Джейн Костело
Нежененият ми приятел (16)

Глава 16

Доминик се бе оказала права за Прекрасния Гари. Той не бил чак толкова прекрасен. Или поне не беше достатъчно прекрасен, за да остане верен на Ерин. Разбрах, че беше зарязана, в мига, в който се появи на вратата на апартамента ми с червени очи и подуто лице, така характерни за момиче, наскоро разкарано от приятеля си.

За щастие, Хенри беше на тренировка по ръгби, така че аз бях единствената, която да я утеши. Не можех да не си помисля, че така бе по-добре. И макар че това все пак беше Хенри, той си оставаше мъж, а в подобен момент никой не иска някой мъж да се навърта наблизо.

— Не мога да повярвам — подсмръкна тя и колебливо отпи от виното, докато седяхме на кухненската маса и извършвахме аутопсията. — Честно, мислех си, че той беше… — Гласът й затрепери.

— Избраникът — допълних вяло. Горката Ерин тази вечер ми беше казала четири пъти, че искрено си бе мислела, че той е бил избраникът.

Лицето й се сбръчка, докато издухваше носа си в кърпичката със силата на индустриален апарат за изсушаване.

— Луси, знаеш ли какво ми каза? Каза ми, че не съм била достатъчно вълнуваща. Какво значи „недостатъчно вълнуваща“? Нима от мен се очаква да започна да летя с парапланер всеки уикенд?

Ерин ми казваше за пети път фразата „недостатъчно вълнуваща“, макар че нямах намерение да й го споменавам. Вместо това поклатих глава с безразличие и изсумтях неодобрително, като в това време внимателно съставях следващото си изречение.

— Понякога мъжете не осъзнават, че държат в ръцете си нещо хубаво — казах й аз и я прегърнах. — Непрекъснато ставаме свидетели на подобни неща — захвърлят се страхотни връзки, като единствената причина, която се изтъква, са някакви си сърбежи по краката.

Гледах да внимавам и да говоря за „мъже“, вместо специално да споменавам Гари. През годините се научих, че когато успокояваш наскоро зарязаните си приятелки, не бива да се увличаш и да плюеш по въпросния мъж, без значение дали бе доказан негодник. Това се дължеше главно на възможността отново да се съберат заедно, макар че в нейния случай това звучеше малко вероятно.

Но имаше и нещо друго: беше съвсем ясно, че Ерин си оставаше влюбена до уши в Прекрасния Гари. И колкото и извратено да изглеждаше, ако започнех да го критикувам, тя щеше да реши, че критикувам и нея. Затова поех един предпазлив курс.

— Луси, обещай, че няма да ме сметнеш за глупачка, но мога ли да те попитам нещо? — Тя извади кърпичка от петия подред пакет и избърса солените си страни. — Смяташ ли, че бих могла да направя нещо, за да го накарам да ме пожелае отново?

— Като изключим молбите? — усмихнах се съчувствено, за да й покажа, че не го казвах на сериозно.

— Вече пробвах с тях — изхленчи тя. — Всъщност лазих на четири крака. Можеш ли да повярваш? Аз съм жена на двадесет и седем години. Притежавам собствена къща. Заемам влиятелен пост и нося отговорност за годишен бюджет от десетки хиляди паундове. И въпреки това стигнах дотам, че да лазя на четири крака и да умолявам някакъв мъж да ме приеме обратно. Какви ги върша?

— О, Ерин — прегърнах я и усетих как раменете й потрепваха.

— Жалка съм, нали? — разрида се тя.

— Разбира се, че не си жалка. Зарязали са те, това е всичко. Реагираш така, както биха направили всички останали в подобно положение. Това е природен закон.

— Ако това е вярно, мразя природните закони.

— Разбира се, че ги мразиш. Според природните закони на земята няма мъж, който не би оценил високо всяка добра жена, стига тя да върви в комплект с безплатно BMW и парична гаранция от банката.

Тя се усмихна унило.

— Работата е там, Ерин, че той може и да промени решението си, но…

— Наистина ли смяташ така? — оживи се тя.

— Той може и да промени решението си — продължих аз, — но може и да не го направи. Знам, че ти е много трудно, но колкото по-скоро приемеш, че няма да го направи, и, сега ще използвам една ужасна фраза, продължиш напред, толкова по-добре.

— Не съм убедена, че мога — заподсмърча тя.

— Знам, че ти се струва невъзможно, но повярвай ми, можеш.

Устните й започнаха да треперят.

— Слушай — продължих меко аз, — никой не би те обвинил, че искаш да се свиеш някъде и да се самосъжаляваш. Всъщност трябва да направиш точно това.

Ерин се канеше да каже нещо, когато вратата се затръшна.

— Здрасти, скъпа, прибрах се — провикна се Хенри. При други обстоятелства това щеше да прозвучи смешно. Погледнах към Ерин, когато той се появи на кухненската врата.

— Ерин, станало ли е нещо? — попита той.

Тя подсмърчаше смутено.

— По-добре да тръгвам. — Тя стана от стола.

— Не е нужно — обадих се аз.

— Не си тръгвай заради мен — намеси се Хенри. — Наистина. Ако искате, веднага ще се разкарам оттук. Нима не съм добър в това, Луси?

— Така е — съгласих се аз.

— Но пък и много ме бива в това да предложа рамо, на което да поплачеш — додаде той.

— Това също е вярно — признах аз. — Когато Том ме заряза, прекарах три седмици, прикована към тази маса, като от единия ми край имаше чаша вино, а в другия беше Хенри.

— Виждаш ли? — каза той. — Аз съм слушател от световна класа. Налага ми се да бъда такъв, като имаме предвид какъв е любовният живот на Луси.

Свих устни.

Ерин отново се опита да се усмихне:

— Не съм сигурна, че ще разбереш.

— Опитай. — Хенри седна и издърпа съседния стол. Ерин се свлече на него и си взе обратно чашата с вино.

— Гари скъса с мен.

— Олеле!

Намръщих се. Макар че проявяваше подобаващо съчувствие, щеше да се наложи да се постарае.

— Не е само това. — Ерин извади шестото пакетче с кърпички и го отвори с треперещи ръце. — Знаеш ли какво каза?

— Какво? — попита Хенри.

— Че не съм била достатъчно вълнуваща. Можеш ли да си представиш?

Хенри изглеждаше ужасен:

— Нима иска да започнеш да караш сноуборд всяка седмица?

— И аз казах точно това. — Ерин удари с ръка по масата и едва не преобърна чашата си с вино. Веднага я грабнах и започнах да попивам локвите с кърпата за чай. — Добре де, казах парапланеризъм, но имах предвид същото.

— Ако ме питаш, звучи като пълен тъпак — заяви Хенри с отвращение, като изостави предпазливия тон, който внимателно бях поддържала през последните два часа. Дори да бе забелязал предупредителния ми поглед, бе решил да не му обръща внимание.

— Що за безчувствен идиот трябва да си, че да кажеш подобно нещо, когато късаш с някого? — гневеше се той. — За какво се мисли, за дар божи за жените ли? Ерин, знам, че беше влюбена в него, но той не те заслужава.

Погледнах го навъсено, за да му подскажа, че ако не си затвореше устата, щях да я запуша с кърпата за чай.

— Съжалявам. — Той сви предизвикателно рамене. — Но мисля, че той е тъпак. Очевидно е.

Метнах към Ерин колеблив поглед. Тя изглеждаше потресена.

— Хенри, нека да не се увличаме — обадих се аз, като се надявах да спася положението. — Гари не е тъпа…

Но преди да успея да довърша изречението си, за мое огромно удивление, забелязах, че Ерин бе започнала да се кикоти.

— Знаеш ли — едва промълви тя, — мисля, че може би си прав. Тъпак е, нали?

— Той е тъпак на тъпаците — изрече Хенри, като удряше все по-силно с юмрук. Ерин клатеше глава и се смееше.

— Коронованият Принц на тъпаците — беше на ръба на истерията.

Той млъкна и се усмихна.

— Само така, Ерин.

Тя го погледна с благодарност.

— Хенри, прав си — каза Ерин и вдигна чашата си. — Пия за едно бъдеще без Гари. За бъдеще без тъпаци.