т-то с джобното си ножче и ми я даде. Каза, че била подарък за рождения ми ден.

— Сега ще сляза от колата — обяви тя. Ролята на ужасена и обидена непозната й се удаваше без всякакво усилие. — Ти ще си продължиш по пътя и ще ме оставиш тук.

Тя се опита да натика с крака си дръжката на пистолета в чантата, но не успя и отново я прикри.

— Не, не, не… — каза той, изведнъж осъзнал сериозността на собственото си положение.

Двигателят продължаваше да работи на празен ход.

— Сбърках — каза тя. — Трябваше да взема такси.

— Малко късно е за това.

— Ти си разстроен от загубата на брат си. Имаш късмет, че съм професионалист и разбирам как се чувстваш. И преди съм виждала мъже в подобно състояние. Ако на мое място беше друга жена, щеше да се оплаче в полицията…

— А ти няма, така ли? — язвително подхвърли той.

— Не, няма. Едва ли ще бъде справедливо. Това само още повече ще влоши психическото ти състояние.

— Нямам никакво „психическо състояние“! — възрази той. — Не съм побъркан!

— Скръбта ти — спокойно отвърна тя. — Имам пред вид скръбта, която изпитваш от загубата на брат си. — Дафни трябваше да се обърне с гръб към него, за да се опита да отвори вратата с ръка, а колата беше от онези, в които щифтът на ключалката едва се подаваше в заключено положение, така че нямаше да й бъде никак лесно. На панела на нейната врата нямаше бутон за автоматично заключване и отключване — имаше само щифт, а Флек го беше блокирал и той не действаше.

— Имаме си проблем — каза той, като потри потното си лице с длан.

— Ще отключа вратата — заяви тя, — и ще сляза от колата. Ти просто трябва да продължиш напред и проблемът се решава.

Той заговори, сякаш повече на себе си, отколкото на нея.

— Работата е там, че ми изглеждаш толкова позната и се опитвам да си спомня откъде. И после идваш и изведнъж направо ме наричаш по име, и аз почвам да си мисля, че ти си ченге, че точно оттам те познавам. Нещо около смъртта на Дейви. А сега разправяш, че на никой няма да кажеш, а туй не е вярно и двамата го знаем. — Той натисна педала на газта. Задните гуми започнаха да хвърлят кал и елдорадото бавно се изкачи на платното, като почти блъсна минаващата кола, която рязко зави, за да избегне удара.

Дафни се обърна и посегна към ключалката, като реши, че ще успее да скочи при тази бавна скорост. Имаше на разположение само няколко секунди…

Тя чу шум от счупено стъкло и в същия миг почувства удара. Обгърна я миризма на евтина текила, от която започна да й се повдига. В един момент се мъчеше да отключи тази проклета врата. В следващия имаше само болка и тъмния, син, всепоглъщащ въртоп на безсъзнанието.