Ридли Пиърсън
Клопка (26)

Двадесет и пета глава

Притиснати от градския прокурор на Сиатъл, Нюмън Къмюникейшънс се озоваха изправени пред възможността да се окажат обект на федерално разследване за междущатска измама, ако откажеха да съдействат на Управлението.

Тъй като Матюс все още оглавяваше разследването на случая Санчес, двамата с Болд бяха изпратени в Денвър да уточнят ролята на рекламната кампания за набиране на клиенти по телефона в поредицата от взломни кражби и, ако е възможно, да открият онзи служител, който предоставяше на взломаджията в Сиатъл нужната информация кои домове са подходящи за обир.

Въпреки че се надяваха да приключат за един ден, Болд и Матюс си приготвиха пътнически чанти и резервираха стаи в хотел, тъй като смятаха, че е твърде вероятно изпълнението на задачата да им отнеме два, а дори и три дни. Полицейската работа рядко вървеше като по ноти.

Офисите на Нюмън Къмюникейшънс се помещаваха в мръснокафява бетонна сграда, където се намираше студиото на KSPK, консервативна радиостанция, чиято програма включваше предимно интервюта и анализи, и „Ървингс Ред Хотс“ — заведение за бързо хранене. Цялата сграда вонеше на печени наденички.

Рекламните листовки с предложения за работа в приемната на компанията — помещение, което според Болд приличаше на кабина за проби в универсален магазин — красноречиво говореха с какво се занимават Нюмън Къмюникейшънс — „Печелете пари от дома си! Възможности за доходи от Интернет! Продажби на дребно. Развлечения за възрастни“. Отпечатани на плътна зелена хартия, малките листовки чудесно се побираха в човешка длан и бяха идеални за раздаване по тротоарите в централната градска част и в района на университетските общежития.

Ако се съдеше по табелката на вратата на кабинета му, Филип Ратборн беше президент и изпълнителен директор на компанията. Мазната кожа на главата му, нездравият тен на лицето и измачкания костюм на „Армани“ предполагаха, че човекът е в края на четиридесетте или в началото на петдесетте, но дипломата на стената от колежа в Северна Каролина показваше, че той е завършил само преди шест години, което означаваше, че Ратборн още не е навършил тридесет. Обстановката в кабинета трябваше да внуши на посетителите усещане за богатство, но по-скоро напомняше за стая в някой крайпътен мотел за шофьори, с баня, в която има вана с форма на сърце. Часовникът, телефонът и настолната лампа бяха купени от каталога на „Шарпър имидж“^[1], плотът на бюрото, облицован със сив фурнир, беше нащърбен по краищата, а големите листа на декоративното цвете в ъгъла отчаяно се нуждаеха от обезпрашаване. Затова пък компютърът беше марков — мониторът му имаше размерите на прозорец, нещо, което липсваше в кабинета, а скрийнсейвърът представляваше постоянно сменящи се изгледи от Пебъл Бийч и Огъста.

Болд веднага пристъпи към целта на посещението им.

— Доколкото знам, вече са ви се обадили от Министерството на правосъдието на Колорадо — започна той.

Болд се беше свързал с Управлението и беше разбрал, че бройката се беше увеличила — седем от деветте жертви на кражби си бяха спомнили за рекламна кампания по телефона с предложение за безплатни билети за кино, което бяха приели. Неминуемо щяха да последват съдебни процеси. Нюмън Къмюникейшънс можеха да очакват снизходителност в замяна на оказано съдействие. Именно на това се надяваше Болд.

— Да, обадиха ми се — потвърди Ратборн.

Той изглеждаше впечатлен от мълчанието на Дафни и нейната поразителна красота, нещо обичайно в подобни случаи. Полезен при разпитите, нейният вид можеше да се използва за отвличане вниманието на заподозрените. Тя носеше шал, който скриваше белега от нож, останал й от рана, получена преди няколко години, и блуза с висока, закопчана до горе яка. Колкото по-малко плът беше изложена на показ, толкова по-добре — освен ако не искаше нещо от някого. Нейната роля този път беше да играе мълчалива, властна жена. Когато най-сетне решеше да се включи в разговора, щеше да се окаже, че с нея е по-трудно да се преговаря и Ратборн щеше да бъде изненадан от ледената сдържаност на тази разпалваща мъжките страсти красавица.

— И ви предложиха да ни окажете съдействие.

— Да, предложиха ми. — Мъжът имаше дразнещия навик да потрепва или да се усмихва след всеки отговор — изражения, които никак не подхождаха на лицето му и напомняха за онези противни репродукции на Мона Лиза, променящи усмивката й.

— Работите с импулсни линии — каза Болд, като посочи рекламната листовка в ръката си. — Номера, чийто код започва с деветстотин.

Той искаше да го притисне и да отклони вниманието му от основния въпрос.

— Секс линии?

— Развлечения за възрастни. Всичко е съвсем законно.

— Не виждам телефонни кабини.

— Това й е хубавото на технологията, лейтенант. По-голямата част от търговските ни представители работят от собствените си домове. Получаваме и пренасочваме обажданията с помощта на автоматична централа.

— Момичета от смесени колежи? — попита Болд.

— Домакини, най-вече. — Той изчака по лицето на Болд да се изпише силна изненада. — Жената, която стене от другия край на линията, през повечето време глади и гледа телевизия. Приготвя обяда. Реди пасианс на компютъра. Тук просто става дума за изпълнение на роля, лейтенант. Мъжете се обаждат, за да ги възбуждат и да слушат това, което не чуват вкъщи.

— За осем долара на минута — подхвърли Болд.

— Търсене и предлагане.

— А сайтът в Интернет? — заинтересува се Болд.

— Някоя и друга актова снимка — скромно обясни Ратборн, като се обърна към Дафни, — колкото да им кипне кръвта. Там рекламираме линиите с код деветстотин. Някой иска да чуе човешки глас. Ако въведе номера на кредитната си карта, снимките се превръщат във видеофилм и стават доста по-горещи. Само от този сайт за миналото тримесечие имаме обща печалба шестдесет хиляди долара. Там е бъдещето.

— А веригата киносалони „Пантеон“? — попита Дафни.

— Организираме и извършваме широкомащабни кампании по телефона за нуждите на нашите корпоративни клиенти. Специални промоции, като кампанията на Консолидейтид, резервации за пътувания, продажби по каталог. Обикновено цената на услугите ни е с около четиридесет процента по-ниска от тази на конкурентите, а качеството им е същото, ако не и по-добро. Работата върви.

— По-ниски разходи за работна ръка? — попита тя.

— Огледайте се наоколо. Ниските режийни спестяват разходи на клиентите.

— И пак домакини?

На лицето на Ратборн се появи същата гримаса.

— Организирането на кампании по телефона е по-трудно заради необходимостта от свързани в мрежа компютри и обща база данни. Ако за такива кампании използваме отделни хора, изискванията на технологията ще ни разори. Да вземем Консолидейтид например. Те работят изцяло по демографски данни. Компютрите набелязват домакинства въз основа на приходите и стойността на недвижимото имущество. Консолидейтид Иншуърънс притежава веригата киносалони „Пантеон“. Инсталирали са новите електронни автомати за билети из цялата страна и искат да използват тази кампания, за да могат същевременно да рекламират пред клиентите, набелязани за продажба на застраховки, и веригата си от киносалони. Всъщност, идеята беше моя и се оказа изключително печеливша.

— Наели сте подизпълнител? — продължи да го притиска Дафни. — Кой?

— Не ви ли казаха от Министерството на правосъдието? — обърна се Ратборн към Болд. — Предположих, че за това сте дошли тук. Вие сте от щата Вашингтон, нали? Мислех си, че искате да приложите нашата система във Вашингтон… нещо от този род. От нея печелим не само ние, а и щатът.

— Нищо подобно — каза Дафни. — Ние сме от „Престъпления срещу личността“. Разследваме нападение…

— Почакайте! — възрази мъжът и от образа му на корпоративен ръководител не остана и следа. — Никой не обели и думичка за това. Обясниха ми, че искате да ми зададете няколко въпроса за кампанията на Консолидейтид Мючуъл. Предположих…

— Нямаме намерение да предявяваме обвинения към вас — бързо се намеси Болд, — нито пък към някого от Нюмън Къмюникейшънс. Най-вероятно ще се окаже, че ни интересуват един-двама от вашите служители — от наетите търговски представители.

— Може би сред тях има някоя гнила ябълка — заяви Дафни.

В кабинета нахлу нова вълна от миризма на наденички и горчица.

— Искаме да поговорим с вашия подизпълнител — поясни Болд. — Свържете ни с него и си тръгваме оттук.

— Изобщо нямаме намерение да замесваме компанията ви в разследването, при положение, че ни окажете съдействие — повтори Дафни.

— Цялата работа е заради разходите за работна ръка. Заради това, че на телефона трябва да има човек. Автоматичните програми не струват. А в Денвър? При сегашния бум на икономиката? Опитайте се да намерите хора, готови да работят на процент.

— Какво се опитвате да ни кажете? — попита Дафни. — Единственото, което ни трябва, е името на подизпълнителя по кампанията на Консолидейтид Иншуърънс.

— Не разбирам защо не са ви казали, когато сте говорили с тях — раздразнено заяви Ратборн. — Работим с тях вече три години. Досега не сме имали никакъв проблем.

— Когато сме говорили с кого? — продължи да го притиска Дафни. — Консолидейтид ни насочиха към вас.

— Не! Не Консолидейтид. Министерството на правосъдието би трябвало да каже на вашите хора. Ние използваме изправителни заведения, щатски затвори, затворници — обясни Ратборн. — Нашият подизпълнител за всички рекламни кампании по телефона е Колорадското управление за изправителни заведения.

— Затворници — промълви Болд, смаян от думите на Ратборн.

— Значи хората, които се обаждат по телефона при тези рекламни кампании, са затворници? — попита Дафни.

— Технически погледнато — не без известна гордост отговори Ратборн, — това е част от тяхното превъзпитание.