Джейн Костело
Нежененият ми приятел (18)

Глава 18

В крайна сметка не спах с Пол. Винаги съм знаела, че не бих го направила, но понякога изненадвах и себе си със старомодните си възгледи.

Вместо това се озовахме в къщата му, която споделяше с двама съквартиранти, които се надпяваха с гаджетата си на музикалната видеоигра „Синг Стар“. И тъй като никога не изпусках възможността да разнищя до основи някое от парчетата на АББА, се присъединих с удоволствие. Пяхме и пихме до три часа сутринта. Поне аз пях. Пол хладно се въздържа и ако бях трезва, поведението ми щеше да ме накара да се почувствам неловко. Когато другите изчезнаха по леглата, нещата отново се разгорещиха на канапето. Хубаво де, никога не съм твърдяла, че съм истински ангел.

В пет и тридесет с неохота сложих край на забавлението, твърдо решена да го оставя да ме желае. Призовах цялата си воля, за да го направя, което си беше истинско предизвикателство, като се имаше предвид, че волята ми до голяма степен бе омекнала заедно със способността ми да ходя или да говоря като хората. Понякога се чудех как бих се оправяла през деветнадесети век, когато е трябвало да чакаш до първата си брачна нощ, преди да докоснеш светилището, закътано в панталоните на любимия ти. И все пак, през деветнадесети век не са имали шотовете текила бум-бум, като вероятно това ги е спасявало.

Измъкнах се, залитайки, от таксито и се заклатушках по алеята ни, после се пъхнах в леглото, а комбинацията от алкохола и вълнението караше мислите в главата ми да се въртят шеметно. Бях излязла на първата си среща и всичко беше минало добре! Наистина добре! Невероятно!

На следващата сутрин се излежавах дълго. Събуди ме музиката от пианото на Хенри, която се носеше из апартамента. Хенри бе фантастичен пианист. Той свиреше всичко — от Бетовен до „Блек Айд Пийс“, но в този апартамент си имахме едно правило — не му беше позволено да докосва пианото до обед. Следователно това означаваше, че се бях излежавала доста дълго време. Когато най-сетне станах, Хенри беше в кухнята, като безспорно бе имал по-плодотворна сутрин от мен.

— Снощи мина наистина добре — съобщих аз. Имах такъв махмурлук, че можех да остържа дъските на пода с език, но въпреки това танцувах из кухнята.

— Предположих. Не си се прибирала толкова късно от нощта, когато по случайност се качи на автобуса за Блекпул. Искаш ли кафе?

— Да, сипвай. Господи, Пол е чудесен. И наистина смятам, че ме харесва.

Хенри включи електрическата кана и сложи лъжичка кафе в кафеварката:

— Това е фантастично, Луси.

— Нали? Хей, добре ли си?

— Разбира се. Просто съм малко притеснен заради довечера.

— Няма за какво да се притесняваш. Вече си усвоил теорията. Единственото, което трябва да направим, е да я приложим на практика.

— Подозирам, че практиката ще се окаже много по-голямо предизвикателство от теорията. Тази вечер Доминик и нейната бяла дъска няма да ми бъдат от голяма полза.

— Така е. Но тя е права, когато казва, че всичко се крие в начина ти на мислене. — Приседнах на кухненската маса и поведох битка с найлоновата торбичка, в която бяха притурките към вестника. — Влез там с мисълта, че си най-секси създанието, ходещо на два крака, и хората ще повярват. Ако влезеш обаче, мислейки се за пълен нещастник, който никога няма да си хване приятелка, хората ще повярват и на това. Сам сбъдваш това предсказание.

Той кимна.

— Освен това — продължих аз, като отворих справочника за предстоящите културни събития, — ще бъда там през цялото време, а също и Ерин, и Доминик.

— Отчасти именно това ме тревожи. — Той изсипа врящата вода в кафеварката. — Мога да се справя и без публика.

— Поддържащ екип — поправих го аз. — Никой не очаква да си идеален от първия път. Всъщност би било странно, ако го постигнеш. Но флиртът и езикът на тялото са дисциплини, които искат практика, Хенри. Точно както и тропическата медицина.

Той повдигна вежди.

— Можем цяла година да се размотаваме и да изучаваме теорията — наставлявах го аз, — но докато не се престрашиш и не опиташ, няма да стигнем доникъде.

— Защо ли си мисля, че епидемиологията е по-проста?

— Виж, след няколко месеца, когато си разменил целувки с дузина момичета, бил си на няколко срещи и може би имаш интимно познанство с вътрешната част на бедрата на някоя мадама, ще се чудиш за какво толкова си се тревожил.

— Кога спря да се тревожиш за противоположния пол?

Пресегнах се и отхапах от сандвича му, защото отново не знаех как да отговоря.

Ерин се бе разколебала, а аз изпитах огромно облекчение. Не беше нормално, когато са те зарязали, да понасяш нещата така стоически като нея.

— Не съм сигурна дали в крайна сметка искам да изляза тази вечер — унило оповести тя, докато говорехме по телефона в три следобед. — Луси, нямам голямо желание.

— Най-лошото нещо, което би могла да направиш, е да си останеш у дома и да страдаш по Гари. Трябва да излезеш. Ще се почувстваш по-добре, ако си с приятелките си, вместо да гледаш телевизионното състезание за таланти „Последният хор“.

— Всъщност е „Само за танци“, но схванах мисълта ти.

— Освен това — казах й аз — Хенри има нужда от най-развратната подкрепа, която би могъл да получи.

— Знам, но ако видя Гари? Не мисля, че бих го преживяла.

— Ако стане така, ще се оправим някак си. Не можеш да прекараш остатъка от живота си, криейки се, защото съществува най-малката вероятност да се натъкнеш на него.

Последва кратко мълчание:

— Права си. Разбира се, че си права. Благодаря ти, Луси. Ела да ме забереш в седем и половина.

В осем часа „Екипът Хенри“ се намираше в таксито, на път за центъра на града, но останах с впечатлението, че проповедта, която му изнесох по-рано днес, не бе пропъдила напълно безпокойството му. Успяваше да го скрие, но гарантирах, че за Хенри това приключение беше толкова забавно, колкото и ако беше позволил на някое шимпанзе да направи кола маска на гърдите му.

За сметка на това Доминик беше напълно уверена:

— Хенри, изглеждаш великолепно. Ако съзра някой като теб да влиза в бара, не бих се поколебала и за миг и бих предприела атака.

Хенри се подсмихна доволно.

— Разбира се, това ще зависи и от конкуренцията — уточни тя. — Искам да кажа, че ако зад теб е Матю Макконъхи, хубаво ще си помисля. Или пък Джони Деп. Или пък Ал Пачино от дните му в „Кръстникът“. Същото се отнася и за Де Ниро, но ако всички са еднакви, не бих се колебала. Честна дума.

— Това е много насърчително — отвърна любезно Хенри.

— Как ти се струват новите ти контактни лещи? — попита Ерин, докато си слагаше гланц за устни. — Изглеждаш много по-добре без очила.

Останах доволна, когато видях, че Ерин се бе издокарала. Бях започнала да се тревожа за нея този следобед, но бях сигурна, че тя имаше нужда именно от вечер като тази. Определено беше направила сполучлив избор — косата й бе небрежно разрошена, блуза „Мисони“, каубойски ботуши… Ако Прекрасният Гари можеше да я зърне сега, бях сигурна, че би преосмислил гледната си точка за това доколко вълнуваща бе тя.

— Лещите са добре — отвърна Хенри. — Трябваше ми малко време, за да свикна, но нима не стана същото с дрехите и косата? Не съм сигурен, че съм успял да усвоя всички неща.

— Ако ти се струва неестествено, не се тревожи — успокои го Дом. — След време ще се превърне във втората ти природа. Сега нека изясня нещо: за първи път ли ще се опитваш да свалиш някоя мадама?

Хенри се намръщи:

— Да, Доминик. Преди да ви срещна, бях самотен отшелник, който рядко изпълзяваше от тъмницата си.

— Беше само въпрос — невинно отвърна тя.

Той се усмихна:

— Излизал съм колкото си щеш с отбора по ръгби след мачовете. Но ако питаш дали това е първият път, в който ще кръжа наоколо с ясното намерение да се озова в прегръдките на някоя жена, ще трябва да ти отговоря положително. Не че не съм искал да го направя и преди, просто…

— Нека се изясним — излизал си редовно с отбора по ръгби и никога не си извършил нито една лудория?

— И както знаеш — продължи той, — двамата с Луси също излизаме доста често.

— Може би точно заради това не си успял да действаш — отвърна тя. — Правило номер едно — с какво сме се захванали в момента — не се залепяй като лепило за друга жена. Както и да е, ето че пристигнахме.

Таксито спря пред старото пристанище Албърт Док и се озовахме на павираната улица. Пристанището изглеждаше прекрасно по това време на нощта. Светлините от баровете и ресторантите блещукаха по водната повърхност и сякаш оживяваха.

Барът, който избрахме, беше далеч по-оживен от обикновено, макар да нямах представа защо. И, както изглежда, беше привлякъл толкова много бляскави жени, че човек би си помислил, че модната седмица в Париж се е преместила тук.

Опитах се да прочета израза на лицето на Хенри и се улових, че го оглеждам внимателно. Доминик се оказа права. Той безспорно беше секси. Което бе удивително. Невъзможно. Странно, ако трябваше да съм честна.

Старите му черти си бяха непроменени — сините очи, плътните устни, малкият белег, останал му от бутона на шпайк, който се беше забил в брадичката му, когато беше тийнейджър. Но може би именно затова беше толкова трудно да преценя колко драстична бе промяната във външния му вид, и то само с няколко прости корекции.

Когато се заехме с пълната му промяна, се бях надявала, че щяхме да успеем да променим добрия, стар и мил Хенри в нещо, което горе-долу беше сносно. Но той отдавна бе надминал „сносно“.

— На какво се усмихваш? — попита Хенри.

— Аз ли? О, на нищо — изведнъж дойдох на себе си. — Кой иска питие?