Ридли Пиърсън
Клопка (50)

Четиридесет и девета глава

— Не изглеждате като стопаджийка.

— Не — съгласи се Дафни.

Номерът беше да контролира нервите си, за да не позволи тревогата й да проличи. Като професионалист беше наясно с всички хитрости, макар че като възможна жертва много от тях й убягваха.

— Трябва да се срещна с мой приятел в Поулсбоу — обясни тя. — Един от матросите ми каза, че на пристанището има само едно-две таксита, а аз вече закъснявам и ако не успеех да хвана такси…

— От града ли сте?

— Да.

— И аз така си помислих.

— А вие?

— Оттук, оттам — отговори той.

— Като в ту тук, ту там? — попита тя. — Или като отвсякъде? Споменахте Сукуамиш.

— Имам приятели там.

— Да не сте индианец?

Той изглеждаше повече като поляк, с нещо характерно за средиземноморските раси в цвета на кожата и около очите.

— О, не. Просто имам приятели там. Знаете как е. Един-двама делови партньори.

— С какво се занимавате? — попита Дафни.

Флек я погледна и се усмихна, макар и не шеговито. Усмивката му беше враждебна, усмивка, която казваше да го оставят на мира, усмивка, която беше виждала по лицата на детеубийци, изнасилвачи и серийни убийци. Вече беше загубила броя им, но в момента точно тази имаше значение. Погледът му й подейства като токов удар и я остави без дъх. Разтревожи я. В този момент й стана ясно. Той знае коя съм!

— Електроника — отговори Флек. — Нещо като търговски представител съм. Занимавам се с доста неща.

Но по лицето му отново беше изписан онзи израз, който казваше, че може да й наговори каквото си иска, защото тя просто нямаше да има възможност да го повтори пред никого. Дафни си представи Мария Санчес в болничното легло, неподвижна като труп, с изключение на изпълнените й със самота очи. Флек ли беше мъжът, който й беше причинил това?

— Нещо от рода на електрическите компании? — попита тя. — Или по-скоро от рода на моя видеокасетофон? Да не би случайно да можете да програмирате видеокасетофона ми?

Той се засмя на въпроса й, измъкна от джоба си пакет цигари и й предложи. Когато Дафни отказа, той отвори малко прозореца си и запали.

— Не мога да накарам моя прозорец да се отвори — каза тя, като се стараеше думите й да прозвучат колкото е възможно по-безобидно, и с пръст показа какъв е проблемът.

— О, ето — отговори Флек и прозорецът й отново проработи.

Пътуваха по оживен път с около осемдесет километра в час.

— Проклетото нещо постоянно се разваля — обясни той.

— Електроника. Може би ще успеете да го поправите.

Той отново се засмя, дръпна с удоволствие от цигарата и премлясна с устни, когато издуха дима.

— Нека да позная — каза Флек. — Вие сте модел.

Сега беше неин ред да се засмее. Тя отметна назад глава и се засмя сподавено към тавана.

— Поласкана съм! Благодаря.

— Виждал съм ви някъде — каза той и изпитателният му поглед я накара да се почувства неудобно.

Усети как той я съблича с очи. Мъжете постоянно правеха това с нея, но този наистина проникна под дрехите, така че накара кожата й да пламне и тя изпита отвращение към него. Представи си го със Самуей — груб, сексуално доминиращ, да взема всичко, което поиска. Жената в нея искаше колата да се движи по-бързо, да стигнат в Поулсбоу по-скоро. Представи си как той я сграбчва за косата и я завлича в гората, как я връзва за някое дърво и задоволява нагона си. Как я оставя там със запушена уста да умре от глад или да загине от студ. Подобни неща се случваха по-често, отколкото хората можеха да си представят — броят на изчезналите жени от всички възрасти непрестанно и обезпокоително растеше. За това бяха виновни хора като Брайс Абът Флек и професионалистът в нея знаеше това.

— Аз съм психолог — каза тя, като се надяваше, че това ще го смути, както смущаваше доста други хора.

— Психар?

— Не точно. По-скоро нещо като съветник. Хората идват при мен с проблемите си. — Тя се поколеба дали да не продължи направо, или да изчака и да види докъде ще доведе всичко това, но желанието да контролира ситуацията надделя. Дафни не искаше контролът да бъде в неговите ръце — искаше да го подчини. — Проблеми в отношенията, скръб от загубата на любим човек, въпроси, свързани с овладяването на чувствата. Ще се изненадате, ако разбере колко хора не могат да контролират чувствата си.

— По телевизията? — попита той. — Водите някакво шоу или нещо от този род, така ли? Там ли съм ви виждал? В Сали Джеси^[1]? Нещо такова?

— Няколко пъти са ме интервюирали местните новинари, но не и напоследък.

— Сигурно там съм ви виждал — каза той.

Дафни не можа да разбере дали Флек се шегува или не. Струваше й се, че ситуацията прилича на игра на котка с мишка, като котката побутва мишката със свити нокти, без да я наранява, защото няма закъде да бърза и защото както мишката, така и котката знаят кой диктува правилата на играта. Точно проблемът за контрола я притесняваше. Трябваше по някакъв начин да го накара да свали гарда си или просто да замълчи и да изчака края на пътуването, ала психологът в нея искаше да проникне в него по начин много по-различен от онзи, по който той искаше да проникне в нея.

— Независимо от това, пак ми приличате на модел — каза Флек, като отново дръпна от цигарата. — Трябваше да изчакате за такси — добави той.

Дафни почувства пронизваща болка в гърдите.

— И защо? — попита тя, като все пак успя да прикрие чувството на ужас, което я обхвана при тази забележка.

— Поели сте голям риск, спирайки кола по този начин. Знаете ли, наоколо се навъртат доста извратени типове. На тези острови? Жена, красива като вас… Разбирате какво имам пред вид.

— Е, в такъв случай се радвам, че точно вие ме качихте — каза Дафни. Тя помълча малко и продължи: — Вие поне не ми изглеждате като извратен тип.

И двамата се засмяха. Първо Флек, дълбоко и искрено. Дафни го последва, доколкото можа — в този момент никак не й беше лесно да се засмее.

Пистолетът беше в чантата до краката й. Там беше и клетъчният й телефон.

— Можете да я вдигнете на седалката, ако искате — каза той. Беше уловил погледа й. — Няма да открадна нищо от нея.

Тя бързо се съвзе.

— Просто се опитвах да си спомня дали съм забравила нещо в офиса или не.

— Ами погледнете — подкани я Флек.

— Става дума само за едно червило — опита се да се измъкне тя. — С малко по-различен цвят.

— Това, с което сте, ми харесва.

— Благодаря.

— Не че това има някакво значение за вас. — Внезапно в думите му се прокрадна горчивина.

— Разбира се, че има.

— Това са глупости, и двамата го знаем. Извинете грубия ми език.

— За мен има значение как изглеждам — отговори Дафни. — Това имах пред вид.

— Кой за какво си мисли — тихо произнесе Флек. — Нали сте психолог. Миналата седмица пречукаха брат ми. Убиха го. Какво мислите за това?

— Съжалявам за загубата ви. Но какво мислите вие за това? — попита тя. — Това е по-важният въпрос.

Флек я погледна.

— Липсва ми — прошепна той и по гърба й полазиха студени тръпки.

— Съвсем естествено. В такива моменти човек изпитва скръб. Въпреки че е болезнена, скръбта всъщност притежава лечебна сила. Добре е човек просто да й се отдаде. Мъжете, за разлика от повечето жени, често имат проблем с това. Те потискат скръбта си. Тя избива като гняв или насилие или и двете заедно. — Дафни се поколеба. — Изпитвате ли нещо подобно?

— Не съм ви молил за безплатна консултация или нещо от сорта.

— Извинете ме. Професионално изкривяване, предполагам. Просто се опитвах да помогна.

— Не можете да помогнете. Нищо не може да го върне обратно. Нищо не може да помогне.

— Не исках да ви обидя — каза Дафни.

Флек се пресегна, хвана ремъка на чантата й и я вдигна на седалката до нея. Реакциите му бяха светкавични, като на гущер. Дафни едва успя да види движението на ръката му.

— Господи! — възкликна той, като я постави до Дафни. — Това нещо тежи цял тон! Трябват ви колелца за нея.

Пистолетът и двата резервни пълнителя я правеха доста тежка. Обзе я паника, мозъкът й блокира, докато гледаше към чантата си. Остана неподвижна повече, отколкото се очакваше — и двамата си дадоха сметка за това.

— Червилото! — ентусиазирано заяви той.

От скърбящия брат не беше останала и следа.

Тази рязка смяна на настроенията му никак не хареса на Дафни. Поредната от многобройните червени лампички, които я предупреждаваха за емоционалната му неуравновесеност. Болд имаше защо да се страхува от този човек — Флек беше в състояние да натисне спусъка.

— Опитайте другия цвят — продължи той. — Ще ви кажа кой е по-добър, кой ми харесва повече. Отивате на среща, нали? В Поулсбоу? На вечеря. Нали така? Ще ви кажа кое червило е по-добро.

— Аз, а… — Наближаваха моста при Агейт Пасидж. — Слушайте — каза тя. — Не искам да ви затруднявам. Ако ви е по-лесно да ме оставите при казиното, направете го. Мога да се обадя за такси от Поулсбоу и то ще пристигне само след няколко минути.

— Не се опитвайте да променяте темата! — възрази той. — Казвам ви: смятам, че изглеждате страхотно. Но опитайте с другия цвят и ще ви кажа какво мисля.

— Но аз го оставих… мисля. Червилото… сигурна съм, че го оставих.

— Вижте — каза той, като побутна с отворена длан чантата към нея. Когато я докосна, Флек рязко вдигна глава, погледът му беше напрегнат, в него се четеше опасност. Дали беше напипал цевта на пистолета?

Той знае! — помисли си тя, този път с по-голяма сигурност.

— Проверете дали е у вас… дали сте го взела със себе си… Искам да ви видя с него.

Флек не отделяше поглед от чантата й. Дафни си помисли, че той може да блъсне колата.

Тя не можеше да отвори чантата. Пистолетът й беше отгоре — беше го преместила там на ферибота, за да може бързо да го извади, ако се наложи.

— Не съм сигурна — отговори тя. — Казахте, че цветът ви харесва. За мен това е достатъчно.

— Хайде — помоли я той.

Тя придърпа чантата в скута си, докато колата се носеше по моста. Помисли си, че ако имаше място, където да извади оръжието си и да го арестува, то беше точно тук, където колата нямаше къде да се отклони. Не беше обмислила това достатъчно добре. Нямаше нищо лошо да импровизира, но това трудно щеше да се отдаде на разтревоженото й, дори обзето от страх съзнание. Тя обърна чантата към себе си и пъхна ръка вътре. При допира до хладния метал на оръжието изпита облекчение. Розовото червило беше паднало на дъното, между пакетче „Тампакс“, един флумастер и няколко дребни монети. Пръстите й се колебаеха какво да хванат — пистолета или червилото.

Флек наблюдаваше всичко това с едно око, а с другото гледаше пътя, без да успее да види какво има в чантата.

— Е? — попита той, сякаш знаеше за дилемата, пред която беше изправена.

Дафни измъкна бавно ръката си от чантата и извади червилото и смачкана хартиена салфетка.

— Намерих го! — тържествуващо извика тя.

— Знаех си! — Той стовари юмрук върху волана и внезапно заприлича на малко момче. — Искам да видя. Искам да видя.

Дафни затвори чантата, като се чудеше дали не прави грешка.

— Имате ли нещо против? — попита тя, като обърна огледалото за обратно виждане към себе си.

— Давайте.

Тя изтри светлокафявото червило от устните си със салфетката, а после грижливо нанесе розовото, като внимателно се оглеждаше в огледалото. Усещаше, че Флек е вперил поглед в нея.

— И двете — каза той. — Начервете и двете устни. Майка ми… тя използваше едно от онези много ярки червила. Първо начервяваше горната си устна, нали знаете, а после притискаше двете си устни, за да го нанесе и на долната.

— С ярките цветове това може да стане — каза Дафни, притисна устните си една в друга няколко пъти и се обърна към него. — Ду-ду! — изтананика тя като тромпет. — Какво ще кажете?

Той я изгледа продължително. Дафни се улови, че оглежда пътя.

— Винаги ли използваше ярко червило, майка ви?

— Разбрах — уверено заяви той, като искаше да каже, че тя може да престане да оглежда пътя. — Няма да блъсна никой.

Контролира се, помисли си тя.

— Какво ще кажете за розовото?

— По-секси е.

Той умело отклони вниманието й от себе си и тя усети, че това не й харесва. Искаше й се да продължи разговора за майка му.

— Моята майка… — каза тя. — Аз сигурно съм по-голяма от вас… но тя използваше от онова червило, което беше червено като пожарна кола и то страшно й отиваше.

— Моята майка беше сервитьорка — каза той. — Освен това, известно време продаваше дрехи. Беше барманка, занимаваше се и с други неща. Сменяше постоянно работата си, но мисля, че никога не смени червилото си.

— Тя жива ли е още?

— Пропи се и почина. Беше отдавна.

— А вие пиете ли?

Флек отново я погледна.

— Това е много по-секси от другото — каза той.

— Мислите ли? — Дафни се опита да си придаде вид на поласкана.

Пътят, щатска магистрала 305, завиваше покрай казиното и продължаваше към Поулсбоу. Сукуамиш — Индианола, се намираше вдясно. Флек продължи напред.

— Искате ли да пийнем бира? — попита тя, когато наближиха казиното. Мислеше бързо и затова допускаше грешки, макар да се опитваше да предвиди всичко, преди да проговори. Искаше й се да намери начин да се обади на Болд, да му каже къде се намира и какво възнамерява да направи. Тогава той щеше да се обади в Поулсбоу и да уреди местните полицаи да приберат Флек веднага след като я оставеше там. Тя нямаше да го изпуска от поглед. Може би щеше да успее да го разпита непосредствено след като го арестуваха. Струваше й се, че планът е осъществим, но искаше да се обади на Болд преди Флек да я остави в Поулсбоу. Смяташе, че барът щеше да бъде идеалното място — можеше да се обади по клетъчния телефон от тоалетната, далеч от ушите на Аби Флек.

— Веднага ли? — попита той.

— Една бира ще ми помогне да се отпусна преди тази вечеря — отговори тя.

Той рязко завъртя волана и Дафни отхвръкна към вратата. Гумите изсвириха и голямата кола леко поднесе. Шофьорът на автомобила, който пътуваше насреща им, натисна клаксона, когато Флек насочи елдорадото към отсрещния край на платното и навлезе в бензиностанцията до казиното. Той рязко натисна спирачките и Дафни политна напред към арматурното табло.

— Почакайте малко — каза Флек, готов да изскочи от колата. — Ей сега ще донеса две бири. — Той скочи от колата и бързо влезе в магазина.