Ридли Пиърсън
Клопка (4)

Трета глава

— Ситуацията е отвратителна — въздъхна Болд.

— Стачката ли имаш пред вид или случая с Мария? — попита Лиз.

— И двете — отговори той.

От нападението над Санчес бяха изминали близо двадесет часа. Нямаше арести. Нямаше заподозрени. Болд се страхуваше, че случаят ще се превърне в поредната черна дупка.

Кухнята на семейство Болд представляваше нагледно потвърждение на закона за хаоса, истинска студия в областта на произволно разхвърляните предмети: остатъци от вечеря, чинии, тенджери и тигани, пластмасови играчки, осеяли пода като трасе с препятствия, стол, бебешко столче с регулируема височина, изцапани подложки за чинии… До вратата на килера беше разлято нещо лепкаво. Откъм задната веранда дори имаше пътечка от кал и камъчета въпреки изтривалката пред вратата. Болд стоеше пред мивката, с ръце, потопени до лактите във водата от мръсните съдове.

Обикновено до девет часа успяваха да пооправят кухнята — само единият, или като си помагаха взаимно — но през последните няколко часа бяха заети с дъщеря им Сара, която беше получила стомашно разстройство. Най-накрая и двете деца бяха заспали и двамата с Лиз се бяха заловили да почистят и разтребят кухнята.

— Няма ли да спре това куче! — ядоса се Болд. — Изобщо млъква ли някога?

— Може би съседите нямаше да си купят куче пазач, ако вие, момчета, не бяхте започнали да стачкувате — подразни го Лиз.

Болд изпъшка. Опитът на жена му да се пошегува беше засегнал болното му място.

— Не е стачка, а неявяване на работа поради заболяване — поправи я той.

Лиз се беше заела да подрежда плотовете и кухненската маса, които изглеждаха така, сякаш върху тях се беше вихрила сериозна битка с храна. Болд наблюдаваше отражението й в прозореца над мивката. Според него тя имаше нужда да сложи още десетина килограма. Ракът беше успял да я лиши от тях, както и от косата й. По-голямата част от червената й коса отново беше пораснала, но теглото й все още си оставаше същото. А и косата й не изглеждаше както трябва, защото тя винаги я беше носила по-дълга, отколкото беше сега. Болд се бореше със загорелите по дъното на тенджерата моркови. Кучето не спираше да лае. Ако самият Болд не беше ченге, сигурно щеше да извика някое.

Лиз леко го докосна, докато изтърсваше трохите от едната подложка. Болд се зарадва на този допир. Радваше се на всеки допир, на всичко, което му напомняше за нейното присъствие.

— Е, какво те измъчва? — попита тя и бързо добави: — Освен кучето на съседите.

— Грипът. Разбирам, че нещата са сложни. — Строителството на новия стадион беше надхвърлило очакваните разходи. Кметът беше въвел строги икономии. Новият началник на полицията беше забранил на униформените полицаи да работят извънредно заради един от полицейските служители, който беше злепоставил Управлението. — Но проклетата болест обърка всичко — каза той.

— А сега ти ме чуй — не ми е приятно да те гледам такъв — заяви тя. — Може би си струва да се замислиш дали нещо зависи лично от теб.

— Там е проблемът! Ситуацията се влошава с всеки изминал ден. Сега Фил и останалите капитани умишлено бавят нещата. Само се правят, че работят. Това е техният начин да подкрепят „боледуващите“.

— Но щом ти работиш както винаги все така усърдно, какво повече можеш да искаш от себе си?

— Благодаря — искрено каза той.

— Няма ли нещо положително, върху което можеш да се съсредоточиш? — Вечната Лиз. С непоколебим дух.

— Е… не помня тоалетната на „Убийства“ да е била толкова чиста някога. В бюфета вече не мирише на прегоряла утайка от кафе. Няма почти никой — отговори той.

— Единственото, което можеш да направиш, е…

— Да се моля? — прекъсна я той. Точно сега нямаше желание да слуша подобни наставления.

Лиз се намръщи.

— Нямах пред вид това — каза тя.

Той се извини, но тя се отдалечи и продължи да разтребва.

Болд не спомена, че зловещата пустота на петия етаж, безлюдните коридори и празните работни места в канцеларията му напомняха повече на училище по време на учебна евакуация, отколкото на работно място на бригада за разследване на убийства. Коридорите и канцелариите на „Престъпления срещу личността“ се нуждаеха от хора, които да ги напълнят — като костюми във витрина на магазин.

Той зърна отражението си в прозореца и се разтревожи от торбичките под очите си — резултат от все по-нарастващото изтощение. Натоварването с допълнителни случаи, предизвикано от Синия грип, означаваше четиринадесетчасови работни дни. Следователите от различните отдели приемаха всеки случай, който им биваше възложен. Проституция, наркотици, взломни кражби — нямаше никакво значение.

Болд отново погледна нагоре. Стъклото, замъглено от пара, предлагаше само един размазан образ, но все пак лицето му се виждаше. Още можеше да мине за тридесет и няколко годишен. Тридесет и пет, ако светлината беше слаба. В действителност беше навършил четиридесет преди няколко години.

Сега полагаше грижи за външността си. Никакви вратовръзки с петна от кетчуп, никакви гънки по панталоните. Една-единствена забележка на Лиз, че този вид на небрежен професор го състарява с десет години го беше накарала да вземе необходимите мерки. Оттогава изглеждаше като нов човек.

Успя да изчисти загорялото дъно на тенджерата, но лакътят го заболя.

— Знаеш, че винаги ще те подкрепям — каза Лиз и хвърли мокрия парцал в мивката. — Но моля те, Лу, опитай се да не пренасяш служебните си проблеми вкъщи. Страхувам се за теб, за нас…

Нямаше нужда да довършва изречението. И двамата не преставаха да мислят за заплахите по телефона през последните няколко вечери.

В този момент, сякаш по даден знак, телефонът иззвъня. Лиз погледна към съпруга си. Бяха се уговорили да го оставят да звъни, докато се включи телефонният секретар, но Лиз инстинктивно вдигна слушалката от вилката и му я подаде.

Болд избърса ръцете си и я пое. Лиз бутна двукрилата летяща врата и влезе в дневната.

— Ало? — произнесе Болд в слушалката.

За момент си помисли, че този, който беше позвънил, може да е затворил. Но животът напоследък не беше толкова прост.

— Ало? — повтори той.

Дочу музика, не глас. Стомахът му се сви: поредната заплаха? Поп музика — тъжен женски глас.

— Ало? — за трети път повтори той.

Отначало помисли, че музиката е просто фон — и зачака да чуе глас. И тогава се вслуша по-внимателно. Беше Шон Колвин — певица, която харесваше. И изведнъж строфите на песента сякаш стегнаха в желязна хватка гърдите му. „Махай се от тази къща“ — проплака изпълненият с болка глас.

Макар и късно, Болд разбра: това не беше заплаха, а предупреждение.

Единственото обяснение защо изтръгна телефона от стената на кухнята беше, че забрави да пусне слушалката, когато се втурна към дневната да предупреди Лиз. Не я пусна, докато не чу трясъка на счупено стъкло от другата страна на летящата врата. В този момент както полицаят, така съпругът и бащата в него възроптаха, че беше заключил пистолета си в сейфа в спалнята — както правеше винаги, когато прекрачваше прага на дома си.

Болд се втурна през летящата врата. В ушите му отекнаха писъците на жена му. Чу как някаква кола навън потегли с пълна газ. Лиз лежеше на пода в море от счупени стъкла, без да помръдва.

— Не! — изкрещя той и се спусна към нея. Като в просъница чу как едно от децата се събуди с плач.

В очите на Лиз се четеше странна смесица от страх и объркване. Болд нямаше скоро да забрави този поглед. В него сякаш имаше и някакво обвинение.

Той посегна към нея и я обърна по гръб. Ръцете над лактите й кървяха. Лицето й беше одраскано, но за щастие не беше порязано дълбоко. Тя започна да мълви нещо несвързано.

— Ш-ш-ш! — прошепна й той.

— Помислих си, че е бомба — промълви Лиз.

Под нея лежеше тухла. Тя беше боядисана в синьо — като цвета на полицейска униформа.