Ридли Пиърсън
Клопка (14)

Тринадесета глава

Дафни беше облечена с тесни сини джинси и пуловер в карамелен цвят, който подчертаваше тъмните й очи. С навитите си ръкави на пуловера тя приличаше на жена, която е настроена съвсем делово. Изящната сребърна гривна показваше, че не е на работа. Болд предполагаше, че тя има доста подобни бижута, останали от връзката й с Оуен Адлър — човекът беше готов да й купи дори Космическата кула^[1], ако по този начин можеше да си осигури любовта й.

Дафни включи нощната лампа до леглото на Болд, наведе се и го огледа внимателно. Стори му се странно, че вижда друга жена в тази спалня, а не Лиз. Дори почувства известна вина, въпреки болката.

— Свали си ризата — нареди му Дафни.

— В никакъв случай — изпъшка Болд. — Последния път, когато си свалих ризата пред теб…

— Свали я и се надигни, в противен случай се качвам в колата и се прибирам вкъщи — заплаши го Дафни.

— Може би така е най-добре.

— Сигурен ли си, че няма нищо счупено? — попита тя.

По гърдите и ребрата му имаше тъмночервени петна и зловещи синини. Дафни леко докосна една-две и Болд потръпна от допира й.

— Не съм съвсем сигурен — каза той. На ухото му беше залепено парче анкерпласт.

— Обърни се! — нареди му тя.

— Да знаеш как обичам да ме командваш — подразни я той.

— Веднага!

Болд се подчини.

— Чудя се как дишаш. И тази тук… тази… точно на бъбрека. Уринирал ли си вече?

— Какво?!

— Има ли кръв в урината ти, Лу?

— Не.

— Трябва да идеш на лекар.

— При което ще се наложи да докладвам за грабежа. А след това на моравата пред къщи ще се струпат двадесетина репортери, а телефонът ми ще се скъса да звъни. Не, благодаря.

— Наистина трябва да отидеш на лекар — повтори тя.

— Не.

— А Дикси?

— Неговите пациенти са все мъртъвци — отговори Болд.

Доктор Роналд Диксън, главен съдебен лекар на Кинг Каунти, беше един от най-близките приятели на Болд.

— Легни — каза тя. — Ще ти напълня ваната с гореща вода, ще те натъпча с аспирин, ще приготвя чай и ще се обадя на Дикси. Щом се изкъпеш, ще те закарам до Съдебната медицина да те прегледа. Там имат рентгенов апарат. Ако е нужно ще те приемат в болницата. Добре ли е така?

— Никак не е добре!

— Избирай — или веднага си тръгвам и те оставям сам да се оправяш.

— Добре де.

Болд се отпусна на леглото. Всяка кост, всеки мускул в тялото му възропта.

— Искаш ли ароматизиращи соли? — попита Дафни, докато вървеше към банята.

— Ха, ха! — опита се да се изсмее той.

— Това „да“ ли е, или „не“?

— Да, ако обичаш — призна той. — Евкалипт.

— За да те скрие пяната, когато донеса чая, така ли, господин Срамежливец?

— Права си. Искам да кажа, освен ако не си решила да влезеш с мен във ваната, за да ми почистиш раните.

— Само в сънищата ти! — подразни го тя и пусна водата.

Болд чуваше шуртенето й само с лявото ухо.

Да, понякога наистина се явяваш в сънищата ми, помисли си той.

 

 

В кабинета на съдебния лекар в мазето на медицинския център „Харбървю“ цареше зловеща тишина. Помощниците на доктор Диксън отдавна се бяха прибрали по домовете си.

Дикси обяви Болд за „сравнително здрав и все още жив“.

— Ако те бяха докарали мъртъв, щях да си помисля, че си скочил от някой влак или си паднал от много висока стълба — добави той с наставнически тон.

— Точно това смятам да кажа и да се придържам докрай към него — тихо произнесе Болд. Дори говоренето му причиняваше болка. Тя изпълваше цялото му тяло, като корените на дърво, които се опитваха да намерят вода.

— Мога да ти изпиша едно-две неща. За болка. За сън.

— Не, благодаря.

— Все едно, може би ще е по-добре да му ги изпишеш — намеси се Дафни.

Болката беше твърде голяма, за да спори с тях.

— Слушай какво казва младата дама — посъветва го Дикси. — Между другото, как е Лиз? — попита той, докато обърнат с гръб към тях пишеше рецептата.

Намек ли беше това? — запита се Болд.

— Възстановява се бързо. Не й е приятно да говори за това.

— Кога ще й кажеш за твоето премеждие?

— Ще изчакам малко — отговори Болд.

— Не му се занимава с бумащина — шеговито подхвърли Дафни.

— А-ха! — кимна Дикси.

— На кого е нужно още едно разследване? — опита се да обясни нежеланието си Болд.

— Това е от бейзболна бухалка — каза Дафни, докато Диксън отново оглеждаше ухото му.

— К-9 — промърмори Болд.

— Какво каза? — попита Дикси, който продължаваше да се взира в нараненото му ухо.

— Откога крадците започнаха да викат на кучетата К-9?

— О-па! — възкликна Дафни. — Това намек за някакъв заговор ли е?

— Добре де, нека да е обикновен грабеж. Защо тогава не се ометоха, щом ме преджобиха? Защо останаха да ме налагат с бейзболна бухалка?

— Мислех, че откакто се разрази грипа, броят на подобни нападения е нараснал — каза Дикси.

— Няколко пъти — отговори Дафни.

— Вярно — съгласи се Болд.

— Имаш ли кръв в урината?

— Не! — Болд усети как Дафни го погледна.

— Трябва да следиш за това, както и за съсиреци в изпражненията.

— Разбрано.

— И искам веднага да ми кажеш.

— Слушам!

— Извадил си късмет.

Болд потръпна.

— Да, чувствам се страхотно.

— Нито едно ченге няма да стори подобно нещо на друго ченге, Лу. Грип или не, просто не ми се вярва — каза Дикси. — Обидни подмятания? Тормоз? И още как! Но това? Само и само да не ходиш на работа?

— Май имаш право — призна Болд. — Въпреки че определено си го помислих.

— Кражбите и побоите са се увеличили — повтори Дикси.

— Вече го чух — каза Болд.

— Можеш ли да го подслониш при теб? — обърна се Диксън към Матюс. А на Болд каза: — Разбирам, че не искаш да плашиш Лиз, докато не разбереш какво става. Познавам те. Но не можеш да останеш сам у вас тази нощ. Просто не можеш. Това е лекарско нареждане. Трябва да има някой с теб. Тъй че или тръгвай към Джеймърсънови…

Болд не го остави да довърши и поклати глава.

— Е, значи ти ще играеш ролята на сестра — каза Дикси на Дафни. — Мери му температурата на всеки четири часа и му давай още аспирин, ако е нужно. Обади ми се, ако състоянието му рязко се влоши.

 

 

— Трябва да се обадя на Лиз — каза той, като се настани в хондата на Дафни.

— Вече започваш да се вразумяваш.

— Но не искам да я събудя, нито пък да я изплаша — продължи Болд.

— Тук не мога да ти помогна.

— Ще събудя всички, ще приемат случилото се твърде навътре, ще ми се наложи да й давам обещания, които до сутринта ще наруша, защото нямам намерение да излизам в болнични, а тя ще настоява точно за това.

— Лу…

— Ако изляза в болнични, как ще изглежда това отстрани? — Той сам отговори на въпроса си. — Като грип. Няма да доставя на Кришевски това удоволствие. В никакъв случай.

— Добре де, какво общо има това с обаждането ти на Лиз? — попита Дафни.

— Сложно е.

— Сигурно.

— Това може да почака до сутринта — опита се да убеди сам себе си Болд. — Няма нужда да будя всички сега — заоправдава се той. — Нека се наспя, а когато се събудя… ще видим. Нали така?

— Ти сам трябва да решиш, Лу. Да потеглям ли към Мърсър Айлънд — към Джеймърсънови?

— Не — отговори той и отпусна глава на облегалката.

След миг вече спеше и тихо похъркваше.

Дафни откара Болд в своя плаващ дом и приготви разтегателния диван в дневната на долния етаж. Закотвени точно на север от доковете в Лейк Юниън, плаващите домове бяха станали изключително популярни, в резултат на което цената на земята в този район беше нараснала пет пъти за последните осем години. В дома й с жилищна площ от сто и осемдесет квадратни метра, облицован с червено дърво и с асфалтиран покрив имаше гледжосана печка за дърва и малък каяк, завързан на палубата пред прозореца на дневната. На нейния кей бяха закотвени десет такива плаващи домове, по пет от всяка страна, а шестте кея бяха разположени по цялата крайбрежна ивица на езерото. Край пътя стърчаха пощенски кутии с формата на къщички за птици, а пощальонът познаваше всички обитатели по име.

Тук все още се беше запазила някогашната атмосфера на близост между съседите. Духът на старите хипита от преди двадесет години бавно отстъпваше пред днешните изтърсаци от Майкрософт, които изглеждаха глупаво, захапали пурите си, с чаша специално пиво в ръка в летните нощи и на фона на великолепната панорама на града, която служеше като естествен декор. Въпреки бурното развитие на икономиката, което се дължеше на новите технологии, кореняците не гледаха с добро око на нашествието на компютърджиите. Но нейната къща беше запазила старомодното си очарование — малки пространства с внимателно подбрани мебели, за да не се претрупват помещенията, едва доловим мирис на канелен тамян и звука на водата, която се плискаше в борда. Ако някога решеше да продаде дома си, тя можеше спокойно да прекара остатъка от живота си, без да работи.

— Слушай, благодарен съм ти за жеста — каза той, — но не мога да приема това.

— Разбира се, че можеш — отговори тя, като извади една възглавница от спалнята.

Болд нямаше сили да спори. Умираше за сън.

— Искам да спя — каза той.

— Първо ще се изкъпеш и ще изпиеш чаша чай. Сънят сам ще дойде.

— Сигурно си права.

— Аз винаги съм права — отговори тя. — Просто ти невинаги се вслушваш в това, което казвам.

 

 

Събуди се от аромата на чай и кифлички. Дафни шеташе из малката кухня. Беше облечена с клин и потник от ликра, прилепнали като кожа по тялото й. Гледката му хареса повече от изгрева, който явно беше проспал.

Не искаше да облича изкаляните си и окървавени от побоя дрехи. Дафни очевидно беше предвидила това, защото му беше приготвила една тъмносиня спортна риза на Оуен Адлър с емблемата на „Ла Коста“, бельо и чифт спортни чорапи. Той не я попита нищо. Връзката им се беше проваляла два пъти — други обяснения не бяха нужни.

Болд се изкъпа, като едва помръдваше под горещата вода. Имаше чувството, че някои части от тялото му липсват, а други крещят с пълен глас. Чуваше само с едното си ухо.

Когато влезе в кухнята, освежен, но с изтръпнало от натъртванията тяло, намери на масата намазана с масло кифличка, бурканче със сладко от малини и бележка, на която с чертички беше нарисувано бягащо човече.

Закуси навън сам, като наблюдаваше сутрешното оживление, което цареше по езерото. Някакъв хидроплан се приземи върху гладката повърхност на водата сред завеса от сиво-зелени пръски. Ято патици се издигна във въздуха и зави на север, над Газуъркс Парк, сред грозната плетеница от тръби, открояваща се на фона на небето, която му заприлича на рафинерия. Изпитваше невероятно задоволство, че е жив. Странно, че за това трябваше да благодари на кучето, което толкова беше мразил.

Отхапа от кифличката. Ухото го заболя, когато започна да дъвче. Потърси в хладилника ябълково пюре или кисело мляко — нещо, което не трябваше да се дъвче. Откри една кутийка, на която пишеше „жива култура“. Тази мисъл го смути.

Градът се тресеше от престъпления, а колегите му нарочно си стояха по домовете и очакваха промяна в политиката на Управлението. Не разбираше какъв е смисълът на всичко това, както не разбираше и защо трима улични крадци ще се нахвърлят върху него с бухалка за бейзбол. Освен ако не се бяха изплашили, или побеснели от омраза към него, когато бяха видели полицейската му значка. Омразата можеше да накара и най-хрисимия уличен крадец да побеснее. И изведнъж се почувства изпълнен с омраза, а наоколо нямаше никой, върху когото да я излее.