Ридли Пиърсън
Клопка (64)

Шестдесет и трета глава

— Гейнис казва, че сигналът е престанал да се движи — докладва Ла Моя.

— Значи са били те — каза Болд, без да отделя поглед от входа на улица „Сид Прайс“.

Колата им беше паркирана на една разкаляна уличка, наречена Куейл, откъдето необезпокоявани наблюдаваха целия Милър Бей Роуд. Преди няколко минути по нея беше завила кола, чиито стопове постепенно се бяха отдалечили в дъжда. Ла Моя беше отбелязал, че това е елдорадо.

— Дявол да го вземе, сержант — недоволно заяви Ла Моя. — Той може да се е спотаил къде ли не и да те причаква. Трябва да променим плана.

— Пристигнахме поне половин час по-рано — напомни му Болд. — Това е в наша полза. Трябва да действаме, докато все още има смисъл.

— Ние може и да сме го изпреварили, но той разполага с карабина със снайпер. Нашите тапешници вършат работа от три до девет метра, сержант. А той може да улучи право в целта от цели двеста.

— Пренастроихме мерника му — обясни Болд на Ла Моя, който до този момент знаеше твърде малко за разследването. — Флек искаше да бъде настроен за сто и петдесет метра. Мани Уонг го нагласи за седемдесет и пет.

— Хайде бе? И разчиташ на това? Ти да не падаш от луната? Ако е изпробвал пушкалото на стрелбище — което, може да си сто процента сигурен, че е направил — значи пак си е нагласил мерника както трябва. Изобщо не вярвам този тип да пропусне целта, сержант. Ще ми се аз да стрелям пръв. Това обикновено дава желания резултат.

— Първият му изстрел няма да улучи — убедено заяви Болд. — Трябва да го уцелиш, преди да стреля втори път.

— Аз и кой още? — възропта Ла Моя. — Имам тук само един тапешник, сержант. Ако искаш да ти бъда от полза, трябва да знам къде е Флек. А ще разбера чак след този първи изстрел.

Болд закри с ръка джобното си фенерче, така че то едва осветяваше отворения му бележник, но достатъчно, за да може да вижда. Беше направил скица според информацията, подадена от диспечерския отдел и анализирана от Патрик Мълрайт, шефът на „Специални операции“, който беше пожелал да им помогне. Хората от отдел „Разузнаване“, където Болд беше работил една година като лейтенант, бяха осигурили сателитни снимки на залива Милър Бей с висока разделителна способност. Само петнадесет минути след запитването на Болд Мълрайт се беше свързал с него и му беше посочил три вероятни позиции за снайперист: покривите на къщите, един от двата стълба на далекопровода, които се намираха в двата края на Милър Бей и по чиито кабели течеше ток с напрежение четиристотин хиляди волта, и яхтклуба, разположен срещу водата.

Болд и Ла Моя изключиха от списъка покривите. Ако някой стреляше по ченге от покрива на къща, неминуемо се излагаше на риска да бъде забелязан от свидетели.

— Един от двата стълба ще избере — убедено заяви Ла Моя.

— От другата страна на залива — добави Болд. — Ще има необходимото разстояние за оптическия мерник, а водата представлява естествено препятствие, което ще ни забави, ако тръгнем да го преследваме. Той ще се измъкне, докато се опитваме да го настигнем.

— Ами какво ще стане — скептично попита Ла Моя, — ако реши да офейка пеш?

— Озбърн потвърди, че Флек е бил тук най-малко два пъти. Може да е планирал какво ли не. Може да има приятели в резервата. Може да си е приготвил кола или мотоциклет.

— Онази кула там ще му свърши работа — съгласи се Ла Моя.

— Значи ти ще вземеш колата — каза Болд. — Аз ще тръгна пеш.

Болд беше облякъл предпазната жилетка под спортното си сако. Пистолетът му беше готов за стрелба.

— Предимството на стълбовете е — каза Ла Моя, като посочи с ръка към предното стъкло, — че може да вижда над къщите. Ако наблюдава, може да ни забележи.

Болд изгаси фенерчето.

— Не вярвам още да се е качил. Но всеки момент ще заеме позиция.

— Може да те види, когато приближаваш — предупреди го Болд. — А забележи ли те, ще застреля Дафи. Ако не може да убие мен, ще убие нея.

— А, започнахме да си идваме на думата — троснато отвърна Ла Моя. — Той иска да отидеш сам. Ще иска да види как пристига кола с един човек в нея. Ако има подкрепление, ще го види.

— Но аз все още разполагам с половин час.

Слабата светлина от колите, които минаваха по главния път, беше достатъчна на Ла Моя да посочи с пръст скицата в тефтерчето. Болд вече съвсем ясно разбираше странния говор на сержанта, който се дължеше на обездвижената му челюст.

— Ще ме оставиш ей тук. Веднага. Ако приемем, че той ще гледа насам, аз ще му изляза в гръб. Ти ще се върнеш обратно с колата и ще паркираш някъде, където няма да се виждаш от стълбовете. Ще ми дадеш десетина минути, защото си прав — все още съм малко бавен. Не можеш да тръгнеш да разузнаваш, сержант, колкото и да ти се иска. Може да те забележи. Дори и сега би могъл да те забележи. В такъв случай Матюс заминава. Кой знае какво е намислил да прави с нея? Може да е поставил бомба в колата. Може би, ако усети, че му играем номер, първият куршум да бъде за нея. В уреченото време се появяваш с колата и чакаш да видиш какво ще стане. Ако телефонът ми работеше, можех да ти се обадя, но той не работи, тъй че ще действаме на тъмно. Ако чуеш двама души да се стрелят — добави той, — да знаеш, че съм го докопал.

Болд не искаше да се предава. Той не искаше да пристигне на мястото на срещата, без да знае какво го очаква там. Ако искаше да спаси Дафни, трябваше да познава обстановката. Искаше първо да огледа околността. Той посочи към грубата скица и каза:

— Мога веднага да поема към този стълб, след като те оставя, и поне да ти осигуря прикритие, ако те забележи…

— Какво, смяташ, че ще можеш да го улучиш от такова разстояние?

— Той няма да знае с какво стрелям — възрази Болд. — Ако не започнете да се стреляте, пак ще имам достатъчно време да се появя с кола. Ако се вярва на обяснението на Мълрайт, този стълб, който е по-близо до нас, е достатъчно далеч от мястото на срещата и остава встрани от посоката, в която той ще гледа.

— Добре де, съгласих се — отговори Ла Моя, въпреки че предложението не му хареса. — Това ли искаше да чуеш?

— Това исках да чуя — потвърди Болд.

 

 

Болд остави Ла Моя в една глуха уличка от другата страна на Милър Бей, на около осемстотин метра от стълба и проблясващата червена лампа, монтирана на върха му. После се върна на западния бряг и паркира колата така, че да не се вижда от Милър Бей Роуд.

Наведе се и пое през високата трева и блатните растения, вперил поглед в стълба. Стоманената конструкция, издигаща се върху четири решетъчни подпори, беше висока тридесетина метра и приличаше на недовършено подобие на Айфеловата кула. По четирите напречника в горната част минаваха шест високоволтови кабела, всеки с дебелината на човешка ръка, които леко провисваха надолу и отново се издигаха към стълба на отсрещния бряг. Основата на стълба беше оградена с желязна верига, върху която беше окачена табела с нарисувана жълта стилизирана мълния и надпис, предупреждаващ за опасност от смъртоносен токов удар. Болд прескочи оградата, прехвърли се от другата страна и вдигна нагоре глава, за да огледа огромния стълб и сивото нощно небе, от което се сипеше дъжд.

Металът беше мокър и хлъзгав, а мисълта за вода и ток накара стомаха му да се свие. Болд подскочи и се хвана за първото стъпало на стоманената стълба, заварена към западната подпора. После се набра с ръце, подхлъзна се, падна и опита отново. Този път гумените подметки на обувките му успяха да намерят стабилна подпора. След миг Болд вече се изкачваше нагоре.

Елдорадото беше паркирано на разкаляна полянка, с предница към водата. На слабата светлина на вътрешната лампа се виждаше самотна фигура, седнала на предната дясна седалка. Болд беше твърде далеч, за да може да я огледа както трябва, но имаше чувството, че това е Дафни. Колата беше може би на стотина метра на юг от стълба, а най-близката къща се намираше на едно хълмче, на четиридесет-петдесет метра в западна посока. Точно пред елдорадото имаше бетонна рампа за лодки, която се спускаше към водата. На това място заливът беше тесен — не повече от двадесет-тридесет метра — с формата на свит пръст, а Болд се намираше при ставата, в началото на плавния завой на изток.

Той потърси с поглед Ла Моя от другата страна на залива, но не го видя. Огледа внимателно отсрещния стълб, сребристочерен в нощния дъжд. Вече знаеше как човек може да се изкачи по него, затова впери поглед към подпорите, като търсеше човешки силует, който да се откроява на фона на стоманената решетка.

Помисли си, че Флек държи под прицел Дафни, ако не за друго, то най-малкото, за да нагласи оптичния мерник и да огледа отсрещния бряг, докато чака пристигането на Болд. Надяваше се оптичният мерник да ограничи зрителното поле на Флек, да го накара да фокусира погледа си единствено върху колата и заложницата и да отклони вниманието му от околността.

Болд продължи да се изкачва — все по-високо и по-високо.

 

 

Изминаха десет минути. Дъждът ту се усилваше, ту отслабваше. Премръзнал и подгизнал до кости Болд си помисли, че Ла Моя и Флек са в същото окаяно положение като него. За миг на небето се показа луната и превърна неразличимия невидим нощен дъжд в блещукаща завеса от сребърни нишки. В този момент дъждът се усили и един облак я скри от погледа му. Покачен високо, притаил дъх, Болд най-сетне забеляза движение вляво от насрещния стълб, когато Ла Моя се появи от блатистата местност и зачака, неподвижен като статуя.

След няколко мъчителни минути Ла Моя отново тръгна, като се придържаше към брега. Той стигна до стълба, спря за малко и отново пое напред, към навеса за лодки на отсрещния бряг, като показа по този начин на лейтенанта, че горе няма никой.

Болд отмести поглед от сержанта и огледа околността — покривите, главния път и някои от къщите от другата страна. Следващата мисъл, която го връхлетя, го накара да изтръпне от ужас: ами ако Флек се спотайваше в багажника и чакаше Болд да приближи до колата? Ами ако беше решил, че не е сигурен дали ще го улучи от двеста метра и беше предпочел да стреля от петдесетина сантиметра? Ами ако човекът на седалката беше самият Флек, а Дафни беше изоставена на някое място, където щеше да издъхне, ако някой не я спасеше? А това можеше да стане, ако Флек успееше да го застреля.

Обхванат от все по-нарастваща паника, Болд започна да се спуска по стоманената стълба. Той трябваше да се промъкне по-близо до онази кола.

Първите звуци от стрелба — поредица от бързи, приглушени гърмежи, едва успяха да достигнат до него, заглушени от вятъра и сипещия се дъжд. Болд вдигна глава, преди да стигне до следващото стъпало и видя още няколко жълтеникави проблясъка, последвани миг по-късно от ехото на по-бавно движещите се звуци на гърмежите. Изстрелите за кратко осветиха навеса за лодки, като го превърнаха в мозайка от геометрични форми, силуети на мачти и островърхи килове. Няколко от изстрелите се бяха разнесли вляво от Болд — Ла Моя, както предположи той — а останалите, същински град от куршуми, някъде високо, от палубата на една от лодките в сухия док: това явно беше Флек.

Докато Болд извади пистолета си, около него непрекъснато отекваха изстрели. Разбра, че няма смисъл да се опитва да прикрива Ла Моя и да издава позицията си, затова започна да се спуска още по-бързо по стълбата.

Вдясно от себе си чу приглушения металически звук на куршуми, които се забиха в корпуса на колата. Флек стреляше по Дафни. Куршумите бяха попаднали ниско долу. Следващият куршум разби предното стъкло на елдорадото. Болд започна да се спуска още по-бързо, като вече вземаше по две стъпала наведнъж. Той стреля три пъти към отсрещния край на залива, като се надяваше да отвлече вниманието на Флек.

Видя белия проблясък от дулото и по цвета разбра, че сега цевта беше насочена към него. В следващия миг чу как покрай него профуча куршум, който се вряза в падащия дъжд. Явно Флек имаше проблеми с оптичния мерник.

Още два приглушени изстрела отляво. Ла Моя беше успял да се промъкне по-близо до целта си.

Флек отвърна на огъня му с цял залп куршуми от далекобойната си карабина, които се забиха в лодките. И в този миг от една лодка внезапно изскочи мъж и хукна към водата, като непрекъснато стреляше назад, без да се цели, с надеждата, че ще успее да задържи Ла Моя прикован ниско долу. Флек нагази във водата, вдигнал карабината високо над главата си, и тръгна по калното дъно право към отсрещния бряг. Към колата.

Дафни!

Озовало се натясно, подплашено от смъртоносната близост на Ла Моя, животното беше побягнало към леговището си. Отдалечаваше се бързо и на противника му ставаше все по-трудно да го простреля.

Почувствал се застрашен от стрелбата на Ла Моя, Флек беше избягал във водата, където се беше превърнал във възможно най-трудната мишена.

Болд пропусна следващото стъпало и полетя надолу.

Това стана толкова бързо — в един момент се спускаше, в следващия вече падаше. Пусна пистолета и се опита да се залови за нещо, каквото и да е, но се сгромоляса на циментовия фундамент върху левия си крак, навехна глезена си и изкълчи коляното си. Болката го заслепи. Той се насили да диша, за да не припадне. Погледна покрай падналия си пистолет към водата. Вдигнал високо ръце, в които стискаше карабината, Флек бързо приближаваше към отсрещния бряг на тесния залив, като плуваше и газеше през водата, която стигаше до гърдите му. Флек, заедно с карабината си, щеше да стигне на брега след по-малко от минута. Болд се опита да се изправи, но извика от болка и падна на ръка разстояние от пистолета си.

Ла Моя се появи на другия бряг на тесния залив, но Флек се обърна и успя да стреля няколко пъти към него. Болд видя как Ла Моя се наведе, за да се прикрие.

И дума не можеше да става да го изпреварят, Флек щеше да стигне до своето елдорадо и Дафни, без да успеят да му попречат.

Болд отново се опита да се изправи. И отново падна, този път по гръб, като се гърчеше от болка.

Погледна към небето и разбра какво трябва да направи.

Болд се претърколи. Ла Моя пълзеше към водата. Болд събра ръце около устата си и изкрещя:

— Не, Джон! Върни се! — Защото много добре знаеше, че Ла Моя щеше да се хвърли във водата и да преплува до отсрещния бряг, за да се опита да спаси Дафни. — Върни се обратно! Обратно! — извика той, като с облекчение забеляза, че обикновено непокорният сержант спря и се оттегли към навеса за лодки.

Лу Болд не беше майстор в стрелбата. Той редовно посещаваше стрелбището и прекарваше там времето, необходимо, за да може да отбележи четири попадения от осем изстрела в мишената. Ако имаше основа, на която да подпре ръцете си, той можеше да простреля в главата осветена мишена от десетина метра. Но нещо с размерите на ръка, в тъмнината, на тридесет метра… не беше убеден, че ще успее да го улучи веднъж, още по-малко няколкото пъти, които смяташе, че ще бъдат необходими. Въпреки това той се довлече до първата пречка на най-близката подпора и като се опря на нея, се приготви да стреля. Стисна пистолета с две ръце, погледна през рамо към Флек, който вече се намираше само на няколко метра от брега, върна замъгления си от дъжда поглед на цевта и я насочи в мрака нагоре към проблясващия сребрист кабел, по който течеше ток с високо напрежение. Разполагаше с шест патрона.

Първият куршум не улучи и излетя в нощното небе. В очите му се стичаха дъждовни капки. Болд ги избърса с ръка, притаи дъх, прицели се и натисна спусъка. Ослепителен водопад от искри — беше уцелил кабела или може би опъвателния изолатор, за който беше захванат към стълба. Третият куршум отново пропусна целта. След четвъртия отново се разлетяха искри — този път като фойерверк. Петият преряза кабела. Болд дръпна ръцете си от стоманената пречка и се претърколи.

Имаше чувството, че някакъв дракон избълва огън през ноздрите си, ослепителна волтова дъга, когато кабелът се удари първо в едната подпора, после със свистене се устреми към черното небе, удари се в другата и затанцува като пожарникарски маркуч, откачил се от крана за вода. Той се понесе право към Болд със страховита скорост, няколко тона кабел, по който течеше ток с високо напрежение и който през цялото време пръскаше искри в прорязвания от дъждовни капки въздух. Болд усети мириса на горящ озон, когато главата на дракона се устреми към него и едва в последния миг се отклони, започна да се извива нагоре, като се издигаше все по-високо и по-високо, следвана от грохота на статичните заряди.

Тя изсвири и профуча през влажния въздух, заприличала изведнъж на скъсан ластик, който отскочи към стълба от другата страна на Милър Бей, отнасяйки със себе си съскането и миризмата на метал. Въздухът се превърна във вакханалия от бели светкавици и малки експлозии. Драконът отново надигна глава, за последен път — все по-високо, по-високо и по-високо — устреми се към небето, а после полетя надолу като камикадзе, сред бръмченето на заредената с електричество енергия и се насочи към най-доброто заземяване — водата.

Кабелът се сгромоляса в Милър Бей с малка експлозия, последвана от огромна ослепителна пулсираща светкавица, която се вряза във водата и образува вълни, сякаш някаква гигантска ръка беше хвърлила камък в малко езерце.

Флек сигурно беше видял нейното приближаване — на тази ослепителна мантия от смъртоносно напрежение. Беше я видял като цунами, носещо се във водата към него. Когато се стовари върху него, тялото му неестествено засия — тлееща бяла пръчица сред черно езеро. Карабината, която държеше над главата си, избухна след възпламеняването на патроните в пълнителя й. За няколко кратки секунди Брайс Абът Флек се превърна във фойерверк, който завърши с избухването на малка бомба, както се стори на Болд. По-късно специалистите щяха да кажат, че това вероятно е била главата му.

 

 

Къщите на север от Милър Бей бяха тъмни и без ток. Болд се довлече до веригата, която ограждаше стълба, част от която беше стопена от огнения език и изпълзя на мократа земя, като се опитваше да върви, падаше, спъваше се и се търкаляше по пътя към елдорадото. По-късно Ла Моя щеше да каже, че е изглеждал като човек, който е прекарал няколко седмици в пустинята.

Ла Моя пристигна по по-дългия път, почти цял километър и половина, последната част от която измина в колата на един пожарникар доброволец, който го беше качил. Той нямаше желание да нагазва във водата, осеяна с мъртва риба и страховитите останки на Флек. Въпреки времето, което му беше необходимо да стигне до елдорадото, когато Ла Моя пристигна, видя, че Болд все още пълзеше на двадесетина метра от колата. Той нареди на пожарникаря да изчака, помогна на лейтенанта да се изправи на крака и двамата заедно приближиха елдорадото, в което не се виждаше никакво движение и не се чуваше никакъв звук.

— Имай милост, Господи — едва чуто прошепна Болд.

— Матюс? — стиснал зъби подвикна Ла Моя, като се опитваше да подкрепя Болд с нараненото си тяло. Един слепец водеше друг.

— Дафи! — извика Болд.

Разбитото предно стъкло се беше пръснало на кубчета из колата и тя приличаше на осеяна с огромни блестящи диаманти. За момент гледката им се стори почти прекрасна. Но нейното тяло се беше свлякло до вратата, съвсем неподвижно, лицето й беше издраскано, от брадичката й се стичаше кръв.

— Тя кърви! — развълнувано каза Болд и сподавено се засмя. — Тя кърви! — повтори той и възторжено стисна Ла Моя за рамото.

Щом едно тяло кървеше, значи сърцето му все още биеше. Ченгетата от отдел „Убийства“ рядко виждаха жертви, които кървят.

— Май наистина кърви! — съгласи се Ла Моя със задавен от сълзи глас, като подпря Болд на колата, а той и пожарникарят забързаха към вратата, за да проверят пулса на Дафни.