Ридли Пиърсън
Клопка (60)

Петдесет и девета глава

Съобщиха им местонахождението на сигнала от първото обаждане на Флек малко след като Болд напусна шосе 305 и пое по Североизточен Сукуамиш Уей. Бяха изминали само няколко минути след прострелването на Дафни.

Като четеше от ръката си, на която си беше водил бележки, Ла Моя каза:

— Точното място е 47 градуса и 45.45 минути север, 122 градуса и 36.2 минути запад. Плюс-минус десетина метра.

— Кажи ми го на разбираем език — помоли Болд.

— Стотина метра на изток от нещо, дето се казва Североизточен Стотълмейер Роуд. Намира се в северния край на индианския резерват. — Ла Моя извади официалния пътен атлас на Управлението от жабката, където полицаите бяха задължени да го държат под ръка, и започна бързо да прелиства страниците. — Знаеш ли какво, сержант?

— Няма го там.

— Точно тъй — отговори Ла Моя.

— Дежурният диспечер — почти в един глас казаха двамата.

— Искаш ли да се хванем на бас, че могат да ни открият оттам? — Във всяка кола на Управлението вече имаше инсталиран предавател, свързан към Системата за глобално позициониране, което даваше възможност на компютрите в диспечерския отдел да следят местонахождението им. На патрулните коли, в които имаше подвижни терминали за данни, същата тази технология позволяваше на полицаите да следят определеното местонахождение на колите върху специална карта и да следват указанията за най-краткия маршрут, подадени от компютъра, който вземаше под внимание докладите за задръствания по пътя. Необозначената кола на Болд не беше оборудвана с терминал за данни, но имаше предавател в багажника.

— Системата действа с радиосигнал — обясни Болд. Ла Моя никога не обръщаше внимание на служебните съобщения, които се разпращаха до всички отдели. — Щом телефоните ни работят, ще работи и предавателят.

— Обаждат се — каза Ла Моя.

След по-малко от минута Болд, който следваше напътствията на сержанта, зави наляво по Тотън Роуд. Последваха точни указания от една жена, която се намираше на четиридесет километра от тях, от другата страна на Пъджет Саунд, вперила поглед в монитора на компютър, който насочваше колата им с вероятна грешка в точността от десетина метра.

Надясно по Уидми Роуд и направо през потъналите в мрак гори. Болд караше с тридесет километра над разрешената скорост и почти щеше да преобърне колата на един остър десен завой, който се появи незнайно откъде. Веднага след това пътят сви наляво и свърши при Линкълн, където Ла Моя посочи отново наляво и Болд последва указанията му.

Дъждът и мракът ограничаваха видимостта до няколко метра. По Линкълн се разминаха с две коли и двамата се обърнаха, като се напрегнаха да видят кой пътува в тях.

— Не са те — каза Ла Моя, след като първият автомобил отмина. — И това не е елдорадо — заяви той след втория.

— Ти знаеш най-добре — каза Болд, който трудно управляваше, тъй като трябваше да разделя вниманието си между пътя и минаващите коли. — Обади се в диспечерския да ни предупредят да загасим фаровете на половин километър преди последния завой. Ще оставим колата там и ще продължим пеш.

— Разбрано — отговори Ла Моя.

Стотълмейер беше четвъртата пресечка вдясно.

— Половин километър, сержант — обяви Ла Моя.

Болд спря колата на разкаляния, покрит с чакъл път, на по-малко от двеста метра от мястото, откъдето Флек му се беше обадил. Щом пусна волана, той посегна към предпазната жилетка на задната седалка.

— Една жилетка, един човек навън — заяви Болд. — Ла Моя се готвеше да възрази. — Ти ще останеш тук, ще следиш полицейския канал на Поулсбоу и ще поддържаш връзка с Гейнис в „Еър Тайм“.

Той натисна един от бутоните на телефона си.

— Настроих моя да вибрира. Ще ми се обадиш, ако има нещо. Аз ще ти звънна, ако ги забележа.

— И като ги забележиш? — с надежда попита Ла Моя.

— Ще се опитам да ти обясня как да ги заобиколиш. После ще действаме според обстановката. Ако не мога да се промъкна близо до тях, ще се покажа и ще го подмамя, така че да можеш да стреляш по него.

— Аха. Страхотен план. С моя деветмилиметров, насочен към него и неговия немски снайпер насочен към теб. На това изравнени сили ли му викаш?

— Ще действаме според обстановката — повтори Болд. — Няма да знаем нищо, докато не видим каква е ситуацията. Може да има някаква стара ферма или нещо такова. Може да се наложи да чакаме за подкрепление.

— Извинявай, лейтенант, чинът ми е по-нисък от твоя, ама в тоз момент приказваш глупости. Нещо не вдявам.

— Заповядвам ти да останеш в колата — повиши глас Болд.

— И защо? — възрази Ла Моя. — За да идеш да те гръмне някаква отрепка ли?

— Чу какво ти заповядах.

— Глупости! — отсече Ла Моя.

Болд провери дали телефоните им ползват еднакви режими на работа.

— Имаш режим „изчакване“, нали?

— Аха — кисело отвърна Ла Моя.

— Е, поддържай тогава връзка с Гейнис и се ослушвай дали няма да те потърся.

— Слушам, сър!

— Ти си ранен, Джон — спокойно каза Болд. — Още си бавен. А ако тръгнем двамата, ще вдигаме два пъти повече шум. Тук не става дума за героизъм, а за здрав разум.

— Ти си мислиш така.

— Да, аз — отговори Болд.

Той погледна лампичката над вратата, преди да я отвори, за да се увери, че няма да светне. Излезе навън в дъжда и нагласи жилетката — непромокаемата й външна страна щеше да действа донякъде като дъждобран. Не можеше да използва джобно фенерче. Трябваше да почака, докато очите му свикнат с мрака и да действа на тъмно. Когато пое напред, отначало виждаше само на няколко крачки пред себе си. Щом повървя малко повече в дъжда, крачките му станаха по-големи и по-бързи.

Скоро стигна до някакъв разкалян път, който се намираше малко по-надолу, вдясно от него. Пое покрай него, като затъваше в мократа трева и се надяваше, че няма да попадне пред фаровете на колата, ако елдорадото на Флек внезапно изскочеше срещу него. Наведе се ниско долу и опипа калта. Стори му се, че следите от кола са скорошни. Иначе дъждът щеше да ги размие само за няколко часа.

Беше изминал стотина метра, когато чу рев на автомобилен двигател. Звукът отекна между дърветата и му се стори, че идва някъде отзад, а не отпред, както очакваше. Болд клекна и посегна към пистолета си, но разбра, че в бързината беше закопчал предпазната жилетка върху кобура — елементарна грешка, която му показа, че вълнението, което изпитваше, работи срещу самия него.

Когато на пътя прозвуча клаксон, разбра, че колата, която беше чул да потегля, беше неговата собствена, а зад волана седеше Ла Моя. Болд хукна към пътя.

— Какво става? — попита той, като скочи на седалката. Целият беше подгизнал.

Ла Моя беше известен като най-бързия и най-добрия шофьор между детективите. Колата потегли така, сякаш през изминалите няколко минути някой беше сменил двигателя й.

— Оказва се, че няколко от момчетата на Озбърн работели по някаква нова идея…

— И Гейнис спомена нещо такова — спомни си Болд.

— Ставало дума за част от запазената честотна лента, която не се използва за самите обаждания, а, доколкото разбирам, за връзка между кулите.

— Какво означава това, Джон? — нетърпеливо попита Болд, докато закопчаваше предпазния колан.

Ла Моя взе следващия ляв завой толкова рязко, че Болд трябваше да се хване за арматурното табло.

— Това означава, че причината да виждаме малките квадратчета на клетъчните си телефони, които отчитат силата на сигнала, е, че телефонът и кулите постоянно обменят информация помежду си — и точно тук е номерът — независимо дали в момента се обаждаме или не. Щом телефонът е включен, той търси най-близката кула и докладва на собствения си процесор за наличната сила на сигнала, която тези квадратчета показват на дисплея. За да направи това, той всеки път изпраща към кулата собствения си идентификационен номер — по няколко хиляди пъти в секунда!

— И Озбърн вижда, че това е неговият телефон — промълви възхитен Болд.

— Телефоните и на двамата. При това ги вижда в реално време. Няма вече петнайсетминутни забавяния. Озбърн не може да използва триангулация. Не може да определи точното им местоположение, освен ако Флек не се обади — при което пак се получава забавяне. Но може да проследява движение, от кула до кула, докато телефоните продължават да проверяват за най-добрата връзка. А в момента и двата телефона се движат, сержант. — Без да сваля ръце от волана той посочи с показалеца си напред. — На изток. През последните десетина минути те се движат на изток. По всичко личи, че в момента не ги използват.

— Което значи, че ги настигаме — каза Болд.

— Бинго! — потвърди Ла Моя. Той натисна газта и колата се понесе със сто и шестдесет километра в час по подгизналия от дъжда път.