Джейн Костело
Нежененият ми приятел (72)

Глава 72

— Дейв, събуди се! Хайде, мързеливецо. Няма ли да се събудиш?

Намирах се под терасата на къщата на брат ми и хвърлях камъни по прозореца на спалнята му.

— Дейв! Важно е! Отвори ми!

Той изплува като някой нарколептичен диплодок и надникна иззад завесата. Съседите бяха удостоени с гледката на голия му торс, който имаше стряскащия оттенък на теракота — безспорно доказателство, че отново бе заспал в солариума.

Понамести боксерките си, отвори прозореца и ме сгълча:

— Да не би да се опитваш да накараш полицията да те арестува?

— Отвори вратата — настоятелно изрекох аз. — Важно е.

— Не може да е по-важно от това да поспя малко.

— Шест и петнадесет вечерта е — вбесено отбелязах аз. — Кой спи в шест и петнадесет вечерта?

— Току-що се върнах от конференция във Франкфурт, глупачке.

Въобще не се почувствах виновна, задето провалих разкрасяващия сън на човек, който прекаляваше с него във весела компания, но щеше да е по-лесно, ако не го споменавах.

— Ще разбереш, когато ти кажа — провикнах се аз.

— Ела по-късно — нареди сънено той и затвори прозореца.

— Не!

— Покрещи ми след час и…

— Мама има връзка!

Той ме погледна така, сякаш някоя чавка бе кацнала на главата ми и бе изпила мозъка ми.

— Ти си се побъркала — промърмори той и отново започна да затваря прозореца.

— Слушай, или ще ме оставиш на улицата, където ще оповестя с крясъци всички бляскави детайли, или ще ме пуснеш да вляза!

Той изгрухтя и се отдалечи.

Когато след минута входната врата се отвори, профучах покрай него и се запътих право към кухнята. Както и останалата част от дома на Дейв, стаята беше нещо средно между къщата на „Биг Брадър“ и спалнята на някой юноша, който беше непрекъснато надървен. Като година можеше да я отнесем някъде към 1992-ра.

Плакати на полуголи мадами в зоологическата градина украсяваха стените, мебелите му бяха странна комбинация от лесно сглобяеми вехтории от къщата на мама и татко и натруфени нови предмети за вграждане (електрическият син пластмасов висящ стол балон ми беше фаворит).

Опитите на Шерил да придаде на жилището някаква женственост, го бяха направили още по-странно. Опасявах се, че сухите цветя от магазина за аксесоари водеха обречена битка с колекцията му от видеоигри „Уличен боец“.

— И така — каза той, като се появи на кухненската врата в къс черен халат и джапанки „Куиксилвър“, — за какво са всичките тия глупости?

— Става въпрос за мама — въздъхнах аз и се хванах за главата. — Мисля, че има връзка.

Той изсумтя.

— Прекаляваш с четенето на любовните романи на Джили Купър. — Той се запъти към хладилника и се появи с картонена кутийка с остатъци от къри.

Гневно затворих очи:

— Не е вярно.

— Напротив — ухили се той. — Сега ще ми кажеш, че мама е шампион по поло.

— Видях я — настоях аз.

Той се озова до шкафа с приборите, извади една вилица и започна да рови в пилето джалфрези, което много напомняше на кучешка храна.

— Видяла си я да прави какво!

За миг се замислих как да го формулирам и му казах:

— Забавляваше се.

Той се намръщи и започна да го обмисля:

— Че защо ще се забавлява по това време на годината? Да не е Коледа?

— Не се е забавлявала в този смисъл — изсъсках аз. — В другия. С мъж.

— С какъв мъж?

— Симпатичен. Елегантно облечен. Мъж, приличащ на човек, който определено флиртува с нея. И тя с него.

Той погълна последната хапка и се оригна.

— О, господи! — възкликнах с отвращение.

— Какво? — попита невинно той. — Няма смисъл да се претоварвам заради някакво си чувство на благоприличие.

— Няма такава опасност. Виж, може ли да не се отклоняваме от темата?

— Сигурно си разбрала погрешно — заяви уверено той.

— Чуй ме, напоследък си купува тонове зашеметяващ грим и ходи на уроци по салса, и…

— Не беше ли ти тази, която я накара да ходи на уроци по салса?

— Да, но…

— Значи, ако има връзка, ти си виновна.

— Никога не съм предполагала, че ще се превърне в… лека жена.

Той направи гримаса. Очевидно все още не беше убеден. Върна се до хладилника, за да види какво още имаше вътре.

— Слушай, има и още нещо, което не съм ти казала. — Сведох поглед към ръцете си. — Когато я видях този следобед, те влизаха в лобито на някакъв хотел.

Той се закова на мястото си:

— Хотел ли?

Кимнах.

— Че какво ще прави в хотел?

— Ти ми кажи. — Най-после започна да ми се струва, че отбелязвам някакъв напредък.

— С мъж ли?

— С мъж — кимнах аз.

Дейв се почеса по задника и обмисли информацията:

— И наистина смяташ…

— Дейв, майка ни има връзка. Убедена съм.

Майка вдигна телефона след три позвънявания:

— Майко, къде си? — заразпитва я Дейв. Никога не си бе падал по любезностите.

— Какво искаш да кажеш с това къде съм? — изсъска тя. Или поне така ми се стори, защото двамата с Дейв си деляхме слушалката, но, честно казано, голямата му глава заемаше значителна част от свободното място.

— Искам да кажа къде си!

— Ако толкова искаш да знаеш, съм в града. — Тя отвърна смутено. — Пийвам…

— Къде? — прекъсна я той.

— Какво значение има къде?

— Майко, кажи ми къде си.

— В някакъв бар — звучеше ядосано. — Не знам как се казва. „Шмууз“, „Бууз“ или нещо такова.

Той затвори и се обърна към мен:

— Тя е в „Нюз“.

— Ясно — отвърнах аз. — И така, какво ще правим?

— Отиваме там, естествено.

Поколебах се. В главата ми светна предупредителна лампичка:

— Не съм сигурна, че е добра идея.

— Защо не? Ако има връзка, то има само един начин, за да сме сигурни, че ще приключи.

— Не, Дейв, не. Наистина недей.

Той се намръщи:

— След като не искаш да ида и да му размажа физиономията, защо въобще ми каза?

Самата аз започвах да се чудя:

— За морална подкрепа.

— Морална подкрепа ли? — Той се изсмя. — Следващия път пробвай при сдружението на самаряните.