Ридли Пиърсън
Клопка (11)

Десета глава

— Тя е с латиноамерикански произход, сержант — хладно заяви Ла Моя, сякаш това беше някакво обяснение.

Болд ги беше отвел в една от сестринските стаи, за да бъдат сами. Помещението миришеше на понички и беше осветено като супермаркет. На стената до микровълновата печка бяха залепени с тиксо две коментарни колони на Дейв Бари^[1]. Някой беше дописал първата буква на надписа „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“ и го беше променил на „ДУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“.

— Е, и в леглото, и извън него, в отношенията ни имаше известен плам — поясни Ла Моя.

— И от колко време продължава това? — попита Болд.

Ла Моя сви рамене.

Болд кипеше от гняв. Ла Моя манипулираше хората около себе си така, както Болд никога не би могъл, дори и да искаше. И непрекъснато му се разминаваше.

Ла Моя беше точно такъв, какъвто изглеждаше: с изгладени сини джинси, грижливо сресана къдрава кестенява коса, която стигаше почти до раменете, яке от еленова кожа, сребърна каубойска тока на колана, бели като порцелан зъби и огромни мустаци. И излъчване. То личеше в походката му, в стойката му, в кафявите му очи. Неговата самоувереност се долавяше дори в тихия му приятен глас. Беше страхотно ченге. Нещо средно между брат по съдба и боен другар за Болд. Бивше негово протеже, което взимаше от живота всичко, което си поиска. За него из сградата на Обществена безопасност се носеха легенди — както за креватните му завоевания, така и за способностите му на детектив. Той страхотно беше разочаровал Болд, когато още в началото на грипа се беше обадил, че е болен.

Жените го намираха за страхотно привлекателен. Всички смятаха, че причина за неговата власт над тях е излъчването му на самоуверен мъжкар. Но Болд си мислеше, че за това допринасяха най-вече кадифените му кафяви очи и уязвимостта, която често се четеше в тях — очи на кутре, искрени и непорочни. Явно Мария Санчес беше поредната му жертва. И нямаше да е последната.

— Чух, че Боби Сокс разпитвала за приятеля й — каза Ла Моя. Имаше пред вид Гейнис. — Смятам, че можеш да го зачеркнеш от списъка на заподозрените, сержант. Той стои пред теб.

Ла Моя продължаваше да се обръща към Болд с предишния му чин, който самият той имаше сега. Също като треньор и възпитаник отношенията между тях двамата си оставаха непроменени, независимо от служебните повишения и бяха необясними за останалите им колеги.

— Ако изобщо си изпитвал някакви чувства към нея щеше да се върнеш на работа — недоволно заяви Болд. — Какво те е прихванало?

— Започнах работа в Управлението като патрулиращ полицай, сержант. Все още пия бира с момчетата в униформи. Играя бейзбол с тях. Името ми фигурира в списъка на Организацията. Началникът не постъпи правилно и аз съм длъжен да защитавам интересите си. Разбираш това, нали?

— Ти и Санчес. От колко време? — повтори Болд, изоставяйки темата за Синия грип, по която можеха да спорят цяла нощ.

— Скоро ще стане месец, откакто започнахме да се срещаме.

Въпреки че никой в Управлението не забраняваше изрично връзките между полицейски служители, на тях не се гледаше с добро око. Ако между двама служители съществуваше интимна близост, те не можеха да работят в един и същи отдел и често биваха разпределяни в различни участъци, като понякога кариерите им ставаха жертва на тяхната връзка. Всеки началник беше готов да заяви без колебание, че личните отношения пречат на полицейската работа.

— И колко време щеше да продължи тази връзка според теб? — попита ядосано Болд.

— Е, в момента съм тук и говоря. Нали така?

— Ние те разкрихме! — недоволно заяви Дафни. — Каква полза има Мария от теб, щом само наблюдаваш отстрани! — каза тя.

— Може би не само наблюдавам — подхвърли Ла Моя.

— Обикаляш баровете за ченгета, за да събираш сведения, предполагам — презрително заяви тя.

— Някой да е проявявал недоволство, че се е срещала с гринго? — попита Болд.

— Знаех си, че ще ме питаш за това! По дяволите, сержант!

— Семейството й? Колегите й?

В град с многобройна азиатска общност на латиноамериканците се гледаше със силно предубеждение. От време на време между униформените полицаи в Управлението припламваха искри. Болд не искаше да се изправи пред възможността нападението над Санчес да се дължи на расови предразсъдъци или на криворазбрана ревност — престъпление от омраза — това щеше да го отклони от насоката, в която понастоящем се движеше разследването.

— Нищо такова — увери го Ла Моя. — Освен това не сме афиширали връзката си. Нито един от нас не искаше да го прехвърлят на другия край на града.

— Сигурен ли си?

— Става дума за мен, сержант.

— Точно затова питам — каза Болд.

Ла Моя сам си създаваше неприятности. Похожденията му включваха както капитани, така и полицайки, които издаваха квитанции за глоба на неправилно паркирани автомобили. Бяха го отстранявали временно от работа без право на заплата. Бяха го мъмрили. За всеобщо учудване той не само беше запазил значката си, но и беше успял да се издигне до чин сержант напук на клюките, злостните подмятания и откритите скандали. Болд беше съумял да запази в тайна една от старите връзки на Ла Моя с капитан Шийла Хил, иначе Ла Моя щеше да изхвърчи от бригадата. И Хил, и Ла Моя му бяха длъжници за това. Болд рядко искаше нещо в замяна на подобни дългове, но сега се почувства изкушен да притисне Ла Моя да се върне на работа.

— Искам да те попитам следното: знаеш ли нещо за това разследване на взломна кражба, по което е работила тя?

Ла Моя трепна, въпреки привидното си спокойствие.

Болд разбра, че е уцелил.

— Джон? — попита го той.

Ла Моя продължаваше да гледа Болд в очите. Искаше му се да каже нещо, но не се решаваше. Той стана от стола си и заяви:

— Внимавайте и двамата.

После излезе от стаята. Болд извика след него, но Ла Моя не му обърна внимание.

— Какво беше това? — леко изплашена попита Дафни.

— Той знае нещо за Санчес, но се страхува да ни го каже — прошепна Болд, като отново се зачуди дали Лиз и децата са в безопасност, въпреки че се намираха на километри от дома им.

Джон ла Моя не се страхуваше от никого и от нищо. На какво тогава се дължеше тази странна промяна в поведението му?