Джейн Костело
Нежененият ми приятел (80)

Глава 80

Пол не изглеждаше така привлекателен, както го помнех, но това не ме смути. Поведението му тази вечер толкова много се доближаваше до определението „идеално“, че трябваше да напише учебник, посветен на етикета при срещите. Откакто преди половин час бяхме пристигнали в комедийния клуб, не можех да открия никакъв недостатък в него. Беше ми направил комплимент за вкуса ми на обличане, беше се поинтересувал за работата ми, скачаше към бара всеки път, когато се опитвах да ида сама. Беше ме накарал да се чувствам привлекателна и умна точно когато си мислех, че съм толкова неустоима, колкото някой зловонен африкански глиган. Много му бях задължена заради това.

До първия скеч оставаха пет минути, когато той се обърна и се усмихна:

— Луси, чувствам се като идиот.

— О! Защо?

— Задето не ти се обадих след Голямото национално надбягване. Сигурно си решила, че съм някой малоумник.

— Ами… да — съгласих се добродушно.

Изглеждаше смутен.

— Винаги съм имал този проблем с обвързването — обясни той. — Винаги когато ме хареса някое момиче, изпитвам нужда да издигна някаква бариера, да си поема дъх.

— Хей, не се тревожи, Пол. — Засмях се тихо. — Не си ми разбил сърцето.

— Разбира се. — Той не успя да скрие разочарованието си. — Въпросът е, че го преодолях.

— Кое преодоля?

— Проблемът ми с обвързването.

— О! Браво на теб. — Не исках да прозвучи саркастично. — Съвсем сериозна съм — добавих аз.

Той се усмихна признателно и изведнъж ме осени една мисъл — Пол не беше направил и най-малкия намек цяла вечер. Той наистина се бе променил.

— Толкова се радвам, че се съгласи да излезеш с мен тази вечер.

— Хубаво. — Свих рамене.

— Почти бях забравил колко поразително красива си.

Усмихнах се смутено и когато намалиха светлините, част от мен почувства облекчение, задето не трябваше да мисля как да му отговоря. Не бях свикнала мъжете край мен да се държат по този начин. Беше трудно да преценя каква бе причината за случващото се. Дали бе възможно да е следната — колкото по-равнодушна бях, колкото повече се колебаех дали да бъда с него, или да го зарежа, толкова по-голям беше интересът от негова страна? Вероятно не.

Когато конферансието се появи, отново усетих погледа на Пол върху себе си. Вдигнах очи. Изражението му бе така замечтано, че се почувствах като „Кит Кат Чънки“ на сбирка на отслабващи дебелани.

Бързо се извърнах.

Не се бях опитвала да го раздавам равнодушно, просто така се чувствах. Харесвах Пол, или поне така си мислех. Но след олелията с Хенри полагах усилия да се развълнувам за тази среща. Това обясняваше и отсъствието на изкуствен тен, присъствието на миналогодишните дънки с едно малко петно в предната част на крачола и крака, които бяха толкова обрасли, колкото и брадичката на Кърт Ръсел.

Шоуто се оказа добро. Комикът, който неизбежно беше доста скучен, прояви милост и изнесе кратко представление; другите двама, по-забавните, доминираха като изпълнение.

Когато се изнесохме навън с останалата част от тълпата, по изключение не можех да реша какъв исках да бъде развоят на събитията.

— И така — каза Пол, — какво би желала да правим сега?

— Не знам. Какви са опциите?

— Ами, бихме могли да пийнем нещо или да отидем в някой клуб. „Хиби Джиби“ е малко по-надолу по улицата и моите приятели са там.

Той се вгледа в изражението на лицето ми:

— Макар че, като се замисля, идеята не е кой знае колко добра.

Усмихнах се.

— Или пък — колебливо продължи той — много ще се радвам, ако се отбиеш у нас за по едно питие преди лягане.

— Какво ще кажеш да пийнем по нещо? — предложих дипломатично.

— О, страхотно — отвърна той.

Когато се насочихме към бара, се опитах да разбера какви бяха чувствата ми към Пол. Когато пъхна ръка в моята и леко я стисна, засиях успокоена. Нямаше съмнение, че тази нощ Пол ме желаеше. Нямаше абсолютно никакво съмнение. Когато се озовахме в бара, той отново настоя да плати питиетата въпреки протестите ми.

— Още ли посещаваш често Езерната област? — попитах го аз, когато се върна.

— Да — отговори той. — Защо, би ли искала някой път да идем отново?

Поколебах се и се сетих за разговора, който проведохме с Хенри в нощта, когато беше с Давина и ме помоли да бъда по-откровена с кавалерите си.

— Не мисля — казах на Пол. — Чувствам се глупаво, че го казвам, но може би те заблудих за опита ми в изкачването на планини.

Той се усмихна:

— Подозирах.

— Не съм експерт нито в тази област, нито в коя да е друга. Просто съм си аз. Старото ми скучно „аз“.

— В теб няма нищо скучно, Луси — заяви той и преди да успея да помисля, се приближи към мен. Очите му се затвориха и устните му докоснаха моите. Хванах се, че наблюдавам отблизо лицето му, докато ме целуваше. Изражението му беше страстно и напрегнато.

Отдръпнах се.

— Какво има, Луси? — попита той.

— Аз… — започнах.

Но не знаех как да отговоря. Наистина. Знаех само, че Пол не беше това, което исках.