Ридли Пиърсън
Клопка (57)

Петдесет и шеста глава

— Дявол да го вземе! — изруга Флек, хванал телефона в ръка. Цялото му тяло трепереше. За момент сякаш беше готов да го хвърли или да го разбие в колата, но някакъв остатък от трезв разсъдък успя да се пребори с въздействието на „боздуганите“ и той се спря навреме. — Загубих го — заяви той. — За втори шибан път го загубих.

Дафни се опита да проговори, този път много по-решително. Тя се наведе напред, коленичи и го замоли да свали парцала от устата й.

— Да не си посмяла да извикаш! — предупреди я той.

Дафни само поклати глава. Молитвите не бяха част от нейния инструментариум на психолог, но въпреки това тя започна да се моли безмълвно. Докато устата й беше запушена с този парцал, нямаше никакъв начин да промени ситуацията.

Флек пристъпи напред и развърза парцала.

Дафни помълча малко, като поемаше с наслада свежия въздух. Не искаше да избързва. Когато заговори, гласът й прозвуча меко, успокоително, почти като шепот, без капчица страх, без следа от гнева, който я изпълваше.

— Може би сме твърде далеч от кулата — каза тя. — Може би, ако приближим към града… тогава приемането ще бъде по-добро.

Флек се огледа наоколо. Погледна към нея. После вдигна поглед към небето.

Имаше толкова много начини да подхване личност като неговата — дрогирана, изпълнена с кръвожадна ярост и желание за мъст. Но ситуацията приличаше малко на онези екшън филми, в които героят трябва да среже точния проводник или бомбата ще избухне — ако подходеше грешно, щеше да възпламени тази ярост, вместо да я потуши. Това не беше нещо, с което човек се заема на драго сърце. Тя се опита да загърби собствените си емоции, да забрави за миг целта си и да прозре в душата на този пациент. Най-важното в този момент беше да мисли трезво.

Той отново погледна към нея.

— Новите батерии помагат. На дъното на чантата ми има една резервна.

Може би беше прекалил с „боздуганите“. Или пък някъде дълбоко в себе си си даваше сметка в какво тресавище е попаднал, като се свърза с Болд и обяви, че е отвлякъл полицейски служител. Каквато и да беше причината, той изглежда не я чу и тя не успя да заглуши вътрешните му гласове, в които се беше заслушал.

— Можем да се опитаме да приближим към града — каза тя. — Можеш да ме заключиш с белезниците за вратата. Няма нужда да лежа в багажника.

Ако някой беше забелязал сигнала й, значи полицията издирваше тази кола. Колкото по-близо бяха до града, толкова по-добре.

Ако я вземеше вътре в колата при себе си, тя щеше да има реален шанс да избяга, независимо дали беше заключена с белезници за вратата или не. В един точно подбран момент можеше да го ритне в главата и да сложи край на всичко това.

— Аз мога да се оглеждам за кулите, докато ти караш. — Дафни не искаше да споменава индикацията за сила на сигнала, защото, доколкото знаеше, сигналът тук беше съвсем добър. Искаше да насочи вниманието му към решаване на проблема, а не към анализирането му.

Тя замълча, като даде възможност на замъгленото му съзнание да обмисли предложенията й. Ако настояваше твърде много, щеше да го отблъсне.

— Пак ще ти вържа устата и ще легнеш в багажника. Ще се приближим до града.

Да започне да го моли щеше да означава да признае зависимостта си от него, а нейната цел беше да го убеди, че действат заедно и да му внуши, че той има нужда от нея. Тя се пребори с изкушението да започне да хленчи и да се унижава. Пое дълбоко дъх и спокойно каза:

— Но когато се свържеш с него, той ще поиска да чуе гласа ми. Можеш да бъдеш сигурен. Знаеш, че ще поиска, Аби. И какво ще правиш тогава? Ще спреш край шосето и ще отвориш багажника? Ами ако някой мине край нас в този момент? Но ако види мъж и жена в колата — какво съмнително има в това? Аз се опитвам да ти помогна, Аби. Ясно е, че искам да живея. Мисля, че той ще направи каквото поискаш. Сигурна съм. Но преди това ще поиска да чуе гласа ми. Можеш да го накараш да освободи Кортни — добави тя. — Да я остави някъде. Това може да отнеме известно време…

— Млъкни! — изрева Флек. Очите му танцуваха в орбитите. Беше зашеметен и замаян. Той отново разтърси телефона, приближи го към лицето си и натисна няколко бутона. Притисна го към ухото си, дръпна го, изпълнен с безсилна ярост и отмени обаждането с едно натискане на пръста си. — Ако прецакаш нещо — предупреди я Флек, — ще ти причиня такава болка, че ще ти се прииска да си умряла. Ще ме молиш да те убия. — Той се ухили злобно. — Ама аз няма да го направя. Не и докато не си свърша работата с теб. Нито един сантиметър от тялото ти няма да остане здрав. Питай Кортни — добави той. — Тя знае.

Флек пристъпи напред. Дафни вече предвкусваше свободата, която я очакваше.