Ридли Пиърсън
Клопка (12)

Единадесета глава

Антъни Бръмуел се опитваше да се пребори с поредната самотна вечеря. Когато телефонът иззвъня, оплешивяващият мъж беше преполовил чинията с юфка и броколи, залети с кисело мляко и масло, и поръсени с пармезан от пакетче — пластмасово сирене, както го наричаше той — и тъкмо отпиваше глътка бира „Лайт“ от алуминиева кутийка. Зачетен в спортната страница на „Сиатъл Таймс“, Бръмуел изруга по посока на звънящия телефон. Въпреки обзелото го раздразнение, той стана и вдигна слушалката. В края на краищата не му се обаждаха чак толкова често.

— Ало?

— Господин Антъни Бръмуел?

— На телефона. Кой се обажда? — Стори му се, че обаждането е част от поредната кампания на някоя фирма за набиране на клиенти по телефона и раздразнението му постепенно започна да прераства в гняв. Не ме нарече Тони, помисли си той. Чуваха се други гласове. Тракане на клавиши.

Мъжът в другия край на линията заговори бързо, но ясно. Личеше си, че доста е репетирал.

— Обаждам се от името на Консолидейтид Мючуъл Иншурънс, господин Бръмуел. Преди да затворите, искам да знаете, че без всякакво задължение от ваша страна ви предлагаме два безплатни билета за филм по ваш избор…

Антъни Бръмуел считаше себе си за отявлен киноман, въпреки че в повечето случаи гледаше филмите сам. Дали два безплатни билета означаваха два различни филма, или два билета за един филм? Това имаше огромно значение за него и тъй като предположи, че става дума за второто, беше на път да постави слушалката, от която все още продължаваше да звучи гласът на рекламния агент. В този миг ръката му спря във въздуха. Два безплатни билета за филм по ваш избор.

— Два билета за един филм — попита той, — или по един билет за два филма? Трябва да знаете, че за мен това има голямо значение.

— Можете да използвате билетите както намерите за добре — отговори рекламният агент.

Човекът току-що си беше спечелил още минута внимание от негова страна.

— Продължавайте, слушам ви — каза той.

Всъщност Бръмуел държеше слушалката на известно разстояние от ухото си, сякаш по този начин обвързването му щеше да бъде по-малко.

— В края на нашия разговор Консолидейтид Мючуъл ще ви гарантира петнадесет процента отстъпка в сравнение със стойността на сегашната ви застрахователна полица за недвижимо имущество. Абсолютна гаранция!

— Билетите. И искам да ви предупредя, че търпението ми е на изчерпване.

— Два безплатни билета за всеки киносалон от веригата „Пантеон“, които ще бъдат уредени по електронен път. Можете да ги получите от новите автомати за билети за филм, или филми по ваш избор, за прожекция по ваш избор, както и за ден по ваш избор.

— Два отделни билета. За два различни филма — отсече Бръмуел.

— Да. Абсолютно, да!

— За всеки от киносалоните на „Пантеон“?

— Почакайте за секунда…

Бръмуел отново чу потракването на клавиши, този път още по-силно — рекламният агент въвеждаше нещо в компютъра.

— Сиатъл… Уолингфорд… Виждам единадесет киносалона на „Пантеон“ в три различни района, всеки на около десет мили от дома ви.

— Запознат съм с веригата от салони на „Пантеон“ — с компетентен тон заяви Бръмуел. Искаше му се този идиот по-бързо да стигне до същината на въпроса. Той погледна към изстиващата юфка и за миг му мина през ума, че тези хора, които се занимаваха с рекламни кампании по телефона, знаят твърде много за теб и при всяка възможност гледат да го използват в твой ущърб.

— Мога ли да използвам билетите още тази вечер?

— Разбира се, няма никакъв проблем и тази вечер. Щом попълним споразумението. Всяка една вечер, която си изберете.

— Споразумението? Добре, какъв е номерът?

— Консолидейтид Мючуъл биха желали да попълните много кратка анкетна карта, което можем да направим сега, ако желаете. След като свършим това, билетите — и гарантираните икономии по вашата застрахователна полица — са ваши. Или, ако желаете, можем да уредим да получите билетите по друго време. Предложението е в сила три месеца.

— Анкета? Анкета по телефона? Това ли е всичко?

— Да. Не поемате никакви задължения, а гаранцията…

— Разбрах вече — прекъсна го Бръмуел. — Е, ще се захващаме ли с тази анкета, или не? За колко време, впрочем, става въпрос? Вечерята ми изстива на масата! Как така винаги се обаждате по време на вечеря?

— Разбира се, можем да попълним анкетната карта веднага, сър. Това ще бъде чудесно. Или пък, ако предпочитате, мога да се обадя пак.

— Не-е-е… Вечерята ми сигурно вече е изстинала. Давайте. Колко казахте, че ще отнеме?

— От седем до десет минути, сър. Няколко въпроса за вашето застрахователно покритие, това е всичко. Може би ще ви бъде по-лесно, ако имате пред себе си екземпляр от досегашната ви застрахователната полица за недвижимо имущество, макар че това в никакъв случай не е задължително.

— Ще мина и без нея.

— Ще свършим много бързо.

— Добре… Добре… Хайде да почваме. — Бръмуел погледна към микровълновата печка. Вечерята можеше да почака.