Ридли Пиърсън
Клопка (39)

Тридесет и осма глава

Репутацията на Сиатъл като дъждовна гора беше до голяма степен незаслужена. Вярно, по време на дъждовния сезон, от ноември до март, бурите от северния Пасифик редовно връхлитаха града и го оставяха без слънчев лъч понякога в продължение на седмици. Вярно, през пролетта и есента имаше немалко „предимно слънчеви“ дни, които всъщност бяха „предимно дъждовни“, когато падаха гъсти сиви мъгли, разкъсвани от време на време от великолепни слънчеви лъчи, които можеха почти изцяло да изпарят влагата преди следващата вълна от облаци да надвисне над града. Но въпреки неизменните бури и снимки на чадъри и дъждобрани, които даваха по „Уедър чанъл“, никак не бяха редки и великолепните безоблачни дни с лек бриз и температури около тридесетте. От влагата растителността избуяваше, цветята в градините и парковете разцъфваха, улиците ставаха необичайно чисти, а въздухът беше по-свеж отколкото в който и да е друг град в страната.

Болд и Гейнис бяха привели в изпълнение плана си да заловят Флек, когато пристигне да вземе оптичния мерник за карабината. Небето над Интернационалния квартал беше ясно, въздухът прохладен и чист. Над улиците кръжаха чайки, а писъците им отекваха между сградите. Високият, покрит със сняг връх на Маунт Рение се извисяваше невероятно близо, сякаш беше част от декора за някой холивудски филм. Денят беше от онези, в които, както обичаше да казва Лиз, си струваше Болд „да се чупи от работа“.

— Слушаш ли ме, Ел Ти? — попита седналата на предната седалка Гейнис.

— Какво казваш?

Паркирали необозначения микробус на една пресечка от входа на работилницата на Уонг за ремонт на електронна апаратура, Болд и Гейнис бяха вперили погледи в обекта за наблюдение. Тротоарите и автомобилите бяха пълни с азиатци и всеки бял сред тях веднага се открояваше. По тази причина Болд и Гейнис стояха в микробуса и наблюдаваха иззад тъмните стъкла на прозорците. И въпреки че преди грипа в състава на Управлението имаше доста полицаи и детективи от азиатски произход, заради временните отстранявания от работа и уволненията, извършени от новия началник, техният брой беше намалял драстично. По тази причина в момента в екипа на Болд влизаха само детектив Том „Дули“ Куан — който сега се намираше в работилницата — и трима облечени в цивилни дрехи новобранци, предсрочно повишени в патрулни полицаи, които нямаха кой знае какъв опит. Двадесет и няколко годишният чернокож Дани Линкълн, който играеше ролята на куриер, беше коленичил и се мъчеше да оправи веригата на велосипеда си. Виетнамката Джили Ху, жена на средна възраст, стиснала в ръка клетъчен телефон, стоеше пред работилницата и нервно се оглеждаше наляво-надясно, сякаш чакаше всеки момент да пристигне таксито, което беше поръчала. Четвъртият член на екипа, Ръс Лий, американец от китайски произход, седеше в инвалидна количка, метнал върху краката си одеяло, под което криеше пушка помпа, подчинявайки се на основното правило при всяко сражение — не позволявай на противника огнево превъзходство. Ху и Лий трябваше да действат заедно, а Линкълн и Дули самостоятелно.

Четири патрулни коли, във всяка от които имаше по двама полицаи, бяха разположени в периметър от три пресечки, в случай че възникнеше нужда от подкрепления.

— Казах, че е някак си зловещо без обичайните разговори по радиостанцията — обясни Гейнис.

Болд й напомни, че велосипедистът Дани Линкълн — както повечето куриери има портативен радиопредавател със слушалки. За разлика от техните обаче, неговият му осигуряваше директна връзка с дежурните диспечери в Управлението. Джили Ху имаше клетъчен телефон, а Дули — скрит предавател и приемник. Така че разполагаха с достатъчно надеждна система за връзка.

Полицейската акция за наблюдение на работилницата, откъдето Флек трябваше да вземе оптичния мерник, беше организирана набързо. С наближаването на уречения час Болд все повече се безпокоеше, че ако тя се провали, щяха не само да изгубят заподозрения, но и някой можеше да пострада. Достатъчно беше да си спомни за пребития Ла Моя.

— Как мислиш, какви са шансовете ни? — попита той Гейнис. Тя имаше усет за такива неща.

— Не много големи.

— И на мен така ми се струва — съгласи се Болд.

— Нашите хора са добри. Нямам пред вид тях — поясни тя. — Мисля, че постъпихме умно, като пратихме Дули в склада на работилницата, а не отпред, на щанда. Така е много по-естествено. Иначе Флек може да се усъмни. Може би заради всички тези проклети азиатци, които се размотават по улиците, но имам чувството, че нещо не е наред, разбираш ли? Сякаш ще се издъним с гръм и трясък.

— Да, разбирам — отвърна Болд.

— Което не значи, че непременно ще се издъним.

— Не, в никакъв случай — съгласи се той.

— Може би защото всички ни предупреждават, че Флек е опасен — с тази негова избухливост и сприхав нрав. А може би защото си мисля за Санчес и Джон — и че това копеле пет пари не дава, че носим значки. Нали разбираш? Ти какво ще кажеш?

— Че какво да кажа, това си е стопроцентово незачитане — отговори Болд.

Тя се усмихна на неясното си отражение в стъклото. Болд беше изнервен и й отговаряше механично.

— Стопроцентово си прав.

— Мисля, че можем да отпишем Санчес от сметката му, въпреки че докато не го заловим, няма да знаем със сигурност кой точно е извършителят на нападението върху нея. Затова пък сме сигурни, че той е пребил Ла Моя и ще си плати за това.

Болд разказа на Гейнис как Санчес не е успяла да идентифицира Флек и за това, че и преди не е била сигурна кой е нападателят.

Един голям камион на „Бен енд Джерис“^[1] скри за миг от погледа им витрината на работилницата. Когато отмина, Болд видя, че Лий, Ху и Линкълн бяха заели позиция, което означаваше, че в ситуацията е настъпил обрат.

Клетъчният телефон в ръката на Ху имаше пряка връзка със слушалката в ухото на Гейнис. Тя беше включила в клетъчния си телефон слушалки с микрофон, за да може ръцете й да са свободни. След като прошепна нещо в микрофона, тя се обърна към Болд.

— Току-що в работилницата е влязла бяла жена.

Болд увеличи звука на монтирания в арматурното табло полицейски радиоприемник. Тъй като се намираше в склада на работилницата, снабденият с радиопредавател Дули Куан не можеше да докладва какво става в предното помещение, а Болд отчаяно искаше да разбере това.

Всяко движение на Куан предизвикваше пращене в малкия говорител на приемника.

— Ако увеличиш още малко тази джаджа — подхвърли Гейнис, — ще го чуем как се поти.

— Описание? — попита Болд.

Гейнис повтори въпроса му в микрофона на слушалките си. Като притисна слушалката плътно към ухото си, за да чуе отговора на Куан, тя започна да докладва:

— Жена. Деветнайсет-двайсетгодишна. Бяла. Сто шейсет и пет — сто и седемдесет сантиметра. Изрусена…

— Кортни Самуей — каза Болд. — Флек е я изпратил да му вземе мерника.

Беше наредил да пуснат след Самуей екип за наблюдение, който по-късно сигурно щеше да му докладва за това нейно посещение, макар и с твърде голямо закъснение. Болд се обади по радиото и нареди на екипа да се изнесе от района. Не искаше някой да обърка нещата в този момент.

Съобщиха на Дули Куан самоличността на Самуей и наредиха на останалите да поемат след заподозряната, когато тя си тръгнеше. Джили Ху трябваше да я проследи пеша, а Дани Линкълн с велосипед.

Радиото улови думите на Дули, когато отговори на Уонг. Болд и Гейнис слушаха внимателно. Разговорът беше кратък. Дули изнесе оптичния мерник на Флек в предното помещение на работилницата и микрофонът му улови разговора, който се водеше там.

— Кажи на твоя приятел, че не приемам рекламации. Направих промените, които поиска, и следващия път няма да се разправям с посредник. Така бизнес не правя.

— Както кажеш — отговори жената. — Той просто ме помоли да му взема това нещо. Не знам за какво му е притрябвал микрофон.

— Тя е — каза Болд на Гейнис. Беше познал гласа на момичето. — Сигурно оптичният мерник е сложен в кутия за микрофон.

— Аха — кимна Гейнис. — Гаджето му. Чух я в стаята за разпити. Смяташ ли, че е възможно тя да не знае за мерника?

— Смятам, че той мисли вместо нея, ако това ме питаш.

— Сто и петдесет за промените — долетя от говорителя гласът на Уонг.

— Той ми даде само сто — недоволно отговори Самуей. Не й достигаха петдесет долара.

Болд провери дали лентата в касетката се върти.

— Това означава, че е изпратена тук от мъж — каза той, — а вече знаем за връзката й с Флек. Това ще улесни Делгато при подписването на заповедите за арест.

— Но няма да ни свърши никаква работа, ако не го пипнем — възрази Гейнис.

— Уведоми екипа на улицата, че това е нашият човек — нареди Болд. — И им кажи, че Флек може да я чака някъде наблизо.

След това Болд се обади на дежурния в диспечерската и му продиктува указания за полицаите в патрулните коли. За по-голяма сигурност съобщенията до тях щяха да се изпращат по бордовите им подвижни терминали за данни. Невъзможно беше тези текстови съобщения да бъдат засечени.

Искаше хората от екипа му да бъдат нащрек. Ако Флек се намираше някъде наоколо, сигурно карабината беше у него. Със или без оптичен мерник, тя беше смъртоносно оръжие.

Радиото на Дули предаваше спора между Самуей и Уонг за парите.

— Почакай. Я да видя дали ми е дал само сто — долетя до тях приглушения глас на Самуей.

Болд не искаше Уонг да откаже да й даде мерника. Той имаше нужда от него, защото точно този мерник щеше да го отведе до Флек.

— Виж ти! — възкликна Самуей. — Че те през цялото време са били в мен.

— Следващия път не искам посредници — недоволно заяви Уонг. — Не правя бизнес с посредници.

— Добре де, добре.

Чу се звън на камбанка, който показа, че Самуей е излязла.

Тя се появи на тротоара пред работилницата на Уонг.

— Оттук не прилича на стриптийзьорка — каза Гейнис.

Болд не отговори. Беше вперил поглед в хората си, които се готвеха да я последват. Джили тръгна след нея пеша.

Дани Линкълн оправи веригата, възседна велосипеда и се включи в движението.

Самуей вървеше на запад. Екипът на Болд я следваше. Двамата с Гейнис седяха напрегнато заслушани в радиото.

Линкълн се обади на дежурния в диспечерската, че Самуей се е качила на автобус.

— Накъде пътува? — попита Гейнис. — На изток или на запад?

— Дявол да го вземе! — извика Болд. Един камион за хляб беше паркирал неправилно и препречваше пътя на микробуса.

— „Хляб чудо“ — прочете Гейнис надписа на гърба на камиона. — Трябваше да се сетим по-рано!

 

 

Когато автобусът, на който се беше качила Самуей, се отдели от тротоара и потегли на изток, екипът на Болд бързо пое след него, въпреки че ако ги погледнеше, човек не би забелязал никаква припряност в действията им. Налагаше се да се държат спокойно, в случай че самият Флек наблюдаваше отнякъде.

Болд и Гейнис бяха в микробуса, Лий и Ху ги следваха с форд, а Дани Линкълн енергично въртеше педалите на велосипеда.

Както можеше да се очаква, съвсем като в баснята за заека и костенурката, велосипедът изпревари автомобилите, които бавно се придвижваха напред в оживеното движение. Дани Линкълн следваше неотлъчно автобуса и на всяка пресечка докладваше къде се намира.

Дежурният от диспечерската съобщи, че е пристигнал Фил Шосвиц, който щеше да координира действията на екипите. Шосвиц имаше богат опит в организирането и провеждането на моторизирано наблюдение.

За велосипедиста не беше трудно да следва пътуващия на изток автобус заради честите му спирки. Шосвиц нареди микробусът, фордът и четирите патрулни коли да покрият по-широк периметър, като по този начин осигурят предпазна мрежа.

Шахматната партия беше започнала. Екипът на Болд трябваше да бъде готов да последва Самуей, след като тя слезеше на някоя от автобусните спирки. Същевременно те трябваше да са готови да последват движещия се автобус.

Тази стратегия се оказа печеливша. Кортни Самуей слезе от автобусна линия 7 и се присъедини към останалите чакащи за линия 60 без да разбере, че на четири-пет метра от нея един цивилен полицай наблюдава всяко нейно движение. Самуей проведе кратък разговор от един монетен телефонен автомат на ъгъла, разговор, който не беше засечен, но незабавно щеше да стане причина за разгорещен правен спор. Заместник-прокурорът Лейси Делгато трябваше да се пребори със съда, за да получи достъп до списъка с обаждания от този автомат — ситуация, в която на нейна страна бяха съществуващите в това отношение правни прецеденти, макар че съдът, който следваше либерална политика на защита на правото на гражданите на поверителност, щеше да се противопостави на искането й. Болд беше абсолютно уверен, че Самуей се беше обадила на Флек, който най-вероятно използваше клетъчен телефон в другия край на улицата, в другия край на града или в другия край на страната. Нямаше как да разбере, докато не му предоставеха онзи списък с обаждания.

— И какво от това? — попита Гейнис. — Той със сигурност използва клониран телефон. Няма да успеем да получим точен адрес.

— Триангулация — отвърна Болд. — Телефонът му сигурно е клетъчен. Това работи в наша полза.

Телефонните компании, които осигуряваха тази услуга, разполагаха със специални компютърни програми, позволяващи да се определи точното местонахождение на даден клетъчен телефон по метода на радиотриангулацията, разработен за нуждите на армията през Втората световна война. Сега тази технология се използваше, за да се открие местонахождението на хората, които се обаждаха на номера на полицията за спешна помощ 911 от клетъчни телефони. Органите, отговарящи за спазването и прилагането на законите, бяха едни от първите, възползвали се от съществуващата технология, за да откриват търговци на наркотици и членове на банди. Това обаче изискваше доста време, а Болд не бе подготвен да се възползва от нея в момента.

— Искаш ли да се хванем на бас — предложи Гейнис, — че Самуей така или иначе ще ни отведе до него?

— О, да — добави след малко тя. — Забравих. Ти не се хващаш на бас.

— Мисля — каза Болд, — че той ще я остави сама за известно време — за час, през целия следобед, може и за цял ден. И ще я държи под око. Просто ще я остави да се поизпоти. Този тип ни познава и знае как разсъждаваме. През целия си живот непрекъснато се е сблъсквал с нашата система. Брат му е мъртъв. Него го търсят и той се опитва да се измъкне.

— Бесен е.

— Това също. Въпреки прословутия му нрав, може би ще прояви известно търпение. Няма закъде да бърза. Основното в момента е да стои по-далеч от нас.

— Надценяваш го — възрази тя. — Той е припрян, необуздан тип. И ако се вярва на Самуей, единствената му цел в момента е да те очисти заради смъртта на брат си. Това е най-важната задача за него, а мисълта за отмъщение не му дава мира. Попитай Дафни — той е безразсъден, непредсказуем и припрян. А колкото за нейното обаждане — Флек й е наредил да се върне при него. Смятай, че сме пипнали мръсника.

Самуей пропътува с автобуса единадесет пресечки — през цялото време на няколко седалки от нея седеше цивилно ченге — и слезе пред сиатълското „Бест Кофи“, където уби следващия час. Джили Ху влезе в заведението забрадена с шал и прекара същия този час в четене на вестник, като отпиваше от чая си и държеше под око заподозряната.

Докато Самуей излезе от сладкарницата, Шосвиц вече беше успял да разположи наоколо необозначени коли, готови да продължат шахматната партия. Болд и Шосвиц непрекъснато поддържаха връзка. От радиото постоянно се разнасяха гласове. Болд живееше за подобни моменти.

След изтичането на този час Самуей отново се качи на автобуса, който обслужваше линия 60, и продължи пътуването си на север по Бродуей. Джили Ху остана в сладкарницата.

— Гризеш си ноктите, Ел Ти — забеляза Гейнис. — Това не е обичайно за теб.

Болд я погледна гневно. Тази жена явно не можеше да избере подходящ момент за забележките си. Той си представи движението на колите, на които Шосвиц беше възложил нови задачи, като си даваше сметка, че Флек може да се намира на който и да е от ъглите или да чака в някоя кола наблизо.

— Мислиш си, че той планира действията си — каза Гейнис, правилно разтълкувала неотслабващата му съсредоточеност.

— Да.

— Че се спотайва някъде наоколо и киризи за нас.

— Наблюдава я — каза Болд. — Като преследвач.

— И ако ни забележи…

— Няма да се срещне с нея. И повече няма да го видим. — Болд почувства, че Гейнис се кани да каже нещо. — Какво?

— Имам предчувствие, че пак ще се сблъскаш с него, Ел Ти. Другите може би не, но ти… Той все още не си е разчистил сметките с теб.

— Благодаря — изръмжа Болд. — Това звучи доста окуражаващо.

— Нали знаеш, че винаги говоря това, което мисля. Затова ми се ще да го докопаме първи.

— Е, тук поне сме на едно мнение.

По Бродуей гъмжеше от колежани — в ресторантите, музикалните магазини, бакалиите, кината. Обстановката щеше твърде много да затрудни проследяването й пеш. За щастие Самуей остана в автобуса на най-оживените спирки. Когато слезе, тя веднага се качи на автобуса, който се движеше по линия 43 — ход, който принуди Шосвиц да се зарови в папката с автобусни маршрути. Но Гейнис познаваше добре маршрута на 43, което позволи на микробуса да изпревари останалите коли, които участваха в проследяването.

— Минава през Монтлейк и продължава към района на Университета.

Болд се замисли.

— Той й е наредил да се движи в райони, които са пълни с младежи на нейната възраст. Първо по Бродуей, сега Университета.

— Можем да изпреварим автобуса, Ел Ти. И да изляза на улицата. Ако се опитва да използва тълпата, за да се отърве от нас… Вече ще бъда там и ще тръгна след нея.

Болд до известна степен беше благодарен, че Шосвиц се беше заел да ръководи действията на екипите за проследяване, но Гейнис бе права — беше им се открила идеална възможност и въпреки че криеше известен риск, очевидно си струваше да се възползват от нея.

Прочела мислите му, Гейнис отсече:

— Тя няма да слезе в Монтлейк, Ел Ти. Той й е наредил да отиде в Университета.

Болд се отклони от маршрута, по който му беше наредено да се движи, без да докладва. Радиото пращеше, докато Шосвиц се опитваше да се ориентира в маршрута на автобуса. Гейнис посегна към микрофона.

— Трябва да ги предупредим, Ел Ти.

— Почакай — нареди й Болд.

Той продължи на север по Десето авеню и пое към Университетския мост.

Когато Шосвиц започна да издава заповеди, Болд накара Гейнис да докладва, че вече се движат към спирката на Университета.

— Не сме сигурни, че отива в Университета — възрази Шосвиц по радиото.

Болд взе микрофона от Гейнис и каза:

— Сигурни сме, капитане. Ще пристигна там преди нея и ще пусна Гейнис да я следи пеш.

— Не се отделяйте от групата! — заповяда Шосвиц.

— В момента се движим по Университетския мост. Ще докладвам щом Гейнис слезе.

Той натисна педала на газта, за да заглуши виковете на Шосвиц.

Когато автобусът спря и Самуей слезе, стиснала в ръка кутията, която Мани Уонг й беше дал, Болд вече беше паркирал от другата страна на улицата срещу транзитното колело на Университета, а Гейнис наблюдаваше от близкото заведение на „Кентъки Фрайд Чикън“. Въпреки всичките си усилия Шосвиц сам си беше заложил капан. Тъй като две от колите бяха попаднали в задръстване, сега беше останал само с микробуса на Болд и няколко патрулни коли. И защото патрулните коли не смееха да се покажат от страх, че могат да подплашат Самуей, наблюдението беше поверено на Болд и Гейнис.

Самуей се отправи пеш към тълпата от колежани.

— Постоянно си гледа часовника — докладва Гейнис, която беше поела след нея.

Изминаха десетина минути, през които Шосвиц успя да събере останалата част от екипа, фордът, управляван от Лий, в който като пътник се возеше Джили Ху, паркира на 45-то авеню. Дани Линкълн изненада всички, като пристигна на велосипеда си, преметнал на гръб куриерската си раница.

— Връщаме се към вас — докладва Гейнис. — Мирише ми на друг автобус. Този тип е предпазлив.

Болд предаде информацията на екипа си, като смяташе, че това спиране вероятно представлява част от плана на Флек — докато Самуей се разхождаше из района на Университета, Флек можеше да спечели известно време, за да се придвижи до следващата й спирка и да намери удобно за наблюдение място. За щастие никой от екипа на Болд не беше пътувал с нея в автобуса — нещо, за което Флек сигурно щеше да следи. Болд сподели теорията си с Шосвиц, като го предупреди, че е възможно Флек да се движи пред тях при всеки етап от пътуването на Самуей, и предложи патрулните коли да се отдалечат на достатъчно разстояние от центъра на събитията. Шосвиц се съгласи. Сега в екипа бяха останали само микробусът на Болд и фордът.

Самуей, следвана от Гейнис, мина край микробуса, излезе на транзитното колело и се качи на автобус 67, на чиято електронна табела пишеше „Търговски център Нортгейт“.

Гейнис влезе в микробуса и се настани до Болд.

— Флек иска да я изгубим в търговския център — каза тя.

— Той наблюдава — предупреди я Болд. — Сега става наистина напечено.

Болд пое напред. Автобусът спря на пресечката на 11-та улица и 45-то авеню и след като изчака пътниците да се качат, се отправи на север по „Рузвелт Уей“. Върволицата от автомобили отново затрудни придвижването им. Да си проправят път със сигнална лампа или сирена беше немислимо, а микробусът на Болд и фордът на Лий продължаваха все повече да изостават.

— Ако караме така — отбеляза Гейнис, — ще я изпуснем.

— Какво предлагаш?

— Да излезем на Осмо или на Пето и да поемем успоредно на автобуса, а ако се наложи ще използваме лампата или сирената.

— Това ми харесва — каза Болд.

Той включи левия мигач и навигаторът, който се движеше след тях, ги пропусна, като учтиво присветна с фаровете си. Фордът остана да следва автобуса. Гейнис се обади по радиото и докладва за промяната в плана.

— Тъкмо се канех да предложа същото — каза Шосвиц.

За първи път през последните два часа Болд се усмихна, пресече на червено Осмо авеню и бързо изпревари автобуса, за чието местоположение на съседната улица му бяха докладвали.

След търговския център имаше още една спирка.

— Не знаем дали ще слезе на търговския център — каза Болд.

— Какво, да не си мислиш, че ще я накара да бие път дотук и после да пропусне търговския център? — продължи да упорства Гейнис. — Той се надява, че там можем да я изгубим, Ел Ти. При всички положения ще слезе на търговския център. — Тя се поколеба. — Няма начин, този път ще се наложи да рискуваш.

Болд отби до тротоара. Вдясно от микробуса, през две преки, видя автобуса, който също се готвеше да спре.

— Тръгвай! — извика той.

Гейнис отвори вратата. Болд видя как тя бързо навлезе в огромния паркинг на търговския център и само след миг се сля с многобройните посетители, които бяха слезли от колите си и вървяха към комплекса. Вдясно от микробуса забеляза пътниците, които слизаха от автобуса. Той се взря в тях, измъчен от дългата върволица хора, докато накрая забеляза между тях Самуей. За негово облекчение тя все още носеше пакета. Предположението им се оказа вярно. Гейнис беше нарекла това „риск“, но ако бяха сгрешили, той никога нямаше да го преживее.

Болд продължи да наблюдава и видя как Гейнис забеляза обекта и ускори крачка, за да не изостава. Като продължаваше да държи Самуей под око, Гейнис успя да влезе в търговския център преди младата жена — място, което поставените под наблюдение обекти рядко се сещаха да огледат. Ръс Лий и Джили Ху спряха от другата страна на търговския център и докладваха позицията си на Болд по радиото.

Болд усети как стомахът му се сви. Търговски център. Навалица от хиляди клиенти. Идеалното място човек да изчезне, да предаде някому нещо или да установи, че го наблюдават. Всичко, което Флек трябваше да направи, беше да застане на някой от балконите на горните етажи и да провери дали ченгетата не следят Самуей.

Тъй като бяха използвали Джили Ху в сладкарницата, Шосвиц изпрати в търговския център Лий като подкрепление на Гейнис, но изрично му нареди да използва клетъчния си телефон само в краен случай, защото се страхуваше, че телефонът може да привлече вниманието на Флек.

Изминаха пет минути.

Очакването беше истинско мъчение за Болд.

Шест.

Гърлото му пареше от стомашни киселини.

Десет.

От радиото долетя гласът на Шосвиц, който се чудеше дали да не изпратят Ху на помощ. Болд предложи да не бързат.

— Там е Гейнис, капитане. — Това беше единственото обяснение за неговата увереност.

Дванадесет минути.

Беше готов самият той да тръгне към търговския център.

Четиринадесет минути.

Клетъчният телефон на Болд иззвъня. Той въздъхна дълбоко. Обаждаше се Боби Гейнис.

— Тя отново тръгна, Ел Ти.

— Накъде?

— Към западната страна. Трябва да я видиш… сега.

— Видях я. — Болд забеляза Самуей, която излезе през вратата. Изглеждаше замаяна от топлия въздух.

— Слушай, мацето си купи изрязан бански. Как мислиш, дали приспада тези неща от данъците си? Какво да правя сега? — попита тя. — Не искам да се набивам на очи.

— Ще видим кой ще я вземе оттук — отговори той.

Районът около търговския център не беше място за пешеходци. Колите бяха предпочитано средство за придвижване. Както се оказа, Самуей не се канеше да се качи на кола, а се отправи към тротоара от другата страна на паркинга. Ако Гейнис тръгнеше след нея, можеше много лесно да бъде забелязана. Същото се отнасяше и за Дани Линкълн, който беше пристигнал няколко минути преди това с велосипеда си. Една от възможностите, макар и не най-добрата, бяха необозначените коли.

Гейнис се отправи към микробуса на Болд. Лий докладва, че се е върнал във форда. Целият екип на Болд тръпнеше в очакване.

Самуей заобиколи търговския център и пое на север по Пето авеню, където Лий и Ху не я изпускаха от поглед. Тя пресече „Нортгейт Уей“ при светофара и тръгна право на запад по междущатския мост. Болд и Гейнис седяха на предната седалка и слушаха Лий, който докладваше за движението на обекта. Гейнис зърна за миг Самуей и посочи в далечината.

Болд погледна към отсрещния край на моста, като се страхуваше, че там може да я чака кола и че ситуацията можеше да се усложни.

— Мотелът — каза той на Гейнис, като забеляза рекламната табела на стълба край магистралата.

— Смяташ ли?

— Флек може да е наел стая близо до търговския център. Така си осигурява достъп до транспорт и прикритие. Ако му се наложи — търговският център е наблизо, а междущатската магистрала на една крачка разстояние, Флек е там, в онзи мотел и я наблюдава.

Шосвиц нареди на Лий да последва Самуей. Болд се намеси и отмени временно заповедта, като се наложи над капитана.

— Изпрати Линкълн с велосипеда — каза той. — Флек наблюдава. Тя отива в онзи мотел.