Джейн Костело
Нежененият ми приятел (93)

Глава 93

В мига, когато го видях, бях поразена от това колко красив бе Хенри, колко неустоимо секси бе той. Бях изправена пред мъж, който благодарение на „Проекта Хенри“ се беше превърнал в най-върховното въплъщение на желанията на жените, които се обръщаха след него, където и да отидеше.

Но не го обичах заради това. Не заради дрехите или прическата, тялото или лицето.

Хенри, когото обичах, беше забавният, умен, лоялен и прекрасен човек, когото бях срещнала преди толкова много години. Копнеех за този Хенри; не можех да прекарам и ден без този Хенри. Гарнитурата нямаше значение.

— Здрасти, Луси.

Той се усмихна. Усмивката му предизвика вълна от надежда, която се разля по вените ми, превърна краката ми в желе и уби способността ми да говоря.

— Добре ли си?

— Да. Аз… да. — Обзе ме вълнение, сърцето ми галопираше, а ударите му отекваха с гръм в ушите ми. — Просто съм изненадана да те видя.

— И… щастлива?

Кимнах, погледът ми се замъгли от сълзи.

— Много — прошепнах дрезгаво.

Погледна към ръцете ми, които стискаха писмото му:

— Значи си прочела бележката ми.

Отново кимнах.

— Е, беше ли изненада? От това, което написах?

— Да. Не. Не знам.

О, великолепно, Луси!

— Защо си тук? — едва промълвих. — Мислех, че си в самолета.

— Трябваше да съм там. Но получих телефонно обаждане, след като преминах през охраната на летището, което представи нещата в съвсем различна светлина.

— Телефонно обаждане ли?

— От Доминик.

Преглътнах.

— Каза ми някои нещица, но първоначално не й повярвах. Реших, че това е нейната представа за шега.

— Какво ти каза?

Той ме погледна в очите:

— Каза ми, че моите чувства, чувствата, за които обясних в писмото си… Каза ми, че ти изпитваш…

— Абсолютно същото? — подсказах му аз.

На лицето му засия широка усмивка:

— Трябваше ми малко време, за да й повярвам. Всъщност все още не съм убеден, че трябва да й вярвам. Но не можех да се кача в самолета, без да разбера. И ето ме тук.

Долових собствения си истеричен кикот, примесен с истинска, безусловна радост. Знаех, че бе нелепо, но не можех да се спра.

— Ето те и теб — прошепнах аз. — Господи, Хенри, толкова се радвам.

Повече не можех да се сдържа и се хвърлих към него, а той ме прегърна. Ръцете му бяха силни и мускулести. Те придърпаха талията ми към него, а телата ни решително се притиснаха едно в друго.

Целувахме се задъхано. Затворих очи и почувствах как плътните му устни се вплетоха в моите. Езикът му бе топъл и мек, дъхът — сладък. В слабините ми забушува буря и аз се предадох на прегръдката му. Приятелите не се целуваха така. Сама не знаех колко дълго продължи целувката ни точно тук, в новия ми коридор. Той изследваше устата ми, целуваше кожата зад ухото ми, милваше нежно тила ми с върха на пръстите си.

После сграбчи ръката ми и я поднесе към устните си, като целуваше вътрешната част на китката ми. Целуваше дланите ми, кокалчетата на пръстите ми и китките ми. Пръстите ни бяха вплетени, когато той се взря в очите ми. Бях завладяна от емоции. Но тогава ме осени една мисъл. Не исках да разруша момента, като повдигна въпроса, но трябваше:

— Ами Ерин?

Той си пое дълбоко дъх:

— Двамата с Ерин си поприказвахме. Съвсем набързо, но ако трябва да съм честен, повече и не беше нужно. Ерин ще се оправи.

— О?

— Когато Доминик ми се обади, ми каза да попитам Ерин за Дарън.

— Ах — отвърнах аз.

— Това между Ерин и мен никога не е било сериозно, Луси. Ти, разбира се, го знаеш.

— Не го знаех.

— Мисля, че направихме услуга на Ерин — добави той. — Оставих я да си припомня заедно с Дарън времето в университета в бара на летището. Мога да се обзаложа, че ще се съберат, преди да приключат с обиколката си на Европа.

Изпитах неочакван импулс да се приведа към него и да го целуна отново. Когато устните ни се срещнаха, той изненадващо ме взе в обятията си.

— Хенри, какво правиш? — изкисках се аз. — Сигурно тежа колкото половин син кит.

— Луси, гарантирам ти, че не е така — ухили се той и отвори с ритник вратата на спалнята. — Едва ли си по-тежка от някоя малка косатка.

— О, благодаря ти — изрекох с престорено възмущение. — А аз си мисля, че наистина си бил влюбен в мен.

Той ме метна на леглото, изкатери се, застана над мен, като ме притисна с тялото си.

— Аз наистина съм влюбен в теб.

Усмихнах се:

— Радвам се да го чуя, защото не съм сигурна какво щях да правя, ако не беше.

— Това означава ли, че си склонна да опиташ? — попита той между целувките. — Със смотаняк като мен?

Сграбчих тениската му и го притеглих към себе си.

— Повече от склонна — прошепнах аз. — Ами ти? Склонен ли си да опиташ с истинското ми Аз?

Той се усмихна:

— Винаги съм казвал, че истинското ти Аз е моето момиче.