Ридли Пиърсън
Клопка (45)

Четиридесет и четвърта глава

Болд прекара цял час в парка, но не откри никакво веществено доказателство за човека, който се беше опитал да го убие. Претърси и алеята за коли в тъмното. Отново нищо.

На зазоряване за втори път претърси методично алеята за коли. На пет-шест метра от земята се носеха малки валма мъгла, като миниатюрни облаци. Птиците бяха започнали да се пробуждат и да огласят околността със сутрешните си крясъци, които все още не се бяха превърнали в песен. Някой от другата страна на улицата беше увеличил докрай новинарската станция и Болд почти успяваше да долови новините, които предаваха. В тях нямаше да има нищо за опита за убийство на някакво ченге; нищо за Брайс Абът Флек, когото полицията издирваше под дърво и камък. Сега в издирването участваха не само Управлението, но и полицията на Кинг Каунти, хората на щатския шериф и Транспортният отдел на щата Вашингтон. Нямаше да има нищо за опитите на Болд да открие местонахождението на клетъчния телефон на Флек, докато той се обаждаше по него.

Когато забеляза малката дупка в сивата дъсчена обшивка на гаража, единственото убедително доказателство, което привлече вниманието му, бяха пресните дървени тресчици, които се подаваха отдолу. Влагата в Сиатъл бързо състаряваше всяко парче дърво, оставено на открито — само след седмица-две наскоро откъртените клони или отрязани дървета изглеждаха така, сякаш това беше станало преди година. Мястото на дупката, на височината на коленете му, го озадачи и му трябваше известно време, докато съобрази, че куршумът би могъл да рикошира от асфалтовата настилка и да се забие на тази височина в стената, но като детектив Болд знаеше, че няма смисъл да се съмнява в очевидното — всичко можеше да се случи. Той не се беше сетил да търси на тази височина. И това му беше струвало загуба на време.

Извади куршума от стената на гаража с помощта на чук и отвертка, като откърти по-голямо парче от обшивката, отколкото беше необходимо, за да е сигурен, че няма да повреди куршума. Искаше той да бъде в колкото се може по-добро състояние за балистичния анализ, на който щяха да го подложат в Управлението.

Като баща, който чака пред родилното отделение, Болд седеше и чакаше на един стол от формован стъклопласт в кабинета на Бърни Лофгрийн. Лофгрийн се върна при приятеля си при първия удобен случай.

— Ще ти бъда благодарен, ако ми кажеш номера на случая, под който да запиша този куршум — каза Лофгрийн.

— По-късно.

— Както искаш, но трябва да запиша извършения анализ в журнала, а за всички ще бъде по-лесно, ако там фигурира този номер. Компютърът няма да го приеме без номер, което значи, че ще бие на очи. Ще го забележат. Ще ме питат за това при някоя ревизия на лабораторията, а оттам и теб.

— Ще ти се обадя да ти кажа номера — отговори Болд.

— А, добре — каза Лофгрийн, — защото като видях този израз на лицето ти, си помислих, че е нещо лично. А знаеш каква е новата политика на лабораторията по отношение извършването на лични услуги за полицейски служители.

— Не, не е лично.

— Не че няма да направя изключения за най-добрите си приятели — каза Лофгрийн, като все още се мъчеше да изкопчи от него нещо повече, — но трябва да зная, за да правя тези изключения преди компютърът да се намеси. Мисля, че разбираш какво имам пред вид.

— Разбирам.

— Между другото — додаде Лофгрийн, — как е паркетният кавалер?

Болд усети как в гърдите му заседна буца. Вече няколко дни не беше намерил време да посети Ла Моя. Почувства се отвратително.

— Мисля, че е по-добре — каза той.

— Предай му поздрави от мен.

— Дадено.

— Аха, ето — каза Лофгрийн, като посочи към една от лаборантките, която се беше запътила към кабинета му. — Твоят доклад от балистичния анализ.

Тя почука на отворената врата и Лофгрийн я покани да влезе, като я представи на Болд, който не успя да запомни името й. Тя погледна първо към шефа си, а после към Болд.

— Това да не е някаква проверка или нещо от този род? — обърна се тя и към двамата, явно раздразнена. — Знае ли началството горе — попита тя недоволно Лофгрийн, — че нито един от нашите не отсъства по време на грипа? Че няма нужда от такива изпълнения, за да докажем, че можем да си вършим работата както трябва? Да докажем нашата лоялност? Вие ли сте пратеникът тук, лейтенант? — каза тя на Болд. — Имам си достатъчно работа, за да ме проверяват по този начин. Може би трябва да напомним на началството — подхвърли тя на Лофгрийн, — че ние сме цивилни служители, че и без това имаме достатъчно текущи случаи, по които работим — спешни случаи — и че повечето от нас са завършили образованието си преди доста години.

Тя хвърли плика върху бюрото на Лофгрийн и злобно заяви:

— Някой да каже на този, дето се подиграва с мен, да престане. — Като срещна погледа на Болд, тя добави преди гневно да излезе от кабинета: — Отдавна минах тази възраст.

Лофгрийн се ухили.

— Нямаш представа колко ми харесват страстните служителки — каза той.

— Какво, по дяволите, става? — попита Болд.

Лофгрийн отвори дебелия кафяв плик и започна да чете единствената страница, която извади от него. Той кимна на себе си и се усмихна.

— О, разбирам — промърмори той.

— А аз — не — каза Болд.

— Някой те е пратил тук да ни преметнеш с този куршум, Лу. Нищо чудно, че не искаше да ми дадеш номера на случая — хитрец такъв! Ти участваш ли в играта?

— В каква игра? — повиши глас Болд.

— Някой очевидно ни проверява.

— Изстрелян от карабина китайско производство? — опита се да отгатне Болд. — Това ли пише?

— Не говориш сериозно, нали? Хайде, стига! Този куршум? Този сладур е бил изстрелян от пушка, която се намира в Хранилището. Конфискувана е при задържането на онази улична банда, когато раниха Уилямсън и Хобнър. Това е пушката, с която е бил прострелян Уилямсън. Тя е права — искам да кажа, защо трябва да си губим времето с нещо подобно? А ти, Лу, и ти ли участваш в играта? Срамота!

— Значи тази пушка би трябвало да се намира в Хранилището? — повтори Болд на себе си.

— Би трябвало? — смутено отговори Лофгрийн. — Това сигурно е някаква шега, нали?

Болд обаче не мислеше така. Та нали точно по него бяха стреляли с нея.