Джейн Костело
Нежененият ми приятел (31)

Глава 31

— Наистина ли щеше да ме спасиш? — подсмърчах в таксито. — Сещаш се, да се качиш на сцената и да получиш наградата вместо мен?

Хенри сви рамене:

— Да, разбира се.

— Но ти не знаеш кое е първото нещо, свързано с пиара. Какво щеше да кажеш?

— О, ами да видим — размишляваше той. — Нещо неясно от сорта на: „Всяка организация се нуждае от пиар отдел, също както и от отдел за спешно реагиране или пък от отдел за почивка и възстановяване на силите“.

Избухнах в смях:

— Щеше добре да се впишеш. В тези речи се изговориха доста глупости.

— Забавлявах се — призна си той.

— Бас държа, че беше така. Взе номера на Рейчъл, нали?

Той се усмихна смутено:

— Не е за вярване, нали?

— Трябва да повярваш в собствените си възможности, Хенри.

Той сведе поглед:

— Е, да видим дали ще се обади.

— Ще се обади. — Никога преди това не бях изпитвала такава увереност. — Но да се върнем на първоначалния въпрос. Ще ми се да ти бях позволила да ме спасиш. Ако го бях направила, никога нямаше да ми се наложи да изнеса най-ужасната реч при приемането на награда, която спокойно би могла да се конкурира с тази на някой от наградените с „Оскар“, които благодарят на педикюриста си.

Той сдържа усмивката си.

— Само дето не мога да ти позволявам да ме спасяваш през цялото време, нали? — изпъшках аз. — Трябва да стъпя здраво на краката си.

— Като че ли пък ти никога не си ме спасявала — отвърна той.

— Нима? — вторачих се в него озадачена. — Не помня да съм те спасявала от нещо.

— Разбира се, че си. Нека помисля… Коломенди, 1994-та. Това е добър пример.

Започнах да се ровя в дълготрайната си памет и накрая загрях:

— Бях забравила за това.

Коломенди беше лагер за спортове на открито в Северен Уелс, който беше домакин на „градски деца“, каквито бяхме, поне веднъж в училищната ни кариера, а ако бяхме без късмет — и два пъти. Не, не беше справедливо да казвам „без късмет“, не беше толкова зле. Но беше честно да добавя, че спомените от първата екскурзия, когато се разделяхме с мама и татко, имаха сладко-горчив привкус за повечето от нас.

Имаше и някои хубави преживявания: среднощните огньове, разходките сред провинцията и тридневните отсъствия от училище. От друга страна обаче, там бяха децата от по-лошите училища, отвратителните вечери и наличието на толкова много кал, колкото човек едва ли би открил и в Мъртво море.

За единадесетгодишния Хенри бе съществувал и Анди Смит. Щеше ми се да кажа, че Анди бе съзрял и се бе превърнал в едно очарователно и чувствително момче, откакто бяха минали дните, когато крадеше тетрадките с домашното на Хенри. За съжаление, както бяхме открили в деня на задължителния крос, истината се бе оказала точно обратната.

— Кой ще се запише за голямото състезание? — се беше провикнал господин Роджърс, учителят по география. Господин Роджърс беше един от онези модерни учители и всички шестокласници го харесваха, защото носеше спортни горнища с качулка и често беше забелязван в мола в неделите.

— Давай, Хенри — сбутах го аз, докато седяхме на стената и си поделяхме торба, пълна с бутилки кола, която беше достатъчно голяма, за да ти докара диабет.

— Хммм… може би.

— Какво искаш да кажеш с това „може би“? Виждала съм те как тичаш и все едно гледам някой, в чийто задник са заврели фойерверк. Трябва да се запишеш, защото имаш шанс да победиш.

— Тук съм си добре. — Той сви рамене.

— Не ставай глупав. Та училището ни почти няма никакви свестни бегачи. Ако не участваш, ще изглеждаме като сбирщина неудачници.

От израза на лицето на господин Роджърс ставаше ясно, че той не смяташе Хенри за потенциален победител. Макар че знаех, че можеше да тича така, сякаш го гонеха хиляди дяволи, той не се перчеше с уменията си и никога не се бе записвал в клуба по бягане. И докато Анди Смит беше капитан на нашия випуск, никога не би го направил.

— Ще викам за теб — добавих аз окуражително.

Той се поколеба и слезе от стената:

— В такъв случай най-добре да си облека шортите.

— Да, накарай ни да се посмеем, приятелче — подигра му се Анди, когато мистър Роджърс се отдалечи достатъчно и не можеше да го чуе. — Да не би да става въпрос за онези на райетата? Те са толкова грозни.

Когато Хенри се озова на стартовата линия, напрежението около състезанието бе нараснало. Не само че Анди се бе записал, но, както изглеждаше, същото бяха сторили всичките хулигани в Северна Англия. Пред мен беше бандата на Фейгън^[1], с единствената разлика, че тези носеха анцузи „Диадора“.

— Давай, Хенри! — виках аз от страничната линия, докато той изчезна в горите, следван от цели тълпи състезатели, които трябваше да завършат четири обиколки — около три километра, — преди да се появят, за да приключат надпреварата. Чаках на финала с останалите хлапета, които бяха или прекалено мързеливи, или прекалено бавни, и имах чувството, че това продължаваше цяла вечност. Или пък може би беше отражение на напрежението, което изпитвах, защото отчаяно исках Хенри да се докаже.

Когато най-сетне бегачите в челната линия се появиха, тълпата полудя. Четирима бяха много пред останалите: две деца от конкурентното училище „Сейнт Питър“ бяха най-отпред, Анди беше на трето място, а Хенри — точно зад него.

— Давай, Хенри, можеш да го направиш! — врещях аз.

Когато челната четворка приближи финалната лента, Хенри погледна нагоре и бе обзет от прилив на енергия. Той профуча покрай Анди, покрай якото хлапе, което беше второ, и след няколко напрегнати минути, когато беше рамо до рамо с водача, грациозно прекоси финала почти без никакви усилия.

Най-хубавата част бяха одобрителните викове: цели тълпи от деца крещяха името на Хенри.

— Ти си герой! — пищях развълнувано.

— Стига, Луси. — Той се изчерви, но знаеше, че бе истина.

Господи, толкова се радвах за него!

След състезанието всички трябваше да се отправят към столовата за вечеря, но бях забравила нещо на леглото си и оставих Хенри да бъде поздравен както от учителите, така и от учениците. Не можех да си спомня какво беше, но това отклонение ме бе накарало да закъснея. Когато се насочих към столовата, надявайки се да се промъкна незабелязано, видях нещо, което незабавно породи подозрения у мен.

Скрих се зад една от бараките, докато Анди се задаваше от отделението с душовете и тичаше през тревата, като носеше нещо, което приличаше на вързоп бельо. Той хвърли дрехите през оградата в калното поле, осеяно с кравешки лайна, което беше в съседство, после взе една пръчка и започна да го ръга, като омаза вързопа, докато не се покри с внушителен пласт от наскоро изпразненото съдържание на някакво волско черво. Той захвърли пръчката на земята и изчезна.

Когато приближих към мястото, почти веднага разбрах на кого принадлежаха дрехите, тъй като само някой сляп можеше да притежаваше риза с подобен нюанс на зеленото.

При нормални обстоятелства щях да взема дрехите и да ги върна в отделението. За съжаление, бяха покрити с толкова много кравешка тор, че би стигнала за едногодишното наторяване на поле, засято с праз. Бях бясна — първата ми реакция беше да се втурна към залата за хранене и лично да се изправя срещу Анди. После се сетих за Хенри. Изтичах до отделението с душовете.

— Ехо? — извиках внимателно.

— Луси! — главата му се появи на един от прозорците. — О, слава богу. Ситуацията наистина е неловка, но…

— Някой ти е задигнал дрехите — довърших вместо него. — Беше Анди Смит, този малък противен мръсник. Очевидно не е могъл да понесе, че е бил победен. Има проблем. Знаеш ли, трябва да…

— Луси?

— Да?

— Можеш ли да ми донесеш някакви дрехи?

— О, разбира се, че мога.

За щастие, всички бяха на вечеря, така че успях да се промъкна в спалнята на момчетата и да взема чисти дрехи за Хенри от чантата му. Но когато двадесет минути по-късно влязохме в столовата, Анди вече беше споделил със своята клика всички дребни детайли от деянието си. Седнахме на крайчеца на пейката пред помията, която представляваше картофено пюре, размекнат зелен фасул и подметките на кожени ботуши (или „ростбиф“, както твърдяха готвачките, макар че не успяха да ни излъжат), а подигравателният им смях се разнесе из помещението. Хенри храбро посрещна случилото се, но знаех, че това лиши победата му от блясък. Всеки би се почувствал така.

С радост можех да заявя, че Хенри не трябваше още дълго да търпи тормоза. През следващия срок родителите на Анди го преместиха в частно училище, с което той не спря да се фука в продължение на седмици. Замина си и така се отървахме от него. В резултат на това животът стана много по-лесен.

Разбира се, Хенри никога нямаше да се превърне за една нощ в господин Популярен. Той продължи да си е прекалено срамежлив и странен. Но след победата в Коломенди социалната му проказа вече не беше в толкова остра форма. Предположих, че точно това имаше предвид, когато каза, че съм го спасила, макар че бях сигурна, че не стана благодарение на мен.

Бях сигурна и за нещо друго — че щях да се чувствам като пълен боклук утре сутрин.